Драгомир Асенов
Големият каменен дом (41)

41

Хитлеристът!

Пета година вече скита той из Европа. Полша, Франция, Югославия. От няколко години е и в България. Спретнат, стегнат до последното копче, чистоплътен. В началото, когато прекоси Дунава и се появи по улиците на българските градчета, бузите му току-що бяха покрити от свиления мъх на мъжествеността. Прозорчетата на камионите, които караше, пъстрееха от снимки на киноартистки — полуголи, съблазнителни. Смехът му кънтеше, челюстите му работеха, походката беше отсечена и самоуверена.

Сега не е така. Откак почна настъплението на Изток, младият хитлерист почти изчезна: очевидно той е изпратен да участвува в голямата руска мелница за хора. И е може би смлян в нея — по силата на ония железни закони, които съпътствуват всяка историческа справедливост.

На негово място идва хитлеристът на средна възраст. Също спретнат, стегнат до последното копче, чистоплътен. Само че не се смее — нито гръмко, нито приглушено, — ако не се броят ироничните гримаси. А погледът му е студен, стъклен и като че ли пронизва вещите, без да ги забелязва.

Виктор го среща често — пред ресторантите, в кината, из градините. И все му се струва, че съзира невидимото бреме на обречеността — нещо, което го изпълва и със злорадство, и със съжаление — позорно, размекващо съжаление към собствения палач!

Тая сутрин обаче той се изправя очи в очи с него. По стар навик свободните от дежурство питомци висят на гроздове върху циментовата ограда и убиват времето си кой както може. Едни коментират прическите на минаващите по тротоара жени, други закачат ученичките — ах, тия коварни ангелчета, които така умело разпалват любопитството към себе си! — трети спорят за марката на префучаващите автомобили — предимно немски и италиански.

Изведнъж един продълговат, покрит с брезентов навес мерцедес се отделя от потока коли край Руския паметник и завива надясно. Докато установи в каква посока ще продължи, той изръмжава, гръмва с ауспуховата тръба и се заковава пред входа на сиропиталището.

Децата се споглеждат изненадано. И се юрват през глава по стълбището навън.

Пръв от задното купе се измъква висок, сух като манастирски постник мъж, стиснал в ръка твърдо бомбе и бастун. Той отваря ловко предната вратичка и тутакси се покланя — леко, почтително, сякаш заявява: „Аз имам цена, но вашата е по-голяма!“

Мерцедесът се поклаща и от него със скок излиза той — хитлеристът на средна възраст. Облечен като всички — в зелена униформа, с твърди, красиви ботуши и обтегната до пръсване фуражка. Отличават го два незначителни белега — обшитото с кафява кожа дъно на брича и бялото кръгче в едното му око, което създава илюзия за втора зеница.

— „Царица Елеонора“… — прочита мъжът с бомбето. И пропуска пред себе си хитлериста. Двамата се качват по главния вход, следвани от дълга опашка любопитни сиропиталци.

— Кого търсите? — изтичва да ги посрещне Госпожицата, бледа от смущение.

— Сираков! — представя се цивилният. — Секретар за особени поръчения при господин главния кмет на столицата… А това е господин полковник Лемке от щаба на военновъздушните сили към южната група армии…

— Заповядайте! — трепери Госпожицата. — На вашите услуги…

— Искаме да разгледаме зданието…

— Моля… Да предупредя ли госпожа директорката?

— Излишно е! Има ли заключени помещения?

— Вероятно складовете за…

— Да се отключат! Хер полковник…

Двамата тръгват пак — секретарят на кмета напред, като проправя път, макар и донякъде символично, зад него — военният. Стаята на бившата домакиня, канцеларията, изолационната за болни. В просторната спалня на момчетата се застояват, тъй като германецът я обследва най-щателно — ширина, височина, кубатура. После изкряква доволно на своя език и кимва великодушно към спътника си.

— По-нататък! — изкряква и господин Сираков. — Долу има още един етаж, нали?

— Приземието… — преглъща със сухо гърло Госпожицата. — Там са трапезарията, кухнята, занималнята за най-малките…

Докато обхождат приземието, секретарят на кмета се опитва да завърже разговор с възпитателката, като я разпитва за числото на питомците, за средствата които се „хвърлят“ по издръжката им, за вноските на благотворителите.

— Все евреи ли са? — чупи гнусливо устни той.

— Има и българи… — обяснява Госпожицата. — Към двадесет и пет процента от вноските на…

— Горките! Да хрантутят с парите си враговете на отечеството!

— Но повечето от половината деца са българчета…

— Вие еврейка ли сте?

— Опазил ме бог…

— Не бива да ги защищавате!

— Аз не ги защищавам, аз само…

Когато се озовават на терасата над парното, хитлеристът се ухилва, тупва възторжено с крак и почва да бърбори бързо, възбудено. Цивилният оживява също, като превежда думите му и се кълчи угоднически:

— Господин полковник Лемке благоволи да забележи, че оттук видимостта е чудесна. Една картечница, заложена до перилата, ще държи под обстрел целия двор и подстъпите откъм двете улици… Пък ще пази и небето над зданието… Особено ако се заложи една картечница и отпред… Може би на покрива… Господин полковник Лемке се интересува дали имате удобен таван?

— Имаме…

— Превъзходно… С малки преправки той ще се превърне в чудесна площадка за ефикасна отбрана… Колко е хубаво, че отсреща няма постройки, а футболно игрище… Така ще се доминира и над гара „Сердика“… Късмет, късмет!… Къде е госпожа директорката?

— В стаята си… Болна е и лежи…

— Заведете ни при нея!

Като зърва зловещите гости на своя праг, мадам Босева изохква и се отдръпва, втренчила изцъклен поглед в хитлериста.

— Сираков! — представя се наново секретарят на кмета. — С директорката ли имаме чест?

Мадам Босева кима безмълвно.

— Госпожо — добавя той, като вдига бомбето и бастуна си по посока на германеца, — щабът на военновъздушните сили към южната група армии ни е връчил искане да му се отпусне подходящо здание в София. След огледа, който извършихме на вашия приют, колкото и неприятно да ни е…

— Вие… вие конфискувате зданието?

— Интересите на отбраната стоят над всичко. Хер полковникът ви дава срок от два дни, начиная от днес, да освободите помещенията и изнесете личните вещи на персонала. Леглата, масите и столовете ще останат — те са нужни! Освен това…

— В срок от два дни! — повтаря механично болната. — Господи! Какво ще правим с децата?

— Разпуснете ги…

— И българчетата ли?

— И българчетата!

Хитлеристът мръдва нетърпеливо и отронва няколко думи, като поднася ръчния си часовник към носа на цивилния и чуква с нокът по стъкления похлупак.

— Разбира се, разбира се! — избухва и Сираков, тонът му става нервен. — Господин полковник Лемке е прав: не е време за дискусии! И тъй, след два дни! Довиждане!

— А възпитателките? — подхвърля отчаяно подире му директорката.

Секретарят на кмета отвръща през рамо, без да се извърне:

— Да се измитат!… Всички да се измитат!

Виктор и останалите сиропиталци изпращат двамата чак до мерцедеса. Когато колата потегля, те чуват откъм главния вход:

— По-мооощ!… По-мооощ!…

Втурват се обезумели назад, като се блъскат един другиго.

— Потърсете лекар! — изправя се внезапно пред тях Госпожицата, бяла като платно. — Мадам Босева получи пак удар… Бързо, бързо!

Виктор се понася към голямата жилищна кооперация „Славия“, пред входовете на която има няколко табелки на лекари. Връща се с един специалист по уши, нос и гърло, тъй като не заварва другите по домовете им. За съжаление, този път медицината се оказва ненужна: от десетина минути директорката е мъртва.

Рухнал е основният стълб на частното софийско сиропиталище „Царица Елеонора“!