Драгомир Асенов
Големият каменен дом (32)

32

— Вика те майка ти!

— Ко-о-о-ой?

— Майка ти…

— Закълни се!

— Да ме убие господ!

Виктор се изправя потресен. Досега, ето вече пет години, майка му никога не е идвала в приюта „на свиждане“. Какво е станало? Защо го търси? Докато се стяга за срещата и крачи по коридора към изхода, той мисли разтревожено за семейството си. И за нея. Странен човек е тя! Някога, докато баща му беше жив, тази жена изглеждаше кротка, покорна, почти безлична, така че хората не я забелязваха и дори най-безцеремонно не се съобразяваха със съществуването й.

Времето е извършило обрат, тя е неузнаваема: горда, корава, озлобена, може би прекалено нервна, поради което в отделни моменти е направо демонична.

В началото тази промяна дразнеше Виктор, отчуждаваше го. В края на краищата и без нейната демоничност мъката по света не е малко! После взе да се примирява, проумял страшната сила на иначе баналната пословица, че с вълците трябва да се вие по вълчи. А нима е възможно да виеш по вълчи, без да станеш вълк?

Майка му е седнала на пейката срещу главния вход — традиционната пейка „за свиждане“. Тя е в черна рокля, с черни чорапи на краката, косата й е пристегната в черна траурна панделка.

— Какво се е случило? — втурва се изплашено към нея той.

Майка му махва пренебрежително:

— Не бой се, баба ти почина…

Виктор се отпуска отмалял на пейката. Баба му! Това нагледно свидетелство, че е имало дни без сиропиталище, възпитателски надзор и благодеяния, дни на чиста радост и непомрачена от нищо обич! Защо се свива сърцето му: заради нея или заради себе си, заради тая все по-разширяваща се самота, която го лишава от спомени?

— Време й беше… — продължава сурово майка му. — Напоследък съвсем се загуби… Приказваше с мъртвите по цели нощи… С дядо ти, с баща ти, с Ралф… А за ядене — ядеше… Непрекъснато ядеше… Какъв апетит, боже мой!

— Кога ще я погребвате?

— Днеска я погребахме, без дандании… Не те повиках на погребението, защо да се безпокоиш и ти? Тя отживя своето, кой от нас ще мине осемдесетте? Никой!…

Майката въздъхва и добавя — неочаквано гръмко, възхитено:

— Царица беше баба ти, властелинка… Подът трепереше под нозете й… Няма вече такива жени!… И няма да има!…

Подир няколко минути с друг, пълен с намеци глас тя казва:

— Леон избяга при партизаните…

— Кой Леон?

— На леля ти Амелия… Спомняш ли си го? Е, и той се измъкна… Заедно с Берто… Дето живее на „Осогово“… Бяха го арестували веднъж, но го пуснаха… На Йосиф, млекарина, син…

— Не го знам…

— Сигурно си го виждал… Младите бягат… Момчета и момичета… Да не мислиш, че са комунисти!… Спасяват кожата си!…

— Защо да не я спасяват, не са овце!…

— Не ги укорявам! — бърза да се съгласи майката. — И тъй, и тъй ще се мре… Ако почнат да ни изселват…

— Къде ще ни изселват? — трепва Виктор.

Тя врътва уморено глава:

— Къде!… На джендема… Всички български евреи ще бъдат събрани в градовете покрай Дунава… Оттам с шлепове…

— Няма да отида!

— Ако бях на твоята възраст — и аз нямаше да отида! В Полша правят сапун от човешка мас…

— Слухове…

— Не са слухове, равинът го е съобщил в синагогата…

Той млъква. Сапун от човешка мас! Новината е толкова чудовищна, че чувствата и мозъкът отказват да я възприемат, те остават равнодушни, безмълвни.

— Уж са културни… — засмива се с лош смях майка му. — Уж са много умни и не могат, без да се мият сутрин…

— Хитлеристите нито са културни, нито са умни!

Тя се извръща рязко и го премерва враждебно:

— Един народ е това, което е на война… Немците винаги са били зло… Винаги… Помня ги от миналата война…

— Един народ е това, което е в мир… — мъчи се да възрази Виктор. — На война никой не прилича на себе си… Като болен в състояние на треска…

— Е, тогаз немците винаги са в треска… Стига, не ги защищавай! Тях и небето не може да защити, проклети да са!

Той свива рамене. Наистина сега най-малко му е до немците и до националното им достойнство!

Майка му внезапно омеква и като мачка кърпичката в шепата си, през въздишка нарежда:

— В нашия квартал, отвъд банята, има католическа църква… С много хубав двор… Цветя, цветя… И тополи… А между лехите — плочки… Една до друга, на пътечки… Да ти е кеф да стъпваш… И да се молиш…

— Минавал съм покрай нея… — чуди се накъде ще избие Виктор.

Тя оживява, гласът й става непривично миньорен, лиричен:

— Свещеникът на тая църква е златен човек… Милозлив, състрадателен, интелигентен… Сума езици владее… Виждал ли си го?

— Притрябвал ми е!…

— Недей така! Такива като него — посред бял ден със свещ да ги дириш! Започнал е да покръства евреите, само и само да ги спаси от изтребление… Какво се въсиш? Лошо ли е?

— Не се въся! Щом е за спасяване от изтребление…

— И аз ходих при него…

„Затова е дошла!“ — решава Виктор и процежда през зъби:

— Е-е-е?

— Забранили му вече… Надушили и забранили… Иначе и аз щях да се покръстя… С децата… Да устискаме още някоя и друга година, пък сетне — я камилата, я камиларят… Как мислиш: грях ли е?

— Не разбирам твърде от грехове…

— Ако има бог — грях е! Ама бог няма!

Той трепва и се вторачва в пламналите й от зловещ огън зеници, в сухото й, напрегнато до изстъпление лице.

— Какво се кокориш! — крясва възглухо, но яростно тя. — Бог няма!… На тоя свят или има бог, или има Хитлер!… Двамата заедно не могат, не се връзват… А Хитлер има, има…

— Така ще да е… — примирява се Виктор. Съгласието му очевидно я раздразва:

— Ами ако го е създал, за да ни изпита?

— Като ни избие?

— Който трябва да оцелее, ще оцелее! Праведниците не са се свършили!

— И все пак възнамеряваш да се покръстиш…

— Заради братчетата ти… Ти не би ли…

— Предпочитам партизаните!

— Прав си… — Майка му се тупва огорчено по коленете: — Жалко, че са му забранили вече!… Беше покръстил десетина семейства… Все адвокати и лекари…

— Тия умеят да се нареждат…

— Ами, умеят!… Не ги признават за християни! Язък им за парите!

„Не е за това!“ — учудва се той, наострил слух.

— Има един старец, обущар… — долавя нетърпението му тя. — С къща на два етажа, спестовна книжка… И няколко декара лозя над Симеоново… Дюкянчето му е точно срещу Халите…

— Бай Пешо Тангото ли? Че той не е ли от нашия край?

— От Мала Кутловица… Грохнал е, ама е богат… Бил зле, астмата го мори… А никой не се грижи за него, никой не го наглежда…

— Какво кроиш?

— Защо ми говориш така?

— Питам…

— Предлага ми да се заема с домакинството му… И въобще…

— Значи, не само с домакинството…

— Ако се омъжа, ставам българка! Няма да ме изселят! — на един дъх обяснява майка му. — И братчетата ти няма да изселят!

— Уговорихте ли се?

— Той настоява… Не можел повече, бил съвсем отпаднал… Добро за добро — все туй му е на устата… Ама-а, както ти речеш…

— Защо аз?

— И тебе засяга…

— Мене? — Виктор стисва челюсти. И изведнъж го осенява едно странно предположение, той се усмихва:

— Не ме ли иска?

— Не! Ние, тримата… Без тебе…

— Дори да ме иска — няма да дойда!

Тя се изправя — стегната, затворена:

— Нищо не съм обещала още…

— Не те възпирам…

— Ще видим… Сърдиш ли ми се?

— За какво?

— За всичко… Ти май никога не си одобрявал моите…

— Въобразяваш си…

— Повярвай ми: не го правя заради себе си!

Виктор гледа отдалечаващата й се фигура. В душата му е пусто, кухо. И безкрайно тъжно. Винаги ли ще бъде така, винаги ли ще разчита изключително на себе си?