Драгомир Асенов
Големият каменен дом (21)

21

Забавата!

Децата стават половин час по-рано от обикновено. Вместо сутрешната гимнастика всеки се изправя пред леглото си и се мъчи да подреди чаршафи и завивки по най-образцов начин. Предположението, че нейно величество царица Йоана ще пожелае да обиколи и разгледа помещенията на приюта, хвърля всички в тревога. Не бива да бъде пощадена нито една прашинка, нито едно петънце или гънка! Четиричленна контролна комисия шари между креватите и току нарежда:

— Ей ти там, шестият от втората редица — издърпай добре одеялото!… Геле, не зяпай, ами подравни ръбовете!… Пипи, възглавницата е хлътнала, вдигни я нагоре!…

Глава на тая комисия е Коста Французина, той е непривично сериозен и строг, гласът му кънти заплашително:

— По-чевръсто, не се офлянквайте!… „Канапи“ не признавам!… Добросъвестно…

Под „канапи“ Коста Французина разбира кръшкачите и мързеливците, към които неведнъж се е присъединявал и самият той. Щом днеска „канапите“ са в немилост, значи, моментът е изключителен! Големите сиропиталци помагат на по-малките, тъй като да подредиш идеално едно легло — това е цяло изкуство!

След спалнята иде ред на умивалниците, те също трябва да светнат от чистота. Черна, неблагодарна работа! Но с нея се заемат такива непреклонни сиропиталци като Валентин. Виктор се включва доброволно в неговата група, макар да му се повдига от погнуса.

Разчорлена, възбудена, домакинята тича от едно място на друго и ту моли, ту хока, като всява нервност и припряност.

Валентин не издържа и най-подир прекъсва обвинителните й тиради с едно категорично:

— Престанете!

Домакинята се стъписва ококорено:

— Защо?

— Защото не сте права! Погледнете: манкира ли някой?

— Ннн… не!

— Тогава…?

— За пръв път „Генерал Франко“ не се афектира и се предава:

— Прав си, прощавай!… Глътнала съм си езика от страх!… — И хуква да провери какво е положението при момичетата.

След закуска сиропиталците се отправят под строй към складовете за дрехи. За всеки от тях трябва да се намерят чифт здрави обувки с подметки от гьон, бяла риза и черни панталони или пола. В началото това не изглежда кой знае колко мъчно. Домакинята измъква от рафтовете цели купчини обувки, ризи, панталони, поли и нарежда късо:

— Хайде, търсете! Бързо!

Десетки ръце посягат към купчините. Тук-таме се сдърпват, боричкат, псуват, докато се намесват Коста Французина и Валентин: първият — с шамари, вторият — с апелите си за съзнание и дисциплина. Скоро мъжкият склад утихва, чуват се само сподавени пъшкания, въздишки на притеснение и оплаквания:

— Няма кундури за мене и туйто!

— Таман случих гащи, а те — разпрани!

— Не ми стои лошо, ама под мишницата е скъсана!

По валчестото, жълтеникаво лице на „Генерал Франко“ се стича пот, тя се бърше с ръкав и сипкаво крещи:

— Не се туткай!… Не се пипкай!… Часът е вече девет…

И изведнъж се оказва, че трима-четирима не могат да бъдат натъкмени, както се полага по униформа — липсват достатъчно обувки и ризи. Сред тия нещастници е и Виктор. Като го забелязва да стърчи бос, домакинята позеленява, втурва се напред и го сграбчва за яката, готова да излее гнева си върху него:

— Ти какво чакаш? Да не искаш да те обуя аз?

— Няма да успеете! — хваща яко китката на ръката й той. — Всички са ми тесни!

— Пробвай пак!…

— Останали са бебешки номера…

Тя се отпуска безсилно върху една бала старо бельо, като се тюхка безпомощно. Внезапно вратата се отваря, вътре влизат директорката, доктор Шекерджийска и Госпожицата.

— Готови ли сте? — пита мадам Босева, разблъсква питомците и ги разглежда един по един. — Скоро ще захванат да пристигат гостите…

„Генерал Франко“ се надига едва-едва, смутена и покорна:

— Не сме готови…

— За кога се бавите?

— Не достигат дрехи за един, двама, трима, четирима… Запасите се свършиха…

Директорката свива иронично устни:

— Великолепно! Можеше да ми съобщиш приятната новина пред царицата…

— И с момичетата е също… — плахо добавя Госпожицата.

Мадам Босева се хваща ужасено за главата:

— И с момичетата? Колко?

— Три…

— Седем бройки… Боже мой! — Тя се извръща неволно към доктор Шекерджийска: — Отвратително положение!… Не мога да ги пусна така на сцената, ще ме изложат!…

Лекарката кима в знак на съгласие.

— Но какво да правим с тях? Къде да ги скрием?

— Да ги скрием? — Доктор Шекерджийска сбира вежди намръщено. — Необходимо ли е въобще да…

— Необходимо е! — прекъсва я троснато директорката. — В тоя вид те не са за показ…

— Да ги изолираме в една от занималните!

— Ами ако нейно величество поиска да провери при какви условия учат?

— Какво ще речете, ако ги отведа при другарчетата им в „Битоля“ или „Родина“?

— Невъзможно! Управителките и на двете сиропиталища са такива злобарки, че ще ни изрисуват веднага пред двореца… Сетих се! — подскача оживено мадам Босева. — Ще ги заключим на тавана!

— На тавана!

— Естествено… Там никой няма да стъпи… Пък ние ще врътнем отвънка и един катинар — за по-сигурно…

— Но сега е зима…

— Ще навлекат шинелите, ще им дадем одеяла… Все ще устискат една сутрин… Накъсо: поемам цялата отговорност за последствията!

Лекарката свива рамене, изражението й става непроницаемо:

— Решението ви окончателно ли е?

— Окончателно!

— Позволете ми тогава да отида и аз на тавана!

— Няма нужда! Те са големи, могат и без надзор!

— Настоявам…

Директорката стисва челюсти, очите й светват полунасмешливо, полуобидено:

— Добре! Идете! Щом ви доставя удоволствие… Сега не ми е до спорове… Впрочем логиката не е най-силната страна на фанатиците… Хайде, нека вземат одеялата и шинелите… Останалите да се строят за преглед пред трапезарията!…

Директорката се насочва към изхода, но Валентин й препречва пътя:

— Мадам Босева, един момент.

Тя вдига уморено поглед към него:

— Казвай…

— Позволете и на мене да отида на тавана!

В склада се възцарява тишина. Няколко секунди двамата се гледат втренчено, съсредоточено, сякаш изпитват устойчивостта на волята си.

— Тебе пък какво ти е скимнало?! — потиска с видимо усилие раздразнението си директорката.

Валентин отвръща кратко, но твърдо:

— Противна ми е ролята на шут!

— Ролята на шут? Пред кого?

— Пред когото и да било… Дори пред короновани особи…

— Позволявам! — след пауза на колебание отсича мадам Босева. — Иди! Макар че няма нищо по-тъжно от екзалтиран интелектуалец… Доктор Шекерджийска, изведете „арестантите“ си! И наблюдавайте да не викат и да не скачат, че може да се чуе долу, в салона!

Осем сиропиталци, предвождани от лекарката, навличат шинелите си, грабват одеялата и в „индийска нишка“ се източват по стълбището към тавана. Когато влизат в тъмното, домакинята хлопва вратата зад тях и щраква катинара, като хихика злъчно — доволна, че се е измъкнала благополучно от затрудненията.

Вътре е студено, мирише на гнилоч, мухъл и леш.

„Изгнаниците“ сядат на кръг и се сгушват един до друг върху няколко от напречните подпорни греди, с които е осеяно цялото помещение. Всеки се стреми да докосне другаря си по съдба било с рамо, било с лакът или коляно — това пропъжда лошите мисли и тъпото усещане за самота!

Виктор е потиснат и огорчен. Да го затворят и скрият като вещ, като никому непотребна вещ, това надминава и най-мрачните му прокоби! Ето, значи, колко струва, ето как разполагат и се гаврят с честта и живота му само защото са благоволили да го ощастливят с покрив и комат клисав хляб! „И аз си въобразявам, че съм нещо! — надсмива се над себе си той. — Втълпявам си, че моето съществуване има някакво значение! Ех, че съм глупава твар! Всъщност моето съществуване има толкова смисъл, колкото смисъл има съществуването на която и да било инфузория… А може и да ме няма — в ничий ум, в ничие сърце…“

Доктор Шекерджийска долавя настроението му, обхванало, изглежда, и останалите. Тя се засмива и разчорля добродушно перчема му:

— Да не са ти потънали гемиите?

Виктор не отговаря, шеговитият тон му звучи неуместно. Лекарката се поправя, гласът й трепва и се снижава — сериозен, внушителен:

— Ясно… Но понякога и от нещастието има полза…

— Каква е ползата от нещастието? — подхвърля язвително Валентин.

— Ако му издържиш и го надмогнеш — полза има! Първо — закаляваш характера си! И, второ — върху собствената си кожа неопровержимо се убеждаваш в правотата на някои банални истини… Ето, тая таванска история например…

— Унизителна история! — цръква през зъби Виктор.

Старата жена отпуска корава длан на рамото му:

— Вярно, унизителна… Но кой може по-добре да оцени собственото си достойнство от човека, който поне веднъж е бил втора категория, тъпкан и мачкан като низша раса? Кой по-добре от него е в състояние да проумее, че няма по-долно и отвратително деяние от това да превърнеш когото и да било в подгонен звяр? Независимо от съображенията!…

Лекарката плясва длани в престорено отегчение:

— Я се покачете на прозорчетата и проверете дали са дошли гостите! Ама без тупурдия…

Виктор и Валентин отмятат одеялата, плюват си на ръцете и се покатерват на капандурите. Това не представлява особена трудност — колко пъти са наблюдавали оттука футболните мачове на игрище „Славия“!

От тук като от наблюдателница се вижда далече: от трамвайната спирка при Руския паметник, та чак до тесния железен мост над гара „Сердика“. Ето, на ъгъла на улица „Братя Бъкстон“, близо до хлебарницата, се е скупчила пъстра група. Вероятно това са майките на сиропиталците — те нямат достъп до забавата, но примират от любопитство да узнаят резултатите, пък и да зърнат царицата!

Пред главния вход, чиито железни врати са широко разтворени, е спрял керван от леки коли и файтони.

— Пристигнала е! — обажда се неочаквано развълнуван Валентин.

Виктор го поглежда учудено:

— По какво позна?

— Забелязвам един чудесен „Мерцедес“… Вторият отляво надясно, точно под електрическия стълб…

— И аз го забелязвам…

— Обзалагам се, че е на двореца…

Внезапно отдолу, откъм първия етаж, долитат началните слова на националния химн — програмата на хора започва!

След няколко часа, когато домакинята отключва тавана, доктор Шекерджийска и осемте сиропиталци научават, че нейно величество царица Йоана въобще не е благоволила да почете с присъствието си забавата и че е изпратила само визитната си картичка и една невзрачна придворна дама, която дори не останала докрай.

Сапуненият мехур на голямата надежда се е пукнал безвъзвратно.