Драгомир Асенов
Големият каменен дом (37)

37

Слуховете — вероятни и невероятни — кръжат като хищни птици над хората и ту ги потапят в пламъците на надеждата, ту ги вледеняват от ужас. Добри или лоши, те са краткотрайни и бързо се сменят, оставили подире си обтегнати до скъсване нерви, преждевременно побеляващи коси, отчаяние. Пък и на какво ли можеш да повярваш, какво ли можеш да приемеш за чиста монета, щом като всичко е толкова противоречиво. Навсякъде кипи и се шири хаосът — първичен и пагубен, — над който се възвисява недосегаемото царство на тъмни, всевластни, съдбоносни сили. Мнозина се питат: „Жив човек ли е Хитлер? Не е ли символ на възмездието, плод на склонното към преувеличение, болнаво въображение на подгонените? Иде ли най-сетне неговият край?“

Отговорите са най-различни, все неприемливи, претенциозни, несъвместими.

Вчера: англо-американските войски слязоха на брега на Белгия и подир толкова очаквания откриха Втория фронт.

Днес: това са две десантни лодки, случайно заблудени поради мъглата и силната буря.

Утре: не е Вторият фронт, но и лодките не са се заблудили случайно. Просто — опитва се здравината на прословутия западен отбранителен вал.

Най-бурни и неопределени са коментариите около близкото бъдеще на евреите от „старите“ предели на България. Те се раждат и умират светкавично, ту плахи, ту дръзки, почерпени и отхвърлени — без съмнение — от възможно „най-меродавните“ източници.

Преди час: правителството на Великобритания е получило уверение чрез швейцарската легация от цар Борис III, че малцинствата ще бъдат оставени на мира.

Сега: германският посланик в София Бекерле е склонил двореца да ги евакуира в Германия и да ги лиши от поданство.

След час: нито в България, нито в Германия! Евреите ще бъдат изселени на остров Мадагаскар!

Но ето че полека-лека слуховете отстъпват място на съвсем достоверни съобщения — от провинцията, от София, от собствения ти дом!

В Дупница вече са раздадени заповедите за настаняване в товарни вагони. Посока — неизвестна. Време — три дена.

В Лом е докаран цял керван шлепове от Будапеща. За десет хиляди души. Между Свищов и Сомовит се събират стари и неупотребявани български речни кораби.

В столицата — поредица интервюта и срещи на комисаря по еврейските въпроси Белев, чиято тучна фигура се кипри често на първите страници на вестниците. Изявленията му са ясни и остри: „Скоро… Радикално!… Завинаги!…“

Разбира се, има и утешителни новини. За избягали в Турция младежи, за укриващи се по болниците и даже в лудниците девойки, за приети в манастирите семейства без отказ от вярата. И за протестите — от Съюза на писателите, от Съюза на лекарите и фармацевтите, от Светия Синод, който изпъдил от заседанието си министър-председателя Филов и е трябвало да бъде усмиряван лично от негово величество, от частни дружества и лица.

През тия дни Виктор се влачи като дрипа, навел глава, отпуснал рамене, умърлушен. Той е обзет от гадното чувство, че е обречен, че е проста мишена, в която убийците са се прицелили, че в нечий патронник вече се зарежда парчето метал, което ще го прониже. А Виктор стои и чака — безмълвно, примирено, като овца.

Понякога му се струва, че точно в тоя момент, докато чете или говори, върху някакво изящно бюро се подписва документът за физическото му унищожение. Заедно с още няколко милиона души. Колко жалко, че нито един от тези милиони смъртници не присъствува тук, не участвува в церемонията по заличаването му от скрижалите на живота! Колко страшно, че в кабинета не се чуват вопли и плачове, проклятия и стонове, а само шумоленето на хартията и скърцането на перодръжката!

Една сутрин неочаквано при него идва Валентин. Като го зърва на чина, той се намръщва и подхвърля тайнствено:

— Утре вечер в дома на доктор Шекерджийска…

— Пак ли приказки?

— Късно е за приказки, трябва да се действува!

— Хвала на всевишния!… В колко?

— След седем… Звъни се три пъти: късо-дълго-късо! Парола: „Правите ли частни прегледи?“ Ако не е чисто — продължаваш!… Умееш ли да маневрираш?

— Бъди спокоен!

— Пак повтарям: ако не е чисто — продължаваш! Да не домъкнеш някоя кука по петите си…

Но „маневрирането“ не се оказва лесна работа. Домът на доктор Шекерджийска, разположен на шумния булевард „Княгиня Клементина“, близо до площад „Възраждане“, е сякаш под обстрела на десетки витрини и стотина любопитни погледи. Откъде те дебне врагът? Чии са неговите две очи — на продавача на печени слънчогледови семки ли, на попа със зеления чадър или на жената с пазарската чанта, която току се спира и пудри набъбналия си като домат морав нос? Ами ако те наблюдава иззад някой прозорец, затулен в сянката на пердето?

Виктор крачи полека по тротоара и опипва критически хората наоколо си: „Що за птица си?“ — пита мислено всекиго от тях. И се учудва на зловещата тайна, която обгръща човека — какъвто и да е той! — щом го преценяваш дали е способен на предателство, или е честен.

При това — за да се вмъкнеш във входа на четириетажната къща, в която е апартаментът на лекарката, неминуемо ще минеш покрай мъничката барака за поправка на очила, пълна с енергични пенсионери. Набодеш ли им се на езика — край, ще се досетят и за произхода на майчиното ти мляко!

След близо половинчасови обиколки около мястото на срещата Виктор улучва сгоден момент и се втурва стремглаво по вмирисаното на зеле стълбище. На последния етаж спира и натиска звънеца според указанието: късо-дълго-късо…

Тишина. После вратата се отваря, на прага застава нисичко, сприхаво старче с козя брадичка:

— Кого търсите?

— Доктор Шекер…

— Над нас…

— Извинявайте…

— Предайте й, че ми е дошло до гуша от нейните болни… Да сложи стрелки!

Виктор се вмъква в апартамента на лекарката гузен и с подкосени колене. Освен Валентин, Гелето, Ладжо и Данчо Комара тука са се събрали още пет-шест души, очевидно работници, ако се съди по вехтите им, насмолени от машинно масло облекла. Наметната с дълъг черен шал, доктор Шекерджийска шета между гостите и ги обслужва с чай и курабии. Точно в седем и половина тя надзърта в малкото си ръчно часовниче.

— Другарите от Занаятчийското училище се забавиха…

— Сигурно не могат да се откачат от географията… — басово обяснява един от непознатите, скръстил крака по турски и седнал направо на пода, тъй като столовете не достигат. — Карайте, аз ще им предам всичко…

Лекарката събира ръце под шала.

— Най-напред — захваща тя, като се извръща неволно към Валентин — много поздрави от Фоти…

Сиропиталците се споглеждат. „Държи се дяволът“ — облекчено мисли Виктор. В същия миг — сякаш прочел мисълта му — Валентин произнася високо:

— Държи се, значи… Свършиха ли инквизициите?

— Свършиха… — кима доктор Шекерджийска. — Провалът сред бойните групи е спрян…

— А раната?

— Сега е в затворническата болница… Искат да го изправят пред съда сравнително оправен… Доколкото подразбрахме, прокурорът ще държи за десет години строг тъмничен…

— Няма да ги излежи… — обажда се пак басът. — Съветските войски превзеха Курск… Как е Миладин?

— Неговата е по-тежка…

— Разстрел?

— Кажи-речи… За „поука“ на останалите. Надяваме се на баща му — той е богат и ще наеме авторитетни адвокати… Пък може да намери връзки и с министъра на правосъдието… — Лекарката се обляга о рамката на еркерния балкон, лицето й потъмнява — угрижено и състарено. — По работата… Има сведения, че масовите протести срещу гоненията на евреите напоследък са направили впечатление на управляващите. Правителството се колебае дали да отложи откарването им в Полша, като на първо време ги разсели по малките провинциални градчета и уталожи брожението…

— Веднъж да отложат, пък след това — я камилата, я камиларят! — вметва в думите й Гелето.

Доктор Шекерджийска се усмихва сдържано:

— Точно така: веднъж да отложат… Ние трябва да долеем чашата на колебанието!… За тая цел на 24 май сутринта ще се организира протестна демонстрация на населението от Ючбунар…

— На 24 май? — учудва се Валентин.

— Нека на празника на писмеността и културата върхушката си припомни, че тия понятия още не са погребани… А и няма за кога да закъсняваме, всеки ден може да се окаже фатален…

— Ами официалната манифестация?

— Тя става в центъра, на площада пред църквата „Александър Невски“… Чак там няма да отидем… Сборен пункт — пред синагогата на „Позитано“ и „Осогово“…

Заръките и наставленията на лекарката не траят дълго, но разговорите се проточват. Когато излиза наново на булеварда, Виктор с досада отбелязва, че девет минава. „Еврейският час“ е встъпил в правото си. Улиците пустеят, мрачни и безлюдни от край до край. Какъв рязък контраст с шума и навалицата, който бушуваха доскоро в тая живописна покрайнина!

Тук-таме, скрити в черните ходници на дворовете, търпеливо топуркат с подковани обувки полицаи и бранници. Тяхната цел е да уловят нарушителите на „еврейския час“ — подвиг, който се заплаща добре!

— Махни значката! — нарежда Валентин, като настига Виктор. — Може да налетим на копои…

За щастие, пътят минава без приключения. Прибирането по леглата също не е трудно: домакинята я няма, мадам Босева все още не е станала от удара, а Госпожицата не придиря твърде за отсъствията и закъсненията.

Виктор се пъха под одеялата, отпуска стави и си отдъхва. Тъкмо в тоя миг някой го хваща за глезена и пита загадъчно:

— Какво има?

Познал гласа на Коста Французина, той се надига и сяда върху възглавницата:

— Защо?

— Много сте се разшетали…

— Нищо особено…

— Не ме баламосвай, виждам, че готвите някакво представление… Добре! И ти си се извъдил конспиратор! Михаил Строгов! Само че аз ще му открия цаката, ще се намеся в играта… Моята кръв не е нито боза, нито суроватка… Лека нощ, monsieur!