Драгомир Асенов
Големият каменен дом (40)

40

24 май 1943 година, вечерта

Трапезарията е пометена и затворена. Кака Тотка, която напоследък изпълнява и длъжността домакиня, се е заключила в склада под стълбището и не отговаря никому: говори се, че тя е обзета от идеята да извърши „основна инвентаризация“ и да докаже злоупотребите на „Генерал Франко“.

Момчетата се вмъкват в спалнята, готови да заспят гладни — нещо, което не ги натъжава твърде, тъй като не им се случва първица. Но дежурният по спалня ги посреща още на входа:

— Мадам Босева е подушила, че ви няма…

Виктор и Валентин се споглеждат разтревожено:

— Е-е-е?

— Изглежда ядосана… Нареди да ви изпратя при нея, когато и да дойдете… Дори след полунощ…

Двамата навеждат глави и се отправят покорно към стаята на директорката.

— Ще признаем ли? — пита Виктор пред вратата й.

Валентин мръдва едва-едва рамене:

— Има ли смисъл да я заблуждаваме?

— Влизайте! — застава неочаквано на прага мадам Босева, като се отстранява леко, за да им стори път. Виктор не я е виждал от деня на заболяването, нейният вид го потриса: тя е съвсем състарена, лицето й е жълто като восък, подпухнало, роклята й виси сякаш върху закачалка — толкова е отслабнала. Всяко движение, дори и най-незначителното, издава неотдавнашната парализа, макар че е трудно да се различи коя точно част на тялото е по-безжизнена. Директорката се довлича до леглото, отпуска се тежко върху пружината и маха с ръка:

— Седнете!

Момчетата присядат на столовете — два стари плетени стола, които заедно с изтърканото шкафче и огледалото над него съставляват цялата мебелировка на тая спартанска спалня. Върху възглавницата е разтворена вехта, намачкана от употреба зеленикава книга и Виктор неволно прочита заглавието й: „Размишления за ползата от смъртта“.

— В града ли бяхте? — започва като че ли безстрастно мадам Босева.

— В града! — отвръща късо Валентин.

— С чие разрешение?

Мълчание.

— Защо?

Мълчание.

— Ясно! — събира вежди тя. — Избягали сте… И вие сте вдигнали ръце от дисциплината… И за вас порядките в сиропиталището вече са порядки на един умиращ дом… „Царица Елеонора“ не съществува, така ли?

За трети път в стаята се възцарява потискащо мълчание. Старата жена притваря уморено клепачи, въздиша и стои вцепенено — същинска статуя! — няколко безкрайни минути.

— Не съм ви повикала да се караме! — раздвижва се най-подир тя. — Нито да се наказваме! Вие сте умни деца и… хм… Нали не се обиждате, че ви наричам деца? Сигурно сте се досетили, че нашият приют изживява последните си дни… Едно хубаво, скъпо на сърцето ми дело се сгромолясва… Бог ми е свидетел, че съм направила всичко за предотвратяването на катастрофата, всичко… А сега ми разкажете какво става навън!

— Къде навън? — отпуска се Валентин, стоплен от искрения й тон.

Директорката посочва към прозореца:

— В София… Истина ли е, че имало демонстрация и протести?

— Истина е…

— Арести?

— Извънредно много…

— Господи!… Е, слушам, слушам…

Валентин подхваща развълнувано — за събитията пред синагогата, за нахлуването на полицията, за блокадата. Когато стига до случая с Лора, Виктор го сграбчва за ръката и го прекъсва:

— Пощади я…

Валентин се стрясва: мадам Босева плаче — тихо, безмълвно. По бузите й се стичат едри, лъскави сълзи, тя не ги бърше и те падат върху демодираната й копринена блуза с дантелена яка, като очертават големи петна.

Момчетата се сконфузват. И смутено я изчакват да се окопити и поуспокои.

— Свърши се… — идва най-сетне на себе си директорката. — И с Лора, и с мене, и с вас… Свърши се… Изглежда, всичко онова е било вярно…

— Кое? — навежда се напред Виктор.

— Онова… Невъзможното… Дето се разправяше за положението в Германия… А аз все мислех, че преувеличават, че не бива да…

Телефонът върху шкафчето иззвънява. Мадам Босева взема слушалката. Още от началното „ало“ тримата проумяват, че отсреща е госпожа Боздуганова, директорката на сиропиталище „Цар Борис III“. Мембраната трещи и пука от нейния продран, мъжки глас, тя вика, без да жали гърлото си:

— Чухте ли, чухте ли? Какво нахалство! Аз съм възмутена до дъното на душата си! Аз съм отвратена!

— Не съм чула… — с израз на досада бавно и неохотно отговаря болната. — Чие нахалство имате предвид?

— Наистина ли не сте чули? Говоря за евреите… Представете си — днес, в деня на светите братя Кирил и Методий…

— Аха, имате пред вид брожението в Ючбунар?

— Чули сте, значи… Но това е чудовищно! Да развалят празника, да се погаврят с паметта…

Мадам Босева изпъшква:

— Не сте ли осведомена зле?

Мембраната притихва за миг. После пак избухва в трясък и пукотевици:

— Напротив! Осведомена съм чудесно! Чудесно! Те са се държали нагло, те са се присмивали над българския народ и култура… Нашия хляб ядат, а ни излагат пред чужденците… Радио Лондон само чака подобни поводи, за да ни обсипе с помия… О, патриотите са погнусени, обидени…

— Патриотите?

— Именно… Сега и последният колебаещ се родолюбец ще прозре истинските ни врагове… И ще се нареди в редиците на националните сили, ще се бори за сцеплението им… Ние изпратихме редица писма и послания до двореца и Народното събрание с апел за действена намеса и твърдост!

Мадам Босева закрива с длан лицето си и произнася натъртено:

— Какво искате от мене?

— Искаме в знак на недоволство от изстъпленията на чифу… на семитите, да обявите още сега сиропиталище „Царица Елеонора“ за чисто българско!

— Още сега?

— Незабавно! Утре вестниците могат да излязат със съобщение за…

— А децата?

— Еврейчетата ли? Освободете ги да си вървят!

— Посред нощ!

— Без сантименталности!

Пауза.

— Ало, ало… — почва да крещи директорката на „Цар Борис III“.

Мадам Босева я пресича изведнъж, рязко и грубо:

— Стига сте крещели!

— Това… това ли е вашият отговор? Отлично! Досега приказвах като българка с българка, отсега нататък…

Слушалката на отвъдната страна щраква. В стаята ляга тишина — хладна, огромна, жива като чуждо, враждебно присъствие. Болната потъва в своя мрачен унес, а момчетата се измъкват на пръсти. Но дежурният по спалня пак ги причаква:

— Насолиха ли ви?

— Саламурата остана за тебе! — усмихва се мрачно Валентин. — Да вървим, че умирам за сън…

— Безсмислено е, никой не спи…

Начинът, по който се изговаря тая фраза, кара момчетата да изтръпнат в лошо предчувствие:

— Какво има?

— Около сиропиталището се въртят някакви съмнителни типове…

— Загаси лампите! — нарежда Виктор и се втурва към прозорците. След миг и Валентин долепя нос върху съседното квадратче.

Дежурният по спалня е прав: навън кръжат няколко неголеми, мълчаливи групи, които оскъдната светлина ту измъква, ту потапя в тъмнината. Личи, че приютът е в центъра на тяхното внимание.

— Бранници! — отсъжда Виктор.

Но Коста Французина, изтегнат неразсъблечен върху кревата си, цъка с език:

— Не позна…

Двамата се обръщат към него:

— Легионери?

— Още веднъж — не! Това са момчетата от „Цар Борис III“…

Коста Французина става и приближава към тях.

— Режисьорът е известен! — казва мрачно той. — Пак ли средновековни мистерии?

Едно стъкло храсва и се разсипва на парчета. И още едно, и още едно…

— Майчице… — писват най-малките. Шумът на счупени стъкла вече долита от всички помещения — от спалнята на момичетата, от трапезарията, от складовете. И викове:

— Бягайте!…

— Лиза удариха…

— Катерят се по стълбовете…

— Без паника! — излиза напред Валентин. — Измъквайте се в коридорите към вътрешния двор!… Завийте се с одеялата!… Бързо, бързо!

Отвъд циментовата ограда — вой:

— Долу предателите!

— Стига с тая лицемерна благотворителност!

— Сиропиталищата трябва да бъдат чисто български!

Коста Французина скърца със зъби:

— Гадове! Цапнаха ме по врата… — и изпада в истинска ярост. — Има ли тука мъже? Има ли смелчаци? Или всички сме пикльовци?

Той грабва дългата върлина, с която прислужничките чистят паяжината по таваните, и изтичва към изхода, като ръси цветисти сравнения.

— След него… — избухва и Валентин, па измъква дървения крак на една разклатена пейка и го размахва високо. — „Елеонорци“ винаги са тупали „борисовци“…

Вторият дървен крак на пейката е вече у Виктор. Около циментовата ограда, опасали приюта, кипва ожесточен бой — с тояги, камъни и юмруци. Близо четвърт час двата воюващи лагера си нанасят безмилостни удари, вбесени от болка и ненавист. Най-сетне „борисовци“ отстъпват — гузни, посрамени. Може би едва сега те схващат, че са прекрачили оная граница на чест и достойнство, която прави солидарни хората с еднакво горчива съдба.

Когато се събират в тоалетните, за да се умият, „елеонорци“ представляват печална картина — кървясали, обсипани в синини, окъсани. Най-възбуден е Коста Французина, той се плиска с пълни шепи, пръхти от студената вода и непрекъснато ораторствува, обърнат към Виктор и Валентин:

— Тъй трябва… Нито стъпка назад… Дори да загинеш — дръж се нахакано!… Понякога това дава неочаквани резултати… Mes enfants, запомнете великолепното сражение тази нощ — то е моята лебедова песен!

— Лебедова песен? — мръщи се Валентин. — Добродетелен ли ще ставаш?

Коста Французина клати глава:

— Напускам ви…

Виктор и Валентин замръзват изненадани.

— Защо да чакаме? Сиропиталището скоро ще бъде затворено… Пък един приятел ме кара да отида в Бургас… Оттам с параход…

— Приятел от „Мароко“? — въси се и Виктор. — Какъв параход те патил в тая война?

— От неутралните страни… Решили сме да поскитаме по света…

— Без каламбури!

— Не ми е до каламбури! Да се простим, че утре ме няма.

Тримата пристъпват един към друг и се прегръщат:

— Довиждане, окаяни плебеи!

— Да се завърнеш жив и здрав!

— Да удвоите и утроите репутацията си на мислители!

— Глупак!

— Негодници!

На сутринта броят на питомците намалява с един.