Драгомир Асенов
Големият каменен дом (36)

36

След позвъняването на Виктор вратата се отваря лично от подпредседателя Хаим Яшаров. Доловил учудването на своя гостенин, адвокатът почва да се оправдава с посърнала усмивка:

— Влизайте, влизайте… Нали ни лишиха от право на домашна прислужница… Вчера я освободихме… Отиде си горката, право на село си отиде… А там няма никой, само далечни роднини… Съблечете се и елате вътре!…

Докато смъква шинела и го окачва на закачалката, Виктор хвърля поглед наоколо и не без изненада забелязва белезите на един скорошен, но пълен безпорядък: разхвърляни палта, неподредени и неразтребени вещи, не обърсан паркет, по който белеят грозни петна от вода и подметки. В кабинета на подпредседателя е мрачно и непроветрено, остро мирише на не разгорели въглища и някакъв гъст, неприятен одеколон.

— Седнете! — кани го с разсеян жест домакинът. — Госпожа директорката току-що ми се обади по телефона… За подпис на документи, нали? Ох, господи, всички тия формалности са вече напълно безпредметни… Много ли са?

Виктор разперя ръце:

— Не съм надничал в папката…

— Дайте ги!

Докато адвокатът чете и разписва книжата, сиропиталецът прави няколко нови, потресающи открития относно неговата външност: че е небръснат и невчесан; че дрехите му са изпомачкани, съвсем неелегантни на вид; че носи груби, солидно подковани обувки, а изразът на лицето му е толкова неопределен, сякаш мислите му нямат нищо общо с окръжаващата го действителност. Впрочем тая окръжаваща го действителност се състои и от няколко дебели кожени куфара, чиито каиши се преплитат върху килима като змии.

— Готово! — свършва най-подир Яшаров. И заедно с донесената от Виктор папка връща още цял куп папки, които измъква от чекмеджетата на бюрото си: — Отнесете и тях! Аз напускам играта… Да, да, млади човече, това бяха последните ми подписи като официално лице… От утре съм… ха, ха, аутсайдер…

— Не ви разбирам, господин подпредседател…

— Край на моята филантропична дейност… Край… Тя е обезсмислена… Днес има значение филантропичната дейност на една-едничка сила — на провидението… Само то може да ни спаси от изтребление…

Адвокатът се сепва и го премерва изпитателно:

— Вие какъв бяхте — българин или евреин?

— Евреин!

— Значи, и вашата е свършена… Остават ви още три месеца…

Виктор пребледнява:

— Защо три месеца?

— Утре излиза закон за българизирането на всички обществени и частни институти, в това число и на сиропиталищата… Срокът е три месеца… — Яшаров се изправя зад бюрото си. — Съобщете това на госпожа директорката… Не вярвам да се зарадва, но-о-о…

Той изпраща гостенина си до изхода, поколебава се за секунда и изведнъж го сграбчва за раменете, разтърсва го:

— Бягай, момче, бягай! Секирата се спуска надолу…

— Къде да бягам?

— Където ти видят очите… При партизаните, в Турция, при католическите свещеници в Албания… Милост няма да има… Всичко ще избият… Всичко…

— Ще помисля…

Подпредседателят го пуска и пак минава на „ви“ — глухо, иронично:

— Мислете, мислете… Човекът всъщност е мислеща тръстика…

Като научава разговора им, мадам Босева почервенява, развълнувана и разтревожена като никога. Тя грабва телефона и набира номера на Хаим Яшаров, но от другата страна не се обажда никой. Тогава се обръща към втория подпредседател.

— Да, да… — дудне продраният глас на господин Проданов в мембраната. — Правилно сте осведомена, законът излиза утре… Гласуван е по спешност…

— И какво… какво означава това? Ликвидация?

— Рано е да се уточнява.

— Няма ли никакъв изход?

— Никакъв… Освен да прехвърлим част от децата и инвентара към друго сиропиталище… Капиталът ще бъде блокиран…

— Безумие над безумията! А еврейчетата?

— Те отпадат от сметката…

Директорката оставя слушалката върху вилката и дълго стои права. После налива чаша вода и пие жадно, задъхано, стъклото тихо почуква по зъбите й.

— Не се надявах… въпреки признаците… — мърмори от глътка на глътка старата жена. — Как изглеждаше той?

— Господин Яшаров? Зле… Не можах да го позная…

— Много зле? Хм… Вероятно се е решил… — мадам Босева стрелва с поглед възпитаника си и се окопитва: — Свободен си… Можеш да отидеш в занималнята.

Виктор напуска канцеларията с убеждението, че подпредседателят Яшаров е посветил директорката в някаква своя дълбока, страшна тайна. По една случайност съдържанието на тая тайна пръв разгадава Коста Французина. Изпратен по работа до кантората на Наум Проданов, той се завръща настръхнал, нетърпелив да сподели с когото и да било „сензационната новина“. И внезапно изтърсва:

— Пречукали Яшаров…

— Ко-го? — опулва се Виктор.

— Подпредседателя Яшаров… Заедно със семейството му…

— Невъзможно… Преди три-четири дни бях у тях…

Коста Французина клати печално глава:

— Опитали се да прехвърлят турската граница и…

— Войниците ли са ги убили?

— Не! Хората, които уж организирали бягството им… Довели ги до една гора, ограбили ги до шушка и след това ги застреляли…

„Все пак той беше добър! — мисли покъртен Виктор. — Екстравагантен, самовлюбен, но добър… Мотор на цялата дейност на настоятелството… Сега вече агонията на «Царица Елеонора» е неизбежна…“

Следобед на горния етаж избухва паника — дрънчат телефони, блъскат се врати, тичат непознати лица със загрижени физиономии. Пристига и дъщерята на мадам Босева. Червенокоса, възпълна, с млечнобяла кожа, посипана под скулите с лунички, тя потраква с токчета насам-натам, бърше очи с кокетна копринена кърпичка и току нарежда:

— Донесете възглавници!… Изпратете за камфор и спирт!… Пригответе кафе за лекаря!…

Директорката е получила удар. Според едни главната причина е напредналата възраст, според други — войната и свързаните с нея неприятности, според трети — съдбата на приюта и — напълно естествено — нейната собствена съдба на старини. Конкретният повод също не остава скрит: полека-лека всички се осведомяват до най-тънки подробности за възклицанията на ужас и отчаяние, с които тя посрещнала вестта за гибелта на Яшаров.

Привечер духовете се уталожват: ударът е лек, налагат се няколко седмици почивка на легло, без излишни движения, приказки и посещения.

За Виктор денят приключва с едно неочаквано свиждане — дошла е да го „наобиколи“ майка му. Загърната в изтърканото си палто, зъзнеща от студ, тя го приветствува полувъзторжено-полупредизвикателно с думите:

— Отрязах му квитанциите!

Той се озърта изненадано:

— Кому?

— На обущаря…

— Аха, на бай Пешо Тангото…

— Не се ли радваш?

— Заради мене ли го направи?

— И заради тебе… Видях, че не ти е по сърце…

— Не биваше да се съобразяваш…

— Как да не се съобразявам! Ти не си ли мой син? Или наистина си мислиш, че не те обичам? — Майка му въздъхва дълбоко. — Където всички, там и аз… Ограничения? Добре!… Жълти звезди? Добре!… Лагери в Полша? Добре!… Не съм нито по-умна, нито по-достойна от другите, та да ме отдели господ-бог настрана и да ме опази… Ако му притрябва някой, той ще намери чалъм да го измъкне… Чу ли какво стана с вашия подпредседател?

Виктор трепва и я поглежда изненадано:

— Откъде знаеш?

— Половин София знае… Ето на̀ — пари, връзки, чужди легации и пак не успя… Не се отърва… Значи, господ-бог няма нужда от него, не желае да го спаси…

— Станала си религиозна… Нали уж, щом има Хитлер, няма…

— Мълчи! Понякога човек се отрича и от най-милото си, заблуждава се… Ако всевишният се вслуша във всяка наша глупост, досега да е обезлюдил земята… А ти не ми отговори: радваш ли се?

— Радвам се, макар че можехте…

— Хайде, хайде, можехме… Не искам да оцелея сама!… Не искам да надживея рода си! — Тя въздъхва пак и ласкаво докосва лакътя му: — Ти не се тревожи, на път съм да уредя нещо за тебе…

— За мене? Какво?

— Да отървеш кожата… Не е фантазия! Нали съм ти разказвала за една работилница за вакса… Нейният собственик ще те осинови… Той е стар, самотен, дири наследник… Склоних го да те…

— Не ща…

— Инат!… Веднага ще смъкнеш значката… Никой няма да те закача повече… Може и в „Бранник“ да те приемат…

Виктор се засмива с половин уста:

— Остава само да ме назначат в Комисарството по еврейските въпроси… Да осинови по-малките!

— Търси голямо момче, да поеме работилницата… Скоро ще дойда пак… Да му предам ли нещо?

— Предай му, че не се нуждая от ничие благодеяние!…