Драгомир Асенов
Големият каменен дом (19)

19

След две последователни отлагания най-сетне датата на традиционната забава е окончателно определена: тя ще се състои в края на януари, в деня на възшествието на престола на негово величество цар Борис III. Срокът вече е кратък и приготовленията стават трескави. Трябва да се постегнат пейките и чиновете, да се приберат камъните и клечокът из градината, да се почистят наново всички помещения: трапезарията, занималните, спалните. Решено е главният вход и коридорите около него да бъдат подходящо украсени. За тая цел от домовете на заможните членове на настоятелството се докарват лакирани качета с кактуси, големи персийски килими, чуждестранни ковьорчета с извезани по тях шильонски затвори и кръвожадни отеловци, котленски черги-пътеки и безброй портрети — на „августейшото“ семейство, на видни политически деятели и просветители, на български и чужди писатели. Над стъпалата пред входа е закачен червен надпис с изографисани в черковнославянски стил букви:

„Добре дошли, скъпи гости и покровители!“

Работата кипи под пълна пара. Освен двете прислужнички и перачката баба Мария в нея са впрегнати и сиропиталците от горните класове, особено момичетата. Тая неделя са извикани на „задължителен труд“ и двадесетина майки на полукръгли сираци. Всяка от тях е получила своя задача — било да измие няколко прозореца, било да измете някой склад.

Майката на Виктор също е тука. Въоръжена с кофа топла вода и парцал, тя забърсва циментовата площадка пред канцеларията и терасата над парното. Лицето й е смръщено и строго, от време на време отхвърля назад посребрената си коса. От студа ръцете й са толкова подпухнали и морави, че приличат на малки, непохватни животинчета. Виктор стои неотстъпно до нея, готов да й помогне, щом вдигне поглед към него: той изпразва кофите в умивалниците, слиза в кухнята за топла вода, изтичва да преплакне парцала на чешмата.

— Това се казва син! — хвали го кака Тотка, колчем го зърне да бяга с кофата в ръка. — Де да бяха като тебе и другите…

Но майка му като че ли въобще не забелязва старанията му, тя все мълчи и мълчи. Най-подир Виктор не издържа и я пита с възможно най-мекия тон:

— Какво ти е?

Майката не отговаря, сякаш не е чула.

— Какво ти е? — повтаря почтително той. — Да не се е случило нещо!

Тя го стрелва с пламнали от вътрешен огън очи:

— Яд ме е…

— Защо?

— Защо ли? Ееех… — И занарежда в скоропоговорка: — Защото животът ми премина в слугинство… в черно слугинство… Една неделя не мога да си почина като хората… да си отспя… Все ме гонят насам-натам, превърнах се в същинско добиче… Като ми било писано да вдовичасам, поне да нямам деца… Пък то — от понеделник до събота блъскай за къщните…

— За мене не си блъскала от четири години! — прекъсва я настръхнало Виктор. — Повикали са те веднъж от немай-къде, а ти… мъченица!

Тя изпуска парцала, премерва го от главата до петите и съвсем неочаквано забелязва:

— Станал си мъж… Да можеше да те види баща ти!… — Въздъхва дълбоко и добавя примирително, за да заглади впечатлението от избухването си: — Не се сърди, снощи кърпих до късно и съм капнала… Болна съм… Откога се каня да ходя на лекар, ама все не смогвам… Хайде, донеси още една кофа топла вода и иди да играеш — сама ще се справя!

Обиден и разстроен, Виктор поема кофата и се упътва към кухнята, мислите в главата му бълбукат — разбъркани, противоречиви. „Обича ли ме след толкова дълга раздяла, или не? — чуди се той. — Не е ли изстинала към мене? Не ме ли е отскубнала от сърцето си!“

Преди да тръгне обратно, кака Тотка пъха комат хляб в пазвата на рубашката му:

— На̀, занеси й го, сигурно не е закусвала…

В първия момент майка му отказа да го приеме:

— Не ща!… Кажи им, че ако сме бедни, не сме просяци!…

— Кому да кажа? Праща ти го лично готвачката…

— Тотка? Е, тогава, благодарско… От вчера на обед…

Тя грабва подадения комат и стръвно забива редките си, жълтеещи зъби в крехката му средина:

— Гладна съм… Много съм гладна…

Виктор я наблюдава как унесено дъвче и преглъща, как примижава от наслада и се изпълва от една смътна, неопределена, но яростна злост към света.

— Рекох ти: иди да играеш! — сепва се майка му и спира да яде. — Нямам повече нужда от помощ!

Той кима и се отдалечава, за да й позволи да се нахрани спокойно.

Следобед мадам Босева разрешава домашна отпуска на сиропиталците от горните класове. За пръв път от постъпването си в приюта Виктор отказва да я ползува и не излиза: у дома не му се отива, а след новогодишните виелици и снегове улиците са кални, студени и пусти.

В занималнята е сравнително топло, уютно. Той сяда на чина си, скръства ръце и дълго се взира навън. И в него наново се възправя усещането за самота — пълна, всеобхватна, физически осезаема.

Неусетно пред него израства боязливата фигура на Лора — с изящните очертания на нослето и леко разцепената брадичка, с едва наболите, остри като лимони гърдички под престилката, с червеникавата си, лъскава и права коса. Облива го вълна на умиление, на благодарност. „Ама че съм диване! — окуражава се в пристъп на мъжественост той. — Защо не й напиша пиша писмо? Защо не споделя вълненията си? Може би пък…“

Виктор бръква в чекмеджето си, откъсва няколко празни листа от една тетрадка. И се изправя пред първата сериозна трудност: как да започне, с какви думи да я назове?

„Скъпа Лора“ — не върви, прекалено е интимно! „Драга Лора“ — звучи банално, като в картичка между съпрузи! „Лора“ — би било твърде практично, дори просташки!

След половинчасови колебания нахвърля обръщението — „Мое момиче“. И вдъхновението му се отприщва: страничка след страничка той и разказва всичко — и за майка си, съсипана и озлобена от страдания, и за някогашното достолепие на семейството си, и за безпътицата, в която е изпаднал и от която може да го изведе единствено тя, единствено нейната взаимност. „Нямам повече воля и желание да крия! — завършва писмото Виктор. — Душата ми е изпълнена от тебе, от твоя образ. Моля те да не ми отнемеш надеждата, ако тя съществува, макар и като нищожна искрица. Чакам отговор.“

Подписва се, сгъва на четири купчината хартии и се надига: разбира се, най-разумно е да го пъхне под нейната възглавница! Привечер, като се прибере от отпуската и понечи да навлече старите дрехи, Лора ще го открие и прочете. Подир това — „каквото сабя покаже“!

В коридора е тихо. Виктор го прекосява с няколко скока и се шмугва в спалнята на момичетата. Оглежда се: вътре няма никого! „Чудесно!“ — възкликва в себе си той и пристъпва към действие. Когато се завръща в занималнята, челото му е оросено от пот, но въздишката — облекчена, спокойна. „Сега — търпение!… Само търпение!“

И съдбата му се усмихва: преди да влезе в трапезарията за вечеря, в краката му се блъсва и замотава едно момиче от първолачетата.

— Ей, фъстък! — отстранява го внимателно Виктор. — Отваряй си зъркелите, че ще те смачкам…

— В десет и половина на стълбището пред тавана! — прошепва първолачето.

Той се опулва изненадано:

— Какво-о-о?

— В десет и половина на стълбището пред тавана!

И изчезва в редиците на най-малките. Сърцето на Виктор се разтуптява лудо, изплашено. Значи, съгласила се е! Разбрала е ухажванията му! Ами сега? Наглед боязлива и хрисима, Лора все пак излиза жена — смела, инициативна, готова на рискове и жертви!

„Ще отида…“ отсъжда уж окуражено той, но от вълнение не може да се окопити чак до десет и половина. Едва когато лампите угасват и тук-таме се понася шипящият напев на хъркащите, Виктор се изхлузва изпод одеялото и се облича. После се промъква на пръсти до кревата на Коста Французина и го сръгва внимателно:

— Имаш ли одеколон?

— Карамба! Какво те е прихванало?

— Имаш или нямаш?

— Mon Dieu, имам…

— Дай ми го!

— В тая доба?

— Дай го!

— В шкафчето е… Вземи, колкото искаш, ама остави и за мене!… Хайде, bonne chance!

Потопен в благовония — една неочаквана и за самия него глупава прищявка! — Виктор напуска спалнята и все така на пръсти се упътва към мястото на срещата.

Забелязва Лора веднага, силуетът й е изрязан на фона на високите прозорци като декор — черен, може би мъничко по-едър от обикновено, целият нетърпение и копнеж.

— Здравей! — поздравява сподавено той със засъхнало от напрежение гърло.

Тя трепва, приближава безшумно до него:

— Здравей!

И като обвива здраво ръка около шията му, бързо го притегля и го целува — жадно, силно, почти властно. „Виж ти, каква била!“ — удивява се Виктор, опиянен от сладостното усещане на нейните пръхкави, сухи, твърди устни. Но изведнъж го парва една коварна, неоформена мисъл: „Откога пък е толкова напълняла?“

Той се изтръгва от прегръдката й, взира се втренчено в мрака към нея и с мъка потиска един вик:

— Моника…

— Шшшт… — туря длан пред устата му момичето. — Не кряскай, ще ни чуят…

— Какво търсиш тука?

— Че нали ми изпрати писмо?

— Писмо? На тебе?

— На мене… То беше под моята възглавница…

— Изглежда, че съм… Станала е грешка… — захваща да мънка Виктор. Една оглушителна плесница прекъсва обясненията му. Той се улавя за изтръпналата буза, отпуска се на перваза на прозореца и дълго гледа как пред очите му припламват рояк разбягващи се звезди. Стъпките на Моника заглъхват нейде към спалнята на момичетата.