Драгомир Асенов
Големият каменен дом (20)

20

Генералната репетиция завършва при гробно мълчание. Всички очи са отправени към трите кресла в салона, където са се разположили мадам Босева и двамата подпредседатели на настоятелството. Най-сетне директорката се изправя, плясва тържествено с длани:

— Артистите и музикантите да слязат долу и да насядат по столовете!… Ще направим разбор на представлението…

Когато сиропиталците се наместват кой как смогва и утихват, мадам Босева продължава — все така величествена и важна:

— До забавата повече репетиции няма да имаме… Каквото сме сторили досега — това е! Предстоят ни частични допълнения и поправки!… Може би ще сменим някои отделни изпълнители!… Трябва да отбележа един печален факт: ролите не са заучени добре!… Защо мънкате? Каква е тая несигурност в подаването на репликите? Ако в срок от два дни ролите не се заустят идеално — ще наказвам! Ясно ли е?

— Ясно… ясно… — обаждат се отвсякъде.

Директорката се усмихва сдържано и се извръща към Наум Проданов, като подхвърля ниско:

— Както виждате, и тука аз съм вярна на Ларошфуко — похвала за доброта заслужава само човек, комуто не липсва твърдост на характера да бъде понякога и зъл…

Подпредседателят мръдва живо на креслото си едновременно с коремчето и крайниците си, плешивото кръгче на темето му блясва за миг под светлината на полилея:

— Ах, тази ваша… хм… Франция! — И размахва юмруци: — Не ги щадете, натискайте! Хайти и калпазани не са ни нужни! Моля, нататък…

— Втората слабост, към която ви насочвам вниманието — подхваща пак мадам Босева, като спира поглед върху Виктор, — е липсата на вътрешен интерес към ролята! Уж присъствувате на сцената, уж играете, а огън няма, движенията са вяли, механически… Сякаш сте автомати…

— Вярно… Правилно… — подскача на стола си авторът на пиеската, но очилата му падат и той се навежда да ги търси, като протестира пискливо: — Ще ме провалят… Най-позорно ще ме провалят… Особено Първият крадец…

Виктор трепва докачено.

— Според съчинението и играта! — презрително процежда той.

Бузите на директорката се покриват с нездрави петна:

— Безсрамник! Ти ще оценяваш достойнствата на творбата. Кой ти е дубльор?

— Аз съм без дубльор!

— Защо?

— Защото моят дубльор се обеси!

Салонът замира. Мадам Босева затваря очи, изтръпнала и смутена, после въздъхва и полека-лека се окопитва.

— Нещо присъствува ли? — пита с твърди, делови интонации тя.

От задните редици се надига сухо, мургаво момче със сплъстена на гнезда коса.

— Аз…

— Да научиш ролята на Виктор!

— Слушам…

Директорката разтваря длани към завалените от двете и страни подпредседатели:

— Предоставям ви думата, господа!

Дълъг, красив, елегантен, Хаим Яшаров се впуска в една от своите спонтанни „импровизации“, пълни с поза и високопарност, но и с белези на неподправено вдъхновение. Очевидно, за него е достатъчно да има каквато и да било аудитория, каквито и да било слушатели, за да разпери паунската опашка на своето красноречие. Нека децата се изпълнят от съзнание за изключителното значение на предстоящата забава! Нека вложат ум, воля и чувства, за да спечелят висшето благоволение на двореца! Не е тайна, че след приключения неотдавна финансов баланс на приюта средствата се оказаха твърде малко, почти оскъдни. Може би за още осем или десет месеца. Сиреч наесен се налага да се разделят. Едва ли съществува питомец на приюта, комуто да не е понятно какво означава подобна раздяла! Глад! Мизерия! Скитосване без покрив и грижи! Ergo — забавата трябва да трогне, да покърти, да покори! Препоръките на господин Яшаров се отнасят предимно до встъпителната част на тържеството: „Деца, повече патос, повече ентусиазъм! Особено когато се изпълнява химнът на негово величество царя! Нека и камъните в столицата разберат, че ние сме негови до гроб, че го обичаме и че сме готови да се пренесем в жертва за трона му. В тия мътни времена основната повеля е: верноподаност, верноподаност и пак верноподаност! Да си пожелаем пълен успех в общото съдбоносно изпитание!“

Валчест, топчест, пъргав, целият нетърпение и енергия, Наум Проданов излиза пред креслото и се разстъпва подготвително.

— Аз не съм доволен! — изкряква намръщено той. — Хич не съм доволен!… Твърде сте… хм… равнодушни, безразлични!… Като да не се касае до вашия залък, до вашето бъдеще! И още нещо, по-съществено, за което загатна… хм… господин Яшаров! „В тия мътни времена основната повеля е: верноподаност, верноподаност и пак верноподаност!“ Великолепно! Но къде е изявена тя в програмата? Къде?

— Аз съм съставителка на програмата! — почервенява до шията мадам Босева. — Пропускът е мой!

— Налага се да го изправим! — смекчава тона адвокатът. — Както знаете, на Изток се води война. На живот и смърт! Германското оръжие жъне победа след победа. А триумфът на Райха е триумф и на България.

— Не е ли късно? — сключва длани и изпуква с кокалчетата на пръстите си директорката.

Наум Проданов присвива снизходително рамене:

— Сред нас е господин Бандеров, авторът на пиеската! Неговото перо ще ни помогне и сега… Господин Бандеров, моля…

Авторът на пиеската намества очилата си, дълго рови из джобовете и най-сетне измъква няколко мънички, изпомачкани листчета, облепени от тютюневи нишки, жълти и мръсни.

— „Синеоките нибелунги“ — произнася сурово, сякаш се заканва някому той. И започва да декламира: — напевно, провлачено, като отсича римите с къси паузи. Макар и написано в мъгляви, старомодни символи, Виктор веднага долавя смисъла на стихотворението. Пък и как няма да го доловиш, щом така наречените синеоки нибелунги тръгват на бой с „червения, люспест змей“, който души народите и пие кръвта им.

Последните куплети връщат слушателите на Балканите, където една освободена България е проснала снага от Дунав до Бялото море и от Черно море до Охрид. Тя е горда, силна, щастлива, възненавидяла предателите и разколниците. Тях неминуемо ги чака сурова разплата, семето им ще се разпилее от ветровете и ще се загуби в мрака на вечната забрава.

— Браво! — ръкопляска с пресилен възторг адвокатът. — Браво!… Ами че това е цял… хм… минифест… Нови скрижали за младежта… — И се накланя към мадам Босева: — След официалните химни, преди програмата…

— Няма ли да политизираме прекалено забавата? — размърдва се на креслото си Хаим Яшаров. — Страхувам се да не би тия дитирамби да не се харесат…

— Кому да не харесат? — прекъсва го рязко Наум Проданов. — На публиката?

— Не, на двореца…

— Ставаш смешен…

— Все пак нейно величество царицата е жена… — опитва се да възрази и директорката.

Адвокатът се накокошинва, тропва с крак:

— Господа, вие забравяте, че в жилите на царското семейство тече германска кръв!…

— Щом смятате за необходимо… — скланя глава мадам Босева. Другият подпредседател също кима примирено, изразът на лицето му говори недвусмислено: „Не съм съгласен, но моят час още не е настъпил… Аз съм от тия, които не бързат да се смеят…“

Наум Проданов оглежда салона с присвити клепачи:

— Кой декламираше „Калиопа“?

— Аз! — надига се Валентин.

— Ти ще декламираш и стихотворението на господин Бандеров!

— Не желая!

— Какво-о-о?

— Не желая да декламирам стихотворението на господин Бандеров!

Адвокатът се сконфузва, поглежда объркано към директорката. Секунда подир това той се съвзема, видът му придобива нещо кораво, неумолимо:

— Защо… хм… не желаеш?

— Не ми допада — обяснява сдържано Валентин. — След Яворов такава…

— Какво?

— … сухоежбина…

— Валентине-е-е… — изкрещява вбесено мадам Босева и скача на крака: — Как смееш!…

— Виж ти… — разбутва столовете и трепери авторът на пиеската. — Сухоежбина, значи… Мерзавец…

— Господин Бандеров… — свива юмруци Валентин, зениците му светват заканително: — За подобни епитети…

— Мръсник!… Влечуго… И ти ли си евреин?

— Българин съм!

— Но си по-отвратителен и от…

— Господин Бандеров, моля! — отстранява го привидно спокоен Наум Проданов. — Оставете разясненията на мене!… Млади момко, какво не ви допада в стихотворението?

— Всичко!

— А именно?

— А именно езикът, образите, метриката, римите…

— С други думи — естетически съображения, така ли?

— Да!

— Съдържанието не ви ли смущава?

— Позволете да не ви отговоря!

— Благодаря!… Картината е… хм… пределно ясна! Вашите услуги повече не са ни нужни, все ще намерим подходящ декламатор… Що се отнася до естетическите ви съображения — с тях ще занимая настоятелството подир забавата!… Деца, свободни сте! Докато сиропиталците си пробиват път към изхода — облекчени и радостни, — адвокатът попива потта от лицето си с огромна, везана по краищата кърпа и пристъпва към директорката:

— Какво става с бившите питомци?

— Сигурно са се събрали вече…

— Дали са подписали писмото за царицата?

— Не знам… Там е оня размирен дух Аврам Пинкас…

— Да вървим, господа!

Двамата подпредседатели, мадам Босева, писателят Бандеров и групата възпитателки тръгват към занималнята на големите, където обикновено се събира кръжокът „Мисъл“. Виктор се шмугва преди тях и се скрива зад гърба на един широкоплещ зъботехник.

Щом се озовава сред живия пръстен от бивши питомци, Наум Проданов тутакси променя изражението си, от настръхнало и неприветливо то става ласкаво, благосклонно, почти добродушно. Само в очите му святка все още едно лукаво пламъче на високомерие и жестокост.

— Е, подписахте ли? — играе с интимните интонации на своя бас той. — Или пак умувате?

— Подписахме… подписахме… — отвръщат заобиколилите го мъже и жени.

Адвокатът се усмихва тържествуващо:

— Всички ли подписахте?

— Всички…

— Браво! Ами… хм… нихилистите? Какво е вашето отношение, господин Пинкас?

— Моето отношение? — отвръща на иронията с ирония възгърбавият евреин. — Тъй да се рече, то е положително…

— Чудесно! Делегация за връчване на писмото избрахте ли?

— Не!

— Защо?

— Защото няма желаещи.

Адвокатът помръква:

— Никой ли не желае?

— Никой…

— Аз желая… — излиза напред Витка, същата оная едра, кокалеста жена, която беше подписала благодарствения адрес.

Наум Проданов кима отегчено:

— Добре! В края на краищата делегацията може да бъде… хм… едночленна…

И се извръща към мадам Босева:

— Погрижете се да се представи в подходящо облекло! Доколкото ми е известно, царицата държи на външността!…