Драгомир Асенов
Големият каменен дом (17)

17

В сиропиталището е необикновено оживено. Макар и да е кално и влажно, макар и от време на време да поръсва студен, ситен дъждец, примесен с едри снежинки, на двора е пълно с деца. Пристегнати в коланите си, вдигнали високо яките, те потропват с обувки и зиморничаво трият ръце — зачервени, попукани. Страничният наблюдател ще забележи, че сред множеството тъмносини, похабени, най-безжалостно кърпени шинели често се провират и други — кафяви, контешки, с кантове от кадифен плат. Това са питомците от четвъртото софийско сиропиталище „Цар Борис III“, което се намира чак на другия край на града, на ъгъла на булевардите „Сливница“ и „Христо Ботев“. Най-голямо, най-богато и най-обезпечено, защото се издържа не от подаяния или благотворителност, а направо от държавния бюджет, то дава подслон и хляб на четиридесет щастливци, предимно „пострадали от войните“. Днес те са дошли на гости на другарите си от „Царица Елеонора“, доведени под строй лично от своята директорка госпожа Боздуганова. Който знае взаимоотношенията между приютите, скритата ненавист между „частните“ и „казионните“, сигурно ще се позачуди на това неочаквано посещение. Особено пък ако е чул какъв проклет характер е госпожа Боздуганова, как бясно мрази евреите, комунистите и „всякакъв род отрепки от тяхната закваска“!

Но сиропиталците не си блъскат главите над подобни въпроси, те са развълнувани от предложението „да си премерят силите на футболното поле“. За рефер е определен Валентин, неговият избор е безспорен, тъй като и „борисовци“, както „елеонорци“ не се съмняват в почтеността му, уверени, че ще бъде безпристрастен и ще „свири правилно“. Придружен от един „асистент“, той обикаля големия двор под спалнята на момчетата, мери бъдещето игрище и отбелязва с купчини камъни вратите на противниците.

Публиката се е разположила по оградата — там, където няма бодлив тел и счукани стъкла, — по первазите на прозорците към трапезарията, даже по оголените клони на тополите, щръкнали пред главния вход. Тя шуми, обзета от нетърпение, прави предположения за изхода на двубоя, горещи се като на истински мач. Вечната вражда между запалянковците на „Славия“ и „Левски“, понякога примесена с неуверени гласове в защита на „ФК-13“ и „АС-23“, е затихнала, чуват се само бойни възгласи и закани:

— Хайде, нашите!

— Ще ви смелим на кайма!

— Дръжте се, че сте за моргата!

Виктор също се вълнува: Коста Французина, капитанът на отбора на „елеонорци“, неочаквано го е посочил за ляво крило — чест, която отдавна не му се е падала! При това между публиката е и Лора. Тя е отслабнала и пожълтяла, червеникавата й лъскава коса обгражда лицето й като в рамка — нещо, което я прави по-хубава и нежна, но и по-строга на вид. Като я зърва, Виктор неволно тръгва към нея — усмихнат, зарадван. И едва подир няколко крачки спира, сетил се, че трябва да бъде сдържан, тъй като едва ли има някакви основания да очаква взаимност. Лора долавя смущението му и пристъпва напред:

— Здравей!

— Здравей! — просиява той. — Оживя ли?

— Оживях… Днеска ме пуснаха за пръв път… Ти ще играеш ли?

— Ще играя…

— Е, тогава ще стискам палци!

Виктор прихва в неудържим, щастлив смях.

— Щом ще стискаш палци — всичко е наред! Пиши ни победители! — И хуква към градината в задния двор. Тук се е събрал отборът на „елеонорци“. Изстъпен по средата, разгърден, Коста Французина дава последните си разяснения, размятал ръце като диригент.

— В началото — опипване!… Да им видим слабите места!… После ще натиснем… Ще търсите мене, аз съм в центъра… Не искам солови прояви!… Който се репчи, за да спечели ръкопляскания — ще го изпъдя!… Примадони не са ни нужни!… Ясно ли е?

— Ясно…

— Чудесно, mes enfants! И още нещо: започнем ли натиска — никой да не си жали силите! По-добре мъртви отколкото опозорени! Пазете се от Мангафата, той има навика да рита по глезените…

Откъм „игрището“ пронизително изпищява свирка: съдията зове отборите да излязат на терена. Коста Французина пребледнява.

— Стройте се по един! — вдига тържествено десница той. — По-бързо!… Por le triomphe de notre cause — бегом… марш!…

Единадесет момчета поемат тичешком подир своя капитан. Поема с тях и Виктор. Но тоя път съдбата му скроява лоша шега: когато минава под голямата тераса, отгоре се чува дрезгавият алт на домакинята. Тя го вика припряно, с категорични интонации.

Виктор се откъсва от редиците с подчертана неохота:

— Какво има?

— Ела за малко!

— Но аз участвувам в…

— И без тебе ще минат! — „Генерал Франко“ се сепва, спомнила си вероятно, че срещу нея се намира един от тримата свидетели на среднощните й похождения, валчестото й, безизразно лице се разлива в добронамерена гримаса: — Моля ти се, помогни ми да се отсрамим пред високите гости! Ти си послушно момче, няма да се разсърдиш…

— Заповядайте!

— Ако обичаш, донеси в канцеларията подноса с ябълките… И кажи на кака Тотка да побърза с чая… Госпожа Боздуганова е премръзнала…

Виктор въздъхва, потиснал една цветиста ругатня: той съжалява не толкова за мача, колкото за Лора. Как ще си обясни отсъствието му! И не пропуска ли по тоя начин една рядка възможност да се прояви?

Готвачката, изглежда, е получила специални указания, та препълва алуминиевия поднос с алени, старателно измити ябълки, сребърни ножове със старинни гербове по дръжките, миниатюрни чинийки и пепелници.

— Белким й запушим устата на оная усойница! — процежда презрително тя, когато свършва приготовленията.

Виктор се качва и слиза няколко пъти, докато подреди масата в канцеларията. Макар и да се преструва на зает и незаинтересован, той все пак успява да се огледа с едно око. С изключение на доктор Шекерджийска и прислугата тука присъствува целият персонал: мадам Босева, домакинята, Госпожицата, учителят по пеене Христо Илиев, госпожа Филипова-Сребърникова.

Сред тях — важна, сериозна, величествена, полузавалена на креслото — се е разположила госпожа Боздуганова. Нейната фигура представлява странна, неестествена смес от възможно най-ярките мъжки и женски черти едновременно. Тя е едра, мускулеста и груба, движенията й недвусмислено подсказват физическа мощ. Заедно с това ханшът й е така широк, бюстът толкова напращял, че спокойно би могла да послужи за модел на „вечното майчинство“.

— Свободен ли съм?

Директорката кима потвърдително. Той излиза с надеждата, че играта е още в началото и ще може да се намеси. Но една реплика на госпожа Боздуганова, която долавя в последния миг, го кара да застане покрай вратата — настръхнал и огорчен до дъното на душата си.

— И този ли беше евреин?

Мадам Босева отговаря уморено:

— И този…

Госпожа Боздуганова прихва, думите й падат в мълчанието тежко, предизвикателно, дръзко:

— Ха-ха-ха… Вие живеете обградени само от евреи… Ха-ха-ха… Не мога да схвана какво толкова им намирате на тия кърлежи… Ха-ха-ха…

Тембърът на директорката на сиропиталище „Царица Елеонора“ е все така уморен, равен, пълен с достойнство:

— Аз пък не мога да схвана как един нормален човек, с нормален ум и нерви е в състояние… Впрочем да не забравяме повелите на гостоприемството!…

— Моля, моля, говорете! На тая тема съм неуязвима, имам съзнанието, че хора като мене са пионери на едно ново световъзприемане! И така: какво не можете да схванете?

— Не мога да схвана как сте в състояние да таите — меко казано — лоши помисли към невръстни същества?

— Да, права сте: аз не понасям евреите навсякъде и винаги без оглед на пол и възраст!

— И децата ли?

— И децата!

— Ето това никога няма да си обясня… Да презираш, да негодуваш, да се отвращаваш от някого било защото е подлец, било защото е мошеник… Е, горе-долу, човещина, поддава се на възприемане! Но да насочиш чувствата си и върху непознати, които нито си чул, нито си видял, да ги насочиш срещу малолетни… извинете, подобни обобщения са над възможностите на моя беден мозък! Да, да сипете си от чая! Госпожа Дюлгерова, подайте й захарницата! И маслото…

В канцеларията дрънкат съдове, лъжички, скърцат столове. Учителят по пеене кашля и секне носа си дълго, старателно — признак, че се кани да заговори. Гостенката обаче не предугажда намеренията му и избързва — самоуверено, рязко:

— Вие сте сантиментална! Вие сте… откровеност за откровеност, нали?… Старомодна… А човечеството се измени… То се развива към една по-висша целесъобразност… Към една по-разумна хармония, където съсловията ще заемат полагаемите им се места… Ред, организация, дисциплина — това са принципите на едно трезво общество, освободено от вътрешни противоречия и дрязги! Благодаря, четири бучки са ми достатъчни…

— А сирене? — обажда се угоднически домакинята.

— Стига, стига… Напоследък от сиренето получавам киселини… Господа, времето на старите, на изчерпаните раси и нации си отива… Те напускат сцената… Ако не желаят доброволно — ще ги принудим! Ще ускорим процеса… Въпреки емоционалните комплекси на известни слоеве… Вие изпадате в смешно положение да се сърдите на историята… Уверявам ви, няма по-смешно положение… И по-безнадеждно…

— По какво съдите за изчерпването на расите и нациите? — засича я господин Илиев, превъзмогнал най-сетне кашлицата си. — Къде са вашите критерии? Аз например винаги съм смятал, че един от показателите за възхода или упадъка на определена етническа група това е броят на великите личности, който тя излъчва от своята среда! Броят на гениите…

— Познавам този възглед! — прекъсва го наперено госпожа Боздуганова, гласът й се извисява дрезгав, презрителен: — Моите критерии са от по-широк мащаб, те търсят не единичното и случайното — плод на вековни влияния и кръвосмешения, — а общото, главното… Кое е основното в еврейския дух? Липсата на равновесие… Господа, утрешният ден принадлежи на расите и нациите, които се отличават с крепко душевно здраве…

„Усойница… Вярно, че е усойница…“ — мисли Виктор, решил да подслушва докрай — за пръв път без каквито и да било угризения на съвестта! След миг до него стига една дълбока въздишка: изглежда мадам Босева преживява мъчително разговора, нервира се.

— Аз съм френска възпитаничка! — казва глухо тя. — И много добре си спомням, че един френски автор, струва ми се Анатол Франс, беше заявил: „Дух, който не е никак терзан, ме дразни и ми досажда…“. Или нещо приблизително…

— Анатол Франс… французите… ха-ха-ха… — разсипва тенекиените звънчета на своя кикот госпожа Боздуганова, креслото под нея пружинира и скърца. — Но те са също изчерпани… Те залязват… Ама че доказателство… Ха-ха-ха… Та вие сте съвсем… ха-ха-ха… съвсем вън от курса на времето… И така… — овладява се подир малко директорката на „Цар Борис III“: — Нека отложим дискусиите за по-късно! Аз се надявам, че фактите ще ви отворят очите! Как оценявате моето предложение?

Продължителна, тягостна тишина, сякаш в канцеларията няма никого. От двора долитат възторжени викове:

— Напре-е-ед… Още два-а-а…

— Но защо мълчите? — избухва безцеремонно гостенката. — Домъкнала съм ви се на крака специално заради него… Господа, разберете: „Царица Елеонора“ тутакси ще бъде обявена за държавна! Вие автоматически ставате чиновници — със заплата, с право на пенсия! За бога, говорете!… Мадам Босева, чакам думата ви!

— Не мога да подпиша такъв… такъв документ!

— От какви съображения?

— От много… Но предимно по две… Първо: откак нашият приют е основан, та до днес той е разчитал и на подаянията на евреи! И, второ: сърцето не ми позволява да изхвърля на улицата тридесетина сирачета само защото са от еврейски произход!

— Сърцето?

— Уви — да! Вероятно аз съм толкова старомодна, че не мога да се откажа от него!

— На какво разчитате?

— На застъпничеството на двореца!

— Ха-ха-ха… Сериозно ли приказвате?

— Сериозно!

— Каква илюзия! Та още в началото аз ви уведомих, че съм пристигнала… по височайше поръчение… По внушение на отговорни лица от протокола… Други мнения, господа?

Учителят по пеене пак се секне възбудено, чисти нерешително засъхналото си гърло.

— И аз не мога да подпиша! — боботи провлачено той. — Не желая моят подпис да стои под петиция за „българизиране“ на…

— Ясно!… Обясненията?

— От прекалено душевно здраве!

— Сиреч?

— Сиреч, за разлика от мадам Босева аз не смятам сърцето за старомоден артикул. Напротив, то е признак на храброст в тоя век на леки решения и кухи екзалтации.

— Благодаря Благодаря за тънкия намек… Ваш ред е, госпожа Дюлгерова…

— Не знам, не знам… Трябва да си помисля… — мърмори сконфузено домакинята и става на крака, като бута шумно стола си. — Ще изтичам да взема още ябълки… Великолепни са…

„Хванаха ме…“ — изтръпва Виктор, обръща се и се понася стремглаво назад. На ъгловата площадка спира и се оглежда: не са го забелязали! Но след всичко, което чу, той няма намерение да излезе на двора, загубил и настроение, и сили за игра. Виктор завива по стълбището към тавана, отпуска се на последното стъпало и дълго седи там: смазан, потресен. „Какви хора имало на земята! — размишлява унесено той. — Какви жестоки, долни, гнусни хора!… Как ще живея с тях? Как ще ги понасям?“

Подир около час го стряска звънецът за обед. Виктор се надига и се спуска към трапезарията, съобразил, че глъчката на двора е стихнала и „борисовци“ са си отишли. В коридора ненадейно се сблъсква с учителя по пеене. Той пъшка и навлича с усилие тесните си галоши.

— Господин Илиев… Господин Илиев… — изправя се пред него Виктор, обзет от вълна на признателност, която пари нетърпимо гърдите му. — Аз чух всичко…

Старият мъж вдига учудено вежди:

— Какво си чул?

— Всичко… всичко… И вашия отговор на госпожа Боздуганова…

Учителят по пеене поклаща глава:

— Трудна участ ви сполетя, момчето ми! Много трудна… Но ти не се отчайвай… Убеден съм, че в края на краищата събитията се развиват под натиска на една добра необходимост… Тя ще раздаде възмездие всекиму. Всекиму…

Виктор се навежда, сграбчва поривисто ръката му и я целува: