Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Драгомир Асенов
Заглавие: Големият каменен дом
Издание: трето (грешно указано второ)
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ДП „Д. Найденов“ — В. Търново
Излязла от печат: септември 1980 г.
Редактор: Цветан Пешев
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Христо Жабленов
Коректор: Виолета Славчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14951
История
- — Добавяне
1
Неделният есенен следобед в София е тягостен и тъжен. Улиците немеят пусти и безлюдни от край до край. Само от време на време ще префучи луксозна лека кола, бавно ще мине нов, лъскав велосипед, чийто невръстен собственик, ухилен до уши, е издънка на заможно семейство. После пак настъпва покой и в покоя вече по-ясно се забелязва крехката, леко пожълтяваща трева, която героично отстоява своето жалко съществувание между каменните блокчета на паважа. Къщите са потънали в дрямка, разтворили всичките си прозорци, за да пуснат ласкавия слънчев топлик в стаите, сиви и усойни на фона на светлото, избеляло от доскорошния пек небе. Всичко е тихо, отпуснато, сънливо, сякаш големият град се с унесъл в сладки спомени от своя вчерашен ден, когато и самият той е бил като десетките си провинциални събратя — скучен, бавен и еднообразен, може би по-беден и по-грозен, но затова пък и по-малко суетен, изправен непосредствено пред вечните въпроси на битието.
Тия две лица на столицата, някогашното и сегашното, могат да се уловят особено ясно около футболното игрище „Славия“. От едната си страна, над трамвайната линия за Княжево, кварталът е солиден, висок и модерен, почти европейски, от другата — надвесен над сточна гара „Сердика“ — той става непретенциозен, едноетажен или двуетажен, с малки дворчета, потънали в зеленината на лозниците, с лехички от прости цветя, с вехти пристройки за въглища и зимнина.
За старите софиянци кварталът около „Славия“ е „кварталът на сиропиталищата“. И наистина тука се намират три от четирите столични приюта за сираци и безпризорни — „Битоля“, „Родина“ и „Царица Елеонора“. Те са частни и живеят пряко сила, вечно несигурни и неспокойни, постоянно заплашени от опасността да се разорят поради дългове и да бъдат затворени.
Разбира се, и нищетата си има степени. Най-добре и сравнително най-охолни са сираците от „Битоля“, деца на загинали в бунтове и въстания македонци, за които се грижат и дворецът, и приближените до него емигрантски македонски организации. Стотина невръстни бежанци от Битоля, Скопие, Охрид и Щип са настанени в мрачно и сиво двуетажно здание, прилично на казарма, облечени са еднотипно, без вкус, но чисто и топло и могат да се похвалят, че се хранят доволно три пъти на ден.
Срещу тях, отвъд красивата квартална черква, която се губи сред клоните на заобикалящите я орехи, е разположена червеникавата, недовършена още постройка на сиропиталище „Родина“. То е само за момичета — твърде скромно и на вид, и по финансови възможности, оставено в ръцете на женски сдружения и манастири. Питомките на този приют, пристегнати в черни престилки без якички, изглеждат бледи, боязливи и посърнали, истински малки калугерки. Те никога не пеят, не викат и не се шегуват, сякаш не са деца.
Затова пък заобиколете игрище „Славия“ и се приближете до сиропиталище „Царица Елеонора“! Отвъд двуметровата циментова ограда с бодлив тел и стъклени парченца по върха, която го опасва отвсякъде, се носи невъобразима глъч. Това е единственото „смесено“ сиропиталище — осемдесет българчета, еврейчета и арменчета прекарват тука своето нерадостно детство, без свой дом и семейство. Макар и на етаж и половина — голяма част от помещенията са в приземието, — зданието на сиропиталище „Царица Елеонора“ е масивно, каменно и дълго, с две крила като буквата „П“, с високи прозорци от всички страни, построено с оглед да се издигне още един, втори етаж, ако работите потръгнат успешно и броят на питомците се увеличи. Уви, предвижданията не се сбъдват! Тъкмо обратното — полека-лека то започва да крее, да обеднява и все по-стремително да пада надолу, към пълна катастрофа.
Странна е съдбата на тоя приют! Доскоро, само допреди две-три години, той бе най-богатият частен институт с около сто и двадесет деца и десетина възпитателки, с претенции за „образцов педагогически ред“. Ненапразно някои амбициозни негови ръководители обичаха да се шегуват, че имат намерение да надминат всеизвестния американски колеж в Симеоново.
Но след злокобния 1 септември 1939 година и особено след като германските войски прегазват Гърция и Югославия, трагичният поврат започва. Богатите евреи, чиито месечни вноски са главна опора на доскорошното благосъстояние, един по един се оттеглят, принудени да мислят не за чуждите нещастия, а за собствената си кожа. В настоятелството остават двадесетина непреклонни добротворци, предимно лекари и адвокати. Но техните средства вече не стигат, пък и не са големи. И ето че зад двуметровата ограда, която не могат да преминат и най-опитните крадци и злосторници, ловко и бързо се прехвърля нищетата: броят на питомците и възпитателките намалява, складовете с продукти и дрехи са полупразни. Сега из двора и коридорите щъкат деца с пожълтели, подпухнали лица, в чиито очи бляскат дивите огънчета на глада, техните сиви рубашки и панталони пъстреят от кръпки, обувките им чукат глухо, до болка, в ушите, защото са с дървени подметки. Колко отчаяние има в жестовете, в гласовете и в поведението на малките обитатели на „Царица Елеонора“, колко много ужас пред онова, което може да се случи след седмица или месец!
Сложни и заплетени са отношенията на „сиропиталците“ — така наричат себе си питомците на приюта — с останалите жители на квартала. Онези, които са по-близо до „Сердика“ — дребни служители, еснафи и амбуланти — гледат на тях със състрадание и съчувствие, макар понякога и да вдигат кавги заради някоя преждевременно обрана слива или изпотъпкана леха лук. Едрите търговци, предприемачите и рентиерите, чиито апартаменти надзъртат иззад тюлените завеси към площад „Руски паметник“, приемат всичко наглед благосклонно, а всъщност високомерно и безразлично. Именно от техните среди, преди около година, излезе прословутата петиция до Народното събрание, с която се искаше преместването на сиропиталището в Павлово, до приюта за деца с престъпни наклонности. За щастие, тая петиция остана без резултат, но тя изкара наяве и развихри една притаена ненавист.
Неделя е ден за всеобщо примирие. С изключение на дежурните по трапезария и наказаните почти всички сиропиталци отиват в градски отпуск. На свой ред по-младите и състоятелни техни съседи излизат на екскурзия из Витоша или Люлин. Кварталът се притаява, непривично идиличен и кротък. Ако в такова време някой случаен минувач спре тука и се огледа, сигурно би помислил, че наоколо му живеят безгрижни същества, чужди на всяка скръб и горест. И вероятно би им завидял. Горкият наивник! Колко далече би бил той от истината!