Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Драгомир Асенов
Заглавие: Големият каменен дом
Издание: трето (грешно указано второ)
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ДП „Д. Найденов“ — В. Търново
Излязла от печат: септември 1980 г.
Редактор: Цветан Пешев
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Христо Жабленов
Коректор: Виолета Славчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14951
История
- — Добавяне
21
Забавата!
Децата стават половин час по-рано от обикновено. Вместо сутрешната гимнастика всеки се изправя пред леглото си и се мъчи да подреди чаршафи и завивки по най-образцов начин. Предположението, че нейно величество царица Йоана ще пожелае да обиколи и разгледа помещенията на приюта, хвърля всички в тревога. Не бива да бъде пощадена нито една прашинка, нито едно петънце или гънка! Четиричленна контролна комисия шари между креватите и току нарежда:
— Ей ти там, шестият от втората редица — издърпай добре одеялото!… Геле, не зяпай, ами подравни ръбовете!… Пипи, възглавницата е хлътнала, вдигни я нагоре!…
Глава на тая комисия е Коста Французина, той е непривично сериозен и строг, гласът му кънти заплашително:
— По-чевръсто, не се офлянквайте!… „Канапи“ не признавам!… Добросъвестно…
Под „канапи“ Коста Французина разбира кръшкачите и мързеливците, към които неведнъж се е присъединявал и самият той. Щом днеска „канапите“ са в немилост, значи, моментът е изключителен! Големите сиропиталци помагат на по-малките, тъй като да подредиш идеално едно легло — това е цяло изкуство!
След спалнята иде ред на умивалниците, те също трябва да светнат от чистота. Черна, неблагодарна работа! Но с нея се заемат такива непреклонни сиропиталци като Валентин. Виктор се включва доброволно в неговата група, макар да му се повдига от погнуса.
Разчорлена, възбудена, домакинята тича от едно място на друго и ту моли, ту хока, като всява нервност и припряност.
Валентин не издържа и най-подир прекъсва обвинителните й тиради с едно категорично:
— Престанете!
Домакинята се стъписва ококорено:
— Защо?
— Защото не сте права! Погледнете: манкира ли някой?
— Ннн… не!
— Тогава…?
— За пръв път „Генерал Франко“ не се афектира и се предава:
— Прав си, прощавай!… Глътнала съм си езика от страх!… — И хуква да провери какво е положението при момичетата.
След закуска сиропиталците се отправят под строй към складовете за дрехи. За всеки от тях трябва да се намерят чифт здрави обувки с подметки от гьон, бяла риза и черни панталони или пола. В началото това не изглежда кой знае колко мъчно. Домакинята измъква от рафтовете цели купчини обувки, ризи, панталони, поли и нарежда късо:
— Хайде, търсете! Бързо!
Десетки ръце посягат към купчините. Тук-таме се сдърпват, боричкат, псуват, докато се намесват Коста Французина и Валентин: първият — с шамари, вторият — с апелите си за съзнание и дисциплина. Скоро мъжкият склад утихва, чуват се само сподавени пъшкания, въздишки на притеснение и оплаквания:
— Няма кундури за мене и туйто!
— Таман случих гащи, а те — разпрани!
— Не ми стои лошо, ама под мишницата е скъсана!
По валчестото, жълтеникаво лице на „Генерал Франко“ се стича пот, тя се бърше с ръкав и сипкаво крещи:
— Не се туткай!… Не се пипкай!… Часът е вече девет…
И изведнъж се оказва, че трима-четирима не могат да бъдат натъкмени, както се полага по униформа — липсват достатъчно обувки и ризи. Сред тия нещастници е и Виктор. Като го забелязва да стърчи бос, домакинята позеленява, втурва се напред и го сграбчва за яката, готова да излее гнева си върху него:
— Ти какво чакаш? Да не искаш да те обуя аз?
— Няма да успеете! — хваща яко китката на ръката й той. — Всички са ми тесни!
— Пробвай пак!…
— Останали са бебешки номера…
Тя се отпуска безсилно върху една бала старо бельо, като се тюхка безпомощно. Внезапно вратата се отваря, вътре влизат директорката, доктор Шекерджийска и Госпожицата.
— Готови ли сте? — пита мадам Босева, разблъсква питомците и ги разглежда един по един. — Скоро ще захванат да пристигат гостите…
„Генерал Франко“ се надига едва-едва, смутена и покорна:
— Не сме готови…
— За кога се бавите?
— Не достигат дрехи за един, двама, трима, четирима… Запасите се свършиха…
Директорката свива иронично устни:
— Великолепно! Можеше да ми съобщиш приятната новина пред царицата…
— И с момичетата е също… — плахо добавя Госпожицата.
Мадам Босева се хваща ужасено за главата:
— И с момичетата? Колко?
— Три…
— Седем бройки… Боже мой! — Тя се извръща неволно към доктор Шекерджийска: — Отвратително положение!… Не мога да ги пусна така на сцената, ще ме изложат!…
Лекарката кима в знак на съгласие.
— Но какво да правим с тях? Къде да ги скрием?
— Да ги скрием? — Доктор Шекерджийска сбира вежди намръщено. — Необходимо ли е въобще да…
— Необходимо е! — прекъсва я троснато директорката. — В тоя вид те не са за показ…
— Да ги изолираме в една от занималните!
— Ами ако нейно величество поиска да провери при какви условия учат?
— Какво ще речете, ако ги отведа при другарчетата им в „Битоля“ или „Родина“?
— Невъзможно! Управителките и на двете сиропиталища са такива злобарки, че ще ни изрисуват веднага пред двореца… Сетих се! — подскача оживено мадам Босева. — Ще ги заключим на тавана!
— На тавана!
— Естествено… Там никой няма да стъпи… Пък ние ще врътнем отвънка и един катинар — за по-сигурно…
— Но сега е зима…
— Ще навлекат шинелите, ще им дадем одеяла… Все ще устискат една сутрин… Накъсо: поемам цялата отговорност за последствията!
Лекарката свива рамене, изражението й става непроницаемо:
— Решението ви окончателно ли е?
— Окончателно!
— Позволете ми тогава да отида и аз на тавана!
— Няма нужда! Те са големи, могат и без надзор!
— Настоявам…
Директорката стисва челюсти, очите й светват полунасмешливо, полуобидено:
— Добре! Идете! Щом ви доставя удоволствие… Сега не ми е до спорове… Впрочем логиката не е най-силната страна на фанатиците… Хайде, нека вземат одеялата и шинелите… Останалите да се строят за преглед пред трапезарията!…
Директорката се насочва към изхода, но Валентин й препречва пътя:
— Мадам Босева, един момент.
Тя вдига уморено поглед към него:
— Казвай…
— Позволете и на мене да отида на тавана!
В склада се възцарява тишина. Няколко секунди двамата се гледат втренчено, съсредоточено, сякаш изпитват устойчивостта на волята си.
— Тебе пък какво ти е скимнало?! — потиска с видимо усилие раздразнението си директорката.
Валентин отвръща кратко, но твърдо:
— Противна ми е ролята на шут!
— Ролята на шут? Пред кого?
— Пред когото и да било… Дори пред короновани особи…
— Позволявам! — след пауза на колебание отсича мадам Босева. — Иди! Макар че няма нищо по-тъжно от екзалтиран интелектуалец… Доктор Шекерджийска, изведете „арестантите“ си! И наблюдавайте да не викат и да не скачат, че може да се чуе долу, в салона!
Осем сиропиталци, предвождани от лекарката, навличат шинелите си, грабват одеялата и в „индийска нишка“ се източват по стълбището към тавана. Когато влизат в тъмното, домакинята хлопва вратата зад тях и щраква катинара, като хихика злъчно — доволна, че се е измъкнала благополучно от затрудненията.
Вътре е студено, мирише на гнилоч, мухъл и леш.
„Изгнаниците“ сядат на кръг и се сгушват един до друг върху няколко от напречните подпорни греди, с които е осеяно цялото помещение. Всеки се стреми да докосне другаря си по съдба било с рамо, било с лакът или коляно — това пропъжда лошите мисли и тъпото усещане за самота!
Виктор е потиснат и огорчен. Да го затворят и скрият като вещ, като никому непотребна вещ, това надминава и най-мрачните му прокоби! Ето, значи, колко струва, ето как разполагат и се гаврят с честта и живота му само защото са благоволили да го ощастливят с покрив и комат клисав хляб! „И аз си въобразявам, че съм нещо! — надсмива се над себе си той. — Втълпявам си, че моето съществуване има някакво значение! Ех, че съм глупава твар! Всъщност моето съществуване има толкова смисъл, колкото смисъл има съществуването на която и да било инфузория… А може и да ме няма — в ничий ум, в ничие сърце…“
Доктор Шекерджийска долавя настроението му, обхванало, изглежда, и останалите. Тя се засмива и разчорля добродушно перчема му:
— Да не са ти потънали гемиите?
Виктор не отговаря, шеговитият тон му звучи неуместно. Лекарката се поправя, гласът й трепва и се снижава — сериозен, внушителен:
— Ясно… Но понякога и от нещастието има полза…
— Каква е ползата от нещастието? — подхвърля язвително Валентин.
— Ако му издържиш и го надмогнеш — полза има! Първо — закаляваш характера си! И, второ — върху собствената си кожа неопровержимо се убеждаваш в правотата на някои банални истини… Ето, тая таванска история например…
— Унизителна история! — цръква през зъби Виктор.
Старата жена отпуска корава длан на рамото му:
— Вярно, унизителна… Но кой може по-добре да оцени собственото си достойнство от човека, който поне веднъж е бил втора категория, тъпкан и мачкан като низша раса? Кой по-добре от него е в състояние да проумее, че няма по-долно и отвратително деяние от това да превърнеш когото и да било в подгонен звяр? Независимо от съображенията!…
Лекарката плясва длани в престорено отегчение:
— Я се покачете на прозорчетата и проверете дали са дошли гостите! Ама без тупурдия…
Виктор и Валентин отмятат одеялата, плюват си на ръцете и се покатерват на капандурите. Това не представлява особена трудност — колко пъти са наблюдавали оттука футболните мачове на игрище „Славия“!
От тук като от наблюдателница се вижда далече: от трамвайната спирка при Руския паметник, та чак до тесния железен мост над гара „Сердика“. Ето, на ъгъла на улица „Братя Бъкстон“, близо до хлебарницата, се е скупчила пъстра група. Вероятно това са майките на сиропиталците — те нямат достъп до забавата, но примират от любопитство да узнаят резултатите, пък и да зърнат царицата!
Пред главния вход, чиито железни врати са широко разтворени, е спрял керван от леки коли и файтони.
— Пристигнала е! — обажда се неочаквано развълнуван Валентин.
Виктор го поглежда учудено:
— По какво позна?
— Забелязвам един чудесен „Мерцедес“… Вторият отляво надясно, точно под електрическия стълб…
— И аз го забелязвам…
— Обзалагам се, че е на двореца…
Внезапно отдолу, откъм първия етаж, долитат началните слова на националния химн — програмата на хора започва!
След няколко часа, когато домакинята отключва тавана, доктор Шекерджийска и осемте сиропиталци научават, че нейно величество царица Йоана въобще не е благоволила да почете с присъствието си забавата и че е изпратила само визитната си картичка и една невзрачна придворна дама, която дори не останала докрай.
Сапуненият мехур на голямата надежда се е пукнал безвъзвратно.