Драгомир Асенов
Големият каменен дом (9)

9

Среднощните похождения не минават безнаказано. Една постоянна, тежка и все по-нарастваща умора започва да изпълва тялото му, налива мускули и стави с олово, прави го тромав и непохватен като никога. По цял ден той усеща отпадналост, не му се върши нищо и страшно му се спи — дълго, дълбоко, непробудно. Понякога се сепва, мъчи се да се съсредоточи, да се вживее в суетнята на сиропиталището, но после пак се отпуска и пак го обзема равнодушие към всичко и към всички.

Съвсем доскоро, може би само допреди месец, Виктор бе сочен като един от прилежните и добросъвестни гимназисти, който не излиза пред черната дъска с неподготвен урок и не може да бъде изненадан без домашно упражнение. Сега вече не е така. Подпрял глава с длани, той седи в час мирно, почтително — за да не го забележат! — но не слуша и не вижда нито учители, нито ученици, пред очите му бягат сенки, диплят се като рисунки на завеса всевъзможни полуфантастични-полуреални сцени. Нявга става нужда приятелите му да го посбутат:

— Викторе… Викторе… Какво ти е? Къде си?

— Да… Да… — стряска се той и се насилва да придаде заинтересован израз на лицето си.

Следобед сиропиталците се прибират в двете занимални: в приземието — за питомците от отделенията, на първия етаж — за големите. В тия занимални всеки има свое чекмедже за тетрадките и учебниците, свое място — на чиновете. Времето от два до шест и половина вечерта е време за „утрешната програма“, когато трябва да се напишат домашните и да се научат уроците. Скръстила ръце на гърди, Госпожицата се разхожда между чиновете и надзирава за реда и дисциплината. Долу, при малките, тая длъжност се изпълнява от другата възпитателка, госпожа Филипова-Сребърникова, добродушна вдовица на двама „забележителни офицери“ (според нейните думи!), чиито имена е запазила и тачи едва ли не като благороднически титли.

Обикновено Виктор се отпуска разсеяно на чина си, разтваря какъв да е учебник пред себе си и дреме — присвил клепачи, изцъклил зеници като мъртвец, втренчен в една точка. Веднъж дори тая му унесеност предизвика всеобщо оживление.

— Защо ме гледаш тъй? — спира отпреде му Госпожицата, уловила необикновения му поглед. Не чул въпроса й, той не отговаря.

— Защо ме гледаш тъй?

Виктор пак мълчи.

— Ей, момче…

Той трепва и вдига учудено глава:

— На мене ли говорите?

Наоколо избухва смях.

— На тебе говоря! — сопва му се Госпожицата. — Защо ме гледаш тъй?

— Как?

— Като че ли ще ме убиваш…

— Ами… Просто… просто преговарям наум…

Несдържан кикот оглася четирите стени на занималнята.

Но не всичко завършва със смях. Една сутрин неговото психическо състояние дава тласък и на по-трагични събития. Те започват в часа по геометрия. Уловил дневника под мишница, в клас влиза преподавателят Евтимов. Макар и математик по професия, прякорът му е Гимнастика — прозвище съчинено не без собственото му внушение, тъй като се гордее, че съчетава умствения труд с безупречно поддържано тяло и че е необикновено жилав, издръжлив и здрав въпреки своите петдесет години. И наистина, Евтимов е жив и подвижен, движенията му са поривисти, крачките бързи, пъргави, сякаш не ходи, а се мята насам-натам. Той се качва на катедрата с лек скок, изпъчва се наполеоновски и бойко поздравява:

— Здравейте, ученици!

— Здр-р-раве желае-е-ем… — в нестроен хор отвръщат учениците.

Евтимов се мръщи, изражението му издава гняв и възмущение.

— Баби! — пуфти гнусливо с характерните си къси, недовършени фрази той. — Фусти!… Това отговор ли е? Мъже ли сте? Фъфлите като… Обърнете се назад! Към историята! Какво? Подвизи… Светли имена… Хан Крум, Симеон Велики, Калоян… Воини… Внимание! Здравейте, ученици!…

— Здра-е-же-лайм! — Тоя път рязко и твърдо изкрещява класът, никой не жали гласните си струни.

Евтимов млясва сдържано, но доволно:

— Така!… Вие сте бъдещи… за отечеството… В Азия — японците… В Европа — българите и германците… Седнете!…

Всички сядат облекчено: учителят е попаднал на любимата си тема — героизма на „единствените храбри народи в света“. Заради тази тема математиката може да почака, изпитването може и да се отложи!

Но Евтимов слага дневника върху катедрата и кротко, неумолимо нарежда:

— Извадете тетрадките! Ще правим класно!

Над чиновете минава страхливо шушукане.

— Какво? — навъсва се Гимнастика. — Кой роптае?

— Не сме предупредени… — обаждат се приглушено от задните редици. — Да се отложи…

— Стига! — удря с юмрук пред себе си учителят. — Има много неизпитани и затова… Контролно! Да видим кой знае… Боите ли се?

Учениците притихват.

— Не бива… малодушие! — скача пред черната дъска Гимнастика. — Вие сте българи!… Даже ако ще паднеш — гордо! До втората тръба… Като войниците на Райха… През 1918 година — капут!… Днес под краката им — бойните стягове на Франция, Полша, Югославия, Гърция… Силни хора… Ясно ли е?

Тишина.

— Ясно ли е? Отговаряйте!

— Да… Да… Oui…

— Кой каза Oui?

— Аз! — изправя се Коста Французина.

Евтимов маха пренебрежително:

— Сядай!… И не демонстрирай ерудиция!… Имам познат… Владее пет езика… А е прост като фасул… На две магарета сено не може да раздели… Пишете: да се изведе и докаже теоремата на Карно!…

Ново шушукане и изненада.

— Спокойно! — снижава тона и се мъчи да ободри класа Гимнастика. — Поразмислете… Припомнете си как… По логически път… Математиката не е нищо друго, освен логика… Точна… Последователна… Ха, ха, сравняват я със смъртта… Има ли въпроси? Няма! Някой да иска да се откаже? Ще му пиша двойка направо, без да се мъчи! Уважавам честните!…

Гимназистите притаяват дъх. Евтимов се обръща към „изпечените слабаци“ и второгодниците:

— Шаламанов?

— Не се отказвам!

— Калъчев?

— Не се отказвам!

— Добре… После ще броим пилците… Почнете!…

Виктор се навежда над белия лист с ясното съзнание, че не помни уравнението на Карно и че въобще не е учил нищо през последните няколко седмици. Смътно му се мярка денят, в който Евтимов начерта теоремата на черната дъска и я обясни, идва му наум и мисълта, че по някакъв начин тя се свързана с теоремата на Питагор и дори тръгва от нея. Но как става това, по какви пътища се върви по-нататък?

„Загазих… Съвсем загазих…“ — въздъхва горестно той. Ненадейно го връхлита хрумването, че би могъл да препише от учебника — нещо, което не бе правил никога, откак бе станал ученик, и което доскоро смяташе достойно за презрение. „Само този път… Само днес… — изкушава го един коварен, вътрешен глас. — В края на краищата другите преписват системно… По алгебра, по руски. Даже по български…“

„Не, не бива! — възпира се не без върховни усилия той. — Гимнастика е прав: по-добре честна двойка, отколкото тройка с нечиста съвест… Ще я поправя по-късно, срокът до Коледа е дълъг…“

„Глупости! Глупости! — хихика и се глуми над него гласът изкусител. — Като че ли кой знае какво ще направиш… «Тройка с нечиста съвест…» Ама че идиотщина! Признай си, че те е бъз…“

И Виктор се решава: ще препише! Като Шаламанов, като Калъчев, като Коста Французина! Като десетки ученици!

Първият етап от сравнително сложната и небезопасна операция на преписването в клас е да се извади учебникът от чантата и да се постави под чина удобно, близо до коленете. Обикновено това се извършва така: докато дясната ръка пише извънредно бавно и уж прекалено четливо заглавието на задачата и условията, другата трескаво бърка в чантата и търси — къде по навик, къде по интуиция. Тетрадка, пак тетрадка, тънък учебник, очевидно психологията, тетрадка, най-сетне — дебела, солидно подвързана с гланцов картон книга. Измъкване. Уви — назад! Това е христоматията!

И ето, геометрията е под чина. Хитро оглеждане, за да се провери обстановката. Евтимов се разхожда по пътеките между чиновете, по-право — пружинира, люлее се, върти се като живак, сякаш не знае как да изразходва енергията си.

Настъпва вторият етап: да се намери страницата, на която е теоремата на Карно!

Виктор има добре развита зрителна памет и се сеща, че тя е отляво, някъде към средата на учебника. Да почнем тогава!… Петнайсета… Двайсет и седма… Трийсет и девета… Хоп, отишли сме напред. Да се връщаме! Ето я Питагоровата теорема. Гениален грък няма що, но трябва да имаш настроение, за да се порадваш на чудната игра на неговия дух!

Тридесет и четвърта страница. Големи, черни, тържествени букви: „Теорема на Карно“.

Като се надвесва с цели плещи напред, Виктор захваща крадешком да преписва.

Гимнастика е далече, гърбом, загледан в задните чинове. Изведнъж той подскача високо, извърта се като пумпал и бухва право пред неговия чин:

— Стани!

Виктор се изправя с омекнали от безсилие колене.

— Какво криеш отдолу?

— Къде?

— Отдолу… отдолу…

— Нищо…

— Извади учебника по геометрия!

Той измъква покорно книгата.

— Така-а-а… Разтворена е тъкмо на… — надвесва се любопитно над нея Евтимов. — Тъкмо на теоремата на Карно! Преписваш, нали!

Виктор прехапва устни.

— Отговаряй! Преписваш!

— Да…

Лицето на Гимнастика изразява искрено огорчение.

— Жалко… — цъка с език той: — Твърде жалко… Не очаквах… От тебе не очаквах… Не толкова по знания, не!… По благородство… Неукият става учен, безчестният трудно се променя… Ти ме изненадваш… Разочарован съм, разо-ча-рован…

В класната стая е толкова тихо, че муха да бръмне, ще се чуе. Евтимов тръгва пак по пътеката — бавно, тромаво, като мърмори и сумти под нос.

— Впрочем, не съм изненадан, не! — спира той, начумерен и суров, обзет от внезапно просветление. — Това трябваше да стане… Ха, ха трябваше… Твоите прадеди се обаждат… Търговците… Спекулантите… Комбинаторите…

Виктор почервенява, задъхан от унижение и срам.

— Зовът на вековете! — сече въздуха в истинско изстъпление Гимнастика. — Правилно казват: наследственост!… Нима вие можете да съществувате без лъжи?

— Аз протестирам!

Над редиците минава ток, десетки глави се обръщат: на предпоследния чин, навъсен и настръхнал, стои в цял ръст Валентин. Евтимов се стъписва: все пак това е най-интелигентният и най-авторитетният ученик в гимназията, виртуоз в решаването на всевъзможни задачи от алгебрата и геометрията.

— Защо протестираш?

— Вие говорите за честност и справедливост, а е нечестно и несправедливо да се обвинява човек за грехове, които уж принадлежат на предците му… Това са бездарни измишльотини на расистите!

Гимнастика се ококорва втрещен.

— Как? — изкряква като настъпен гъсок той. — Но това е… да, това е наука!… Геополитика плюс евгеника…

— Расизмът няма нищо общо с науката!

— Ха-ха… И таз добра… Пък аз те мислех… Ами капацитетите? Световноизвестни капацитети от всички сфери… Антрополози… Историци…

— Самозванци!…

Евтимов позеленява от възбуждение:

— Превъзходно!… Вълшебно!… Ако расизмът не е наука какво е? Кажи де, какво е?

Валентин помръдва рамене.

— Казвай! — кипва учителят. — Леко е да се отрече… Раз-два… А после? Ха-ха… Защо си глътна езика?

— Толкова ли ви интересува моето мнение?

— Да… много…

— Е, добре, ще кажа! — събира вежди Валентин. — Според мене от обществена гледна точка расизмът е опит да се отклони вниманието на масите от икономическите и социалните неблагополучия. Психологически той е желание на декласирани властници да превърнат личната си отговорност в колективна безотговорност!…

Гимнастика се отдръпва слисан и дълго мълчи — зяпнал, объркан, поразен.

— Какво… Какво значат тия премъдрости? — окопитва се най-подир той.

Валентин се усмихва студено:

— Това значи, че расизмът е хем демагогия, хем признак на страхливост!…

— И аз протестирам! — Новият вик кара гимназистите да се обърнат в противоположна посока: там се е изправил Долапчиев, всепризнатият водач на легионерите в класа. Той е висок, рус, със сплескан от прекалено участие в боксови състезания нос. Неговият баща, представител на немските шевни машини в България, има търговски магазин на булевард „Мария Луиза“ и е щедър към сина си. Затова Долапчиев е винаги елегантен, държи се независимо и минава за „луда глава“. Като ученик той е умен, по литература и география има отличен, но в математиката е безпомощен, та Евтимов прави кисела физиономия и се накокошинва неприятно:

— Ти пък за какво протестираш?

— Срещу Валентин! Той нарече най-великия държавник на нашето време — Адолф Хитлер — демагог и страхливец! Това е клевета!

По лицето на Валентин се изписва нескрито презрение:

— Има неща, които Долапчиев не е в състояние да проумее!

— Mes compliment, Валентине… — изсмива се високо Коста Французина. — Може би е от много мангизи…

— Ще видим от какво е в междучасието… — изсъсква заканително Долапчиев. — Но Хитлер и неговите славни последователи на дело показаха, че не са нито демагози, нито страхливци… Те дадоха на всеки германец хляб и работа… Те покориха Европа от Атлантика до Черно море… Нека се хвалят вашите французи с мухлясалите си вердюни и марни… Пък и Русия — ха, краят се вижда!

— Ние не говорим за политика, а за наука! — измества разговора Валентин, като отправя поглед към вцепенилия се от развоя на събитията учител. — Нали така, господин Евтимов? Става въпрос за науката…

— Да, да, за науката… — мъчи се да овладее положението Гимнастика, раздвоен между симпатиите си към личността на Валентин и възгледите на Долапчиев. — А науката — това са преди всичко аргументите!… Хикс на квадрат плюс игрек на квадрат равно на зет на квадрат… И нищо повече! Аргументите, господа, аргументите!

В класната стая настъпва напрегната тишина. След дълга пауза Гимнастика поглежда часовника си и поклаща глава:

— Край… отлагаме внезапната проверка… Друг път — без дискусии!… Те не са за вас… Докато сме в училище — какво? Учение… четене… знания… В живота — по съвест!… Наляво или надясно… Според призива на отечеството!… Довиждане! — И излиза.

Тозчас на катедрата се изправя Долапчиев — начумерен, зъл.

— И все пак, да живее Хитлер! — изкрещява неистово той. — Долу чифутите, комунистите и плутократите!

— Ей, „Круп“-младши — надига се на чина Коста Французина, — знаеш ли какво значи на български „merde“?

— Какво?

— Нещо като тебе, само че по-приятно!

Досетил се за смисъла на обидното сравнение, Долапчиев запретва демонстративно ръкави.

— Не се репчи, ами ела да ти обясня думата на немски!

— Avec plaisir… — измъква се от чина Коста Французина, но Виктор го изпреварва:

— Остави тоя „плезир“ на мене!

— Ха-ха, пъзльо! — киска се Долапчиев. И го посреща с ритник в стомаха. Ударът е силен, безмилостен, но Виктор е толкова потиснат и отчаян, че дори не усеща болка, той отвръща с юмруци. Двамата се вкопчват яростно, търкулват се пред черната дъска.

Пламва всеобщ бой. Няколко легионери се спускат срещу еврейчетата в класа, тутакси в защита на нападнатите се намесват Коста Французина, Валентин, Дикран и още трима-четирима „смъртни“ врагове на Долапчиев. Неутралните се оттеглят предвидливо по первазите на прозорците.

Цели десет минути стаята кънти от охкания, плесници, провиквания, катурнати чинове и картини, ругатни.

Внезапно вратата се отваря и на прага застава класният наставник, учителят по литература Калпаков.