Драгомир Асенов
Големият каменен дом (27)

27

Обикновена привечер из всекидневието на сиропиталците — с неизменните редици пред трапезарията, молитвата за храна, суетнята около разстилането на леглата и лягането. Една подир друга гаснат лампите — по складовете и умивалниците, в занималните, най-подир и в спалните. Би рекъл човек: вечер като вечер!

Но това е петък вечер. Виктор лежи под одеялото и не мърда, очите му са вперени неподвижно в тъмнината. В коридора стенният часовник отброява десет удара. Според уговорката с Валентин остава още половин час. Колко минути и секунди!

Ако отприщиш въображението и се унесеш, за толкова време можеш да пребродиш детството си, да се срещнеш със скъпи, прескъпи на сърцето ти същества, някои от които отдавна не са между живите, да се потопиш наново — за кой ли път вече! — в бързея на уж отдавна изпепелени копнежи и настроения.

Когато мисли за баща си, за далечния Фердинанд, за годините преди приюта, Виктор усеща, че става сантиментален, клепачите неволно навлажняват, в главата му напират думи — нестройни, хаотични, но така остри, парещи, гъсти, досущ библейски откровения! Макар че тая вечер всичко това е ненужно, излишно. Трябва само да сдържа нервите си и да се владее — като Валентин, като Фоти, като десетки други, които умеят да скриват от света истинските си намерения и дела. Защото едно дълбоко, спонтанно предчувствие му подсказва, че скоро ще се превърне в частичка — може би съвсем нищожна — от някакво непознато и все още неясно, но огромно сцепление на мечти и хора.

Стенният часовник започва да мърка и кашля с пружините си. Ще се обади ли пак? Ура, часът е десет и половина!

Виктор отмята одеялото, надига се и се взира към ъгъла, дето е креватът на Валентин. „Ако е забравил?“ — бодва го смътно предположение, но в следващия миг върху насечения на кръстове фон на прозорците рязко се очертава познат силует. Ставай, обличай се!

Пред вратата двамата заговорници се срещат, всеки стиснал обувките си в ръце.

— Стъпвай на пръсти! — шепне недоволно Валентин. — Прекалено шумиш… Ами шинелът?

— Какъв шинел?

— Твоят… Долу е студено, ще настинеш… Върни се и го вземи!…

Подир малко, вече в приземието, той спира и хваща Виктор за лакътя:

— Знаеш ли защо се събираме при Фоти?

— Ти ще кажеш!

— Ще побъбриме за жени… Може и среща да им устроим…

Виктор се отдръпва възмутено:

— Подиграваш ли ми се?

— Шшшт, по-тихо! Това е обяснението, ако ни уловят… С кремък да те дерат — ще го поддържаш!… Останалото ще проумееш вътре… Влизай!

В парното е непрогледен мрак. Но мракът не е мъртъв, той диша, сумти, дебне, изпълнен с чужди присъствия. Виктор се плъзва опипом по циментовия под, хлътва в една трапчинка, залита, докато няколко пръста се вкопчват в пеша на шинела му и го повеждат по-уверено. Те го оставят между две купчинки въглища и тогава се чува веселият бас на Фоти:

— Мястото ти е в официалната ложа, първи ред! Сядай!

Виктор подгъва крака и се отпуска на твърдото.

— Чакаме ли някого? — пита някъде отляво Валентин.

Гласът на Фоти става сериозен:

— Всички са тука…

— Доктор Шекерджийска?

— Няма да дойде… Повикали са я в читалище „Аура“… — И след къса пауза: — Откривам събранието! Валентине, представи на почитаемата публика нашия гост!…

Виктор се усмихва: нито публиката, нито гостът виждат по-далече от носа си! Но безстрастният тон на приятеля му го сепва, той се вслушва в словото му. И полека-лека открива себе си през погледа на околните: саможив, затворен, не темерут, за разлика от мнозина мисли, и то със собствения си мозък, не обича да се блъска и блести, но не е сив; озлобен и мъничко отчаян; общо взето — уравновесен, макар и понякога да губи контрола над поведението си; чете безразборно.

— Какво? — обажда се някой от дъното.

„Сигурно е Гелето от шести клас…“ — отсъжда Виктор и отговаря високо, защото въпросът е очевидно отправен към него:

— „Дивото зове“!

— Друго?

— „Аферата Драйфус“!

— Хм… още?

— „Тайфун“, „Върти се“, „Хотел Шанхай“…

— А Горки чел ли си?

„Гелето е“! — решава окончателно Виктор и отвръща предизвикателно:

— Вероятно повече от тебе!

— Без нерви! — намесва се добродушно Фоти, комуто солените изрази допадат. — Уважавайте се в рамките на възможното!… Валентине, нататък!…

— Прави ми впечатление, че напоследък не само се възмущава и бунтува, но и се мъчи да стигне до корена на злото! — продължава Валентин. — Може би защото е евреин и събитията форсират развитието му… Или защото е по-чувствителен… Така или иначе, предлагам да го приемем в групата, пък в наша среда…

— Гарантираш ли за него? — заяжда се наново Гелето.

Отговорът е безапелационен:

— Гарантирам!

— Той самият иска ли да влезе?

— Искам! — надига се развълнувано Виктор. — Искам! Макар че не ми е напълно ясно…

— Ще ти изясним… — В тембъра на Гелето се промъква ласкава нотка: — Чувал ли си за съветските комсомолци?

— Чувал съм…

— Ние сме организация на българските комсомолци… РМС — Работнически младежки съюз… За какво, мислиш, се борим?

— Предполагам, че знам… И то — отдавна!

— Кажи!

— За по-справедливо общество!

— Чудесно! — пресича го разпалено Фоти. — Това е крайната ни задача! А сега — сега трябва да препънем хитлеризма! Да го повалим на земята! Би ли участвувал в тая борба?

— С удоволствие!

— Какво ти удоволствие! Ако те пипнат, ще ти теглят такъв бой, че може и петалата да хвърлиш… Пък ако оцелееш — затвор… До скапване на месата…

— Въпреки това…

— Трябва да пазиш най-строго тайните и да се повинуваш на дисциплината!

— Готов съм!

— Последен въпрос… Тъй да се рече, по тънката част… Каква беше тая история с Милка?

Виктор почервенява. И се радва, че никой не е в състояние да забележи това.

— Мръсна история! — отсича през въздишка той. — Сам се оплетох в нея…

— Ако станеш ремсист, подобни връзки…

— Разбирам!

— Край! Възражения нямам! Някой да допълни нещо?

Пауза.

— Да се поздравим тогава с още един другар в нашите редици! И да му пожелаем бодрост, устойчивост и… накъсо: да му е яка гърбината!

— Да понадникне малко и във философията! — вметва в своя досадно назидателен маниер Гелето, но Фоти го прекъсва насмешливо:

— Кога прелисти „Анти Дюринг“, кога се писа философ!… Минаваме към втора точка! Доктор Шекерджийска е нахвърлила съгласно указанията от миналото ни събрание протестно писмо до председателя на Народното събрание и двореца. Ще ви го прочета за одобрение!

Близо до пещта светва кръгче жълта светлина от джобно фенерче. В това кръгче се вмъкват три късчета смачкана хартия и голямата, цялата в черни петна ръка на Фоти.

Виктор следи увлечено текста на писмото. То изнася известни нему факти — за глада в приюта, за списъците на освободените, за несигурните приходи, дори за дарението на двамата самоубили се родители, но изразите са остри, резки, почти заплашителни. „Като затваряте сиропиталищата и отнемате хляба и покрива на стотици безпризорни и бедни, като тикате страната по наклона на опасни авантюри, вие поемате път, който ще ви изправи рано или късно пред съда на народа. Който сее ветрове, жъне бури! Опомнете се!“ — така завършва протестът. Подписът отдолу е кратък — „Група сираци“.

— Съгласен! — обажда се пръв Валентин. — Съчинила го е с вдъхновение!

— И аз!… И аз!… — подкрепят го още няколко души от разни кътища на парното. Жълтото кръгче загасва.

— А новият ремсист? — пита лукаво Фоти.

Виктор трепва:

— И аз съм съгласен!

— Прието! Но ако го адресираме само до председателя на Народното събрание и двореца — ефект няма да има! Ще се намръщят, ще ни наругаят и ще го пъхнат в архива. Ето защо доктор Шекерджийска го е размножила в петдесет копия. Тях ще изпратим на всевъзможни влиятелни лица — депутати, писатели, юристи, вестникари…

Фоти се изправя, в тъмното пропукват кости.

— Утре всеки от вас ще получи по седем-осем писма… И район, в който да ги пусне… На пощенска кутия най-много по две… Да не ни подуши полицията! Свободни сте! Измъквайте се по реда на пристигането!…

Виктор тръгва последен, веднага след Валентин.

— Това ти е първата акция! — казва му, преди да се разделят, Фоти. — Отваряй си очите на четири!… В нашата работа понякога съдбата на стотици зависи от поведението на един!… На добър час, братко! — И стисва горещо, до болка ръката му.

Първата акция! Има ли ремсист, който да не си я спомня? Ето, звънецът, на петия час бие. Виктор понечва да се прибере в клас, но на стълбището го причаква Валентин.

— Хайде, поемай! — нарежда късо той. — Знаеш ли си района?

— Знам! — разтуптява се лудо сърцето на неопитния конспиратор. — От „Свети Крал“ до гарата!

— Писмата?

— В хастара на шинела ми са… Ами зоологията?

— Каква зоология? Аха, ще кажа на Бързаков, че ти е прилошало и си отишъл на лекар… Ще ти донеса и чантата. Вълнуваш ли се?

— Малко…

— Няма страшно… Бъди хладнокръвен, не изпадай в паника! Аз свърших вече…

Виктор едва не изкрещява от завист и възхищение: „Свърши ли?“ — но се окопитва, стисва зъби. И с широки, уверени крачки напуска гимназията, запътен към булевард „Мария Луиза“. О, това е чудно, незабравимо пътешествие из един град, толкова познат и обикновен до вчера, толкова непознат, изпълнен с опасности днес! Първата пощенска кутия е точно на ъгъла срещу магазина за колбаси на братя Докузанови.

Виктор пъхва ръка в хастара на шинела, напипва шумолящите пликове и полека измъква един: „До господин Николай Мавродинов, професор, Софийски юридически факултет.“ Добре! Нека и професорите се разтревожат за съдбата на сиропиталище „Царица Елеонора“!

Втората кутия е до голямата джамия пред банята. Сега е ред на някой си Петър Гаврилов-Разделин, председател на сдружението на пострадалите от войните.

Третият се оказва познат, макар Виктор и да не го е виждал. Но той е срещал името му по читанките и христоматиите, където са поместени извадки от негови творби. Чел е и романа му — правдив и задушевен разказ за живота на занаятчиите след освобождението от турско робство.

Четвърти, пети, шести. Седмото писмо мушва в кутията пред централния вход на гарата. Задачата е изпълнена.

Виктор се обръща и потегля обратно, походката му е, както преди — отмерена, спокойна. Видът му не издава вълнение или боязън.

Но душата му прелива от радост, пее. Той не е вече сам! Той има другари! Той може да посрещне съдбата си прав, а не на колене!