Драгомир Асенов
Големият каменен дом (4)

4

Всичко става така, както е препоръчал Коста Французина: Виктор скача от терасата върху купищата сгурия, после натрупва тухлите на камара и се прехвърля през желязната врата. Часът е девет и половина. Зад него, потопено в мрак и мълчание, остава голямото каменно здание на сиропиталището. То спи, изцъклило като мъртвешки очи дълъг ред прозорци. Пред него са улиците — облени в светлина, примамливи. Трескавата суетня на нощните развлечения им придава очарование, като в нелеп, но интересен сън се преплитат и сменят разноцветните отблясъци на електрическите реклами по витрините и покривите, стъкленият смях на жените и звънчетата по файтоните, мирисът на парфюми и бензин. Виктор знае, че ако тръгне вдясно, към центъра, този хаос става още по-пищен. Но той завива вляво, към площад „Възраждане“. Оттук, та чак до тютюневата фабрика на „Одрин“ и моста над Владайската река, гъмжи от народ — стари, млади, на двойки или на цели табуни. Това е прочутият булевард „Княгиня Клементина“, по-право онази негова част, която отколе служи за вечерни разходки на еснафите и бедняците от еврейския квартал. Колко пъстро, весело и шумно е наоколо, какъв панаир на суета и скромност, на отчаяние и надежди!

Кебапчийниците, шкембеджийниците и кръчмите работят под пълна пара, от разтворените врати и прозорци излизат кълба дим, които носят мазния дъх на печено, усилено се продават всевъзможни лакомства: картофки в книжни кесии, кюфтета в крайшници от хляб, преплетени чревца, бъбречета. Облекли мръснобели престилки, собствениците на тия заведения чукат с маши по изложените на показ скари и викат с цяло гърло:

— Топли-и-и… Топли-и-и…

После за по-голяма убедителност преминават на своя испански жаргон:

— Каентис… Каентис…

Леят се реки от бира, сиропи, боза. Утре е понеделник и затова към виното и ракията се проявява известна сдържаност, те са оставени на хамалите и каруцарите от вонящите механи по „Позитано“.

На ъгъла на „Осогово“ Виктор завива още веднъж и напуска живописния булевард. Сега той крачи по тясна, тъмна, изровена улица без паваж. От двете му страни се точат схлупени къщурки, сгушени и разкривени като джуджета. Под обувките му звучно и противно шляпа кал — кой знае как оцеляла в тая сравнително суха есен. Нито едно пъстро петно, нито една топла багра не хваща окото и не го успокоява. От дворовете полъхва смрад — гъста, спарена.

Недалеч от „Пиротска“ Виктор спира — тука в полудървена, полутухлена барака зад дома на хазаите се е приютило неговото семейство. Впрочем зад двуетажния калкан на тоя дом има още няколко бараки. Те са дали подслон на многобройната челяд на един шивач, на три проститутки, на инвалид от войната — без крака, но с изумително силни и ловки ръце, вечно пъхнати в налъми, които го носят по-бързо и от нормалните пешеходци, — най-сетне на стара пенсионерка, някогашна учителка, болна от сериозно разстройство на жлезите, поради което изглежда висока и едра като гвардейците от охраната на двореца.

Виктор поема по тясна, калдъръмена пътечка покрай оградата. От дъното на струпаните една до друга съборетини долита жалостив детски плач, дрезгав мъжки глас крещи в изстъпление:

— Двайсет и два без пет правят седемнайсет… Защо ми връщаш само десет?

Прозорчето на стаичката, в която се е свряла майка му с двете братчета и бабата, свети, макар и да не се забелязва добре, защото е почти изцяло покрито от гъстия навес на лозницата — дива и безплодна, която хазайката не позволява да махнат или подкастрят. Под прозорчето е дворната чешма — полуразвалена, църцореща, повод за караници и вражди между наемателите, източник на влажните петна, които като фантастични рисунки пълзят по стените на бараките.

Той изкачва двете каменни стъпала с внезапно натежали колене, раздвоен. И наистина, нима би могъл да намери думи, за да предаде всичко онова, което бушува от дълги години в гърдите му? Нима ще проумеят защо не може да понася повече затворническия режим в сиропиталището?

С изпотена ръка Виктор натиска бравата пред себе си и влиза. Вътре е тихо. На единия ъгъл върху диван от щайги се е кротнал шарен вързоп от дрипи. Това е бабата. Тя спи, а чергата, с която е покрита, ритмично се надига и спада. На по-широкия от двата старомодни кревата с месингови топчета са легнали и са се завили презглава братчетата му. Те също спят — дълбоко, уморено. Само майката е будна. Седнала на трикрако столче, точно под лампата, тя кърпи чорапи.

— Добър вечер… — поздравява плахо той.

Без да отвърне, майка му поглежда към вехтия будилник, кацнал на ръба на гардероба като зловеща птица. После пита с равен, но студен интерес:

— Какво търсиш по това време тука?

Виктор помръдва рамене, схванал изведнъж, с вцепеняваща прозорливост, че ако произнесе макар и един от своите доводи на глас, той би прозвучал глупаво и смешно.

— Избяга ли? — надига се на столчето тя, спокойна и наглед неизненадана.

— Да…

— Защо?

— Защото… аз…

— Защото и ти искаш да се лепнеш на гърба ми…

Той трепва, опарен не толкова от жестоките думи, колкото от техния презрителен тон. Двамата кръстосват погледи. И в тоя миг — повече с чувствата си — Виктор открива, че майка му не е вече оная безволева и невзрачна жена от далечното детство, когато баща му беше жив, че през изтеклите четири години след смъртта му всекидневната блъсканица за хляба я беше изменила не само физически. Отслабнала, пожълтяла, с окапали предни зъби, с дълбоки бръчки по изпитото като от дълги пости лице, тя стои навъсена, зениците й блестят, дишането й е тежко, бавно. Цялата й фигура показва, че полека-лека, капка по капка, животът е успял да впръска в мислите й лютата отрова на озлоблението.

— Не се чуди! — прекъсва мълчанието майка му. — Нямам сили да храня още едно гърло… Баща ти не ми остави нищо… Само деца… И тая изкуфяла бабичка, дето знае да яде непрекъснато, каквото й попадне… Трошичка не мога да скрия от нея… Лигави се, лигави се, да ти се погнуси и залъкът, и късметът…

— Но аз ще работя… — мъчи се да намери разумно възражение Виктор, макар и да съзнава колко излишно е това.

— Искаш да работиш?

— Да…

— Къде? Работа няма за възрастните и опитните, та ще приемат тебе… Питаш ли ме как треперя да не ме изхвърлят от фабриката… А уволняват… Всяка седмица уволняват… Работници със семейства, със стаж…

Той навежда виновно глава.

— Пък в сиропиталището всичко е наред! — продължава сурово и властно майка му. — Ядене — сутрин, обед и вечер… Облекло, топлина през зимата… Какво ти трябва повече?

„Аз съм сам… сам… сам…“ — понечва да завие Виктор, но се овладява, стиснал до болка юмруци.

— Да се върнеш… Още сега да се върнеш! — ниско, категорично нарежда тя.

Той въздъхва, обръща се като автомат и тръгва назад. Но на прага нейната ръка го стиска за лакътя, мъчи се да пъхне нещо в шинела му.

— Какво е това? — отбранява се, без да я гледа Виктор.

Гласът на майка му изтънява, неочаквано мек и несигурен:

— Пресни картофи… Тая вечер съм ги сварила…

— Не ща…

— Вземи… Хапни си… И не ми се сърди… Вече си голям, ще разбереш… Не мога да постъпя иначе… Изглежда, съдбата е решила ние с тебе да понесем най-много… Не съм аз виновна… Не съм…

За да не я засегне, той грабва картофите и тичешком излиза навън. На улицата загубва контрол над себе си, очите му се наливат със сълзи. И ето, пак крачи по „Осогово“, пак се провира сред разхождащите се тълпи по „Клементина“. Но сега не вижда нищо, в душата му една по една се раздират завесите на неговите илюзии, на дълго лелеяните мечти за семейно огнище и свобода, възправя се старото, всепоглъщащо и страшно усещане за изоставеност — от всичко и от всички.

Съвзема се чак пред циментовата ограда на сиропиталището. Първото препятствие — външната желязна врата — преодолява за няколко минути. Но да се покатери от сгурията до терасата не му се удава — и трите пъти се подхлъзва и пада обратно. Тогава му хрумва спасителната идея да се вмъкне през отвора в парното помещение и оттам, ако не е заключено, да излезе в коридора пред кухнята. За щастие, макар и въглищата да се сриват с неприятен грохот, от който по кожата му полазват мравки, резето се оказва прибрано. Едно побутване — и Виктор е в приземието. Смъкнал обувките си, за да не го издадат, той поема към горния етаж покрай стените, а наоколо е тъмно като в рог. На стълбите си отдъхва за миг, почти успокоен, сетне започва да брои стъпалата. Те са двадесет и пет с една площадка — това знаят всички сиропиталци. „Четиринадесет… петнадесет… шестнадесет…“ — отмерва Виктор, но внезапно изохква и прилепва изплашено към перилата — от полилея над площадката лумва ярка светлина.

Той вдига очи — горе, до стената на спалнята, все още с ръка на електрическия ключ, стои директорката на сиропиталището мадам Босева. Ниска, пълна, с прошарена коса, запазена за годините си, тя го гледа с немигащи клепачи, а лицето й — обикновено добро и величествено — е изкривено в гримаса на негодувание.

— Къде беше? — без да мърда, кой знае защо шепнешком пита старата жена.

Виктор мълчи.

— Ясно! — кима най-сетне възмутено тя. — И ти си тръгнал по пътя на кръшкачите… Върви да лягаш, утре ще се разправям с тебе…

Големият стенен часовник срещу канцеларията изхърква и почва да бие. „Вече е полунощ“… — отбелязва механически Виктор.