Драгомир Асенов
Големият каменен дом (12)

12

Същия следобед в живота на Виктор става едно малко чудо: сърцето му се разтваря за чувства, които не е и подозирал дори, макар и да е чувал безброй изтъркани тиради за тяхното величие. Те нахлуват в него внезапно, властно, обезоръжават го и го оставят объркан, обзет от отчаяние и разкаяние, но и от смътната надежда, че занапред го чакат не само лоши дни.

Това се разиграва по време на репетицията за предстоящата забава. Тя се открива точно в три часа в спалнята на момичетата, където е и пианото. В началото всичко започва „нормално“ — с крясъци, суетене и нерви, тъй като напоследък именно тая напрегната атмосфера се смята нормална. Колкото повече приближава уреченият ден, толкова повече директорката и възпитателките губят самообладание. Времето не им достига, противоречивите заповеди летят на разни страни и ту взаимно се изключват, ту разпиляват силите в безполезни начинания. Сега вече нито една неделя не се изпуска без репетиция. Както винаги, първите номера на програмата се изпълняват от общия хор на сиропиталците. Конферансие е Коста Французина, той произнася всяко съобщение просто и непринудено, досущ изпечен актьор, за когото общуването с публиката не е никак трудно. Нещо повече — понякога си позволява духовити отклонения от предварителния текст, така наситени с бляскаво остроумие и находчивост, че кара слушателите в салона да се кискат от смях, а мадам Босева да клати глава и да го хока добродушно:

— Tu es une tête félèe!

Най-много укори, забележки и повторения се правят при изпълнението на националния химн и химна на царя. Застанал по жилетка пред хора, почервенял като рак, разгърден и запотен, музикалният ръководител на сиропиталището господин Христо Илиев маха ръце и дрезгаво крещи:

— Казах „форте“… Казах „форте“…

Очите му се наливат с кръв и се опулват, като да изскочат от орбитите, брадичката му трепери, гърдите се надигат и свалят като ковашки мехове. Той изглежда страшен. Но нито едно дете не се страхува от него, всички знаят, че този пенсиониран учител по пеене е решил да посее обич и уважение към „най-великото изкуство през вековете“ в крехките души на сираците от „Царица Елеонора“ и че върши това безплатно, за собствено удовлетворение.

— Само така ще се спаси светът! — проповядва страстно през почивките той. — На човечеството е нужна етика, а етика ще му дадат Бах, Бетовен, Моцарт… Не политиците! Може би в края на краищата ще се окажат прави онези, които искат да излекуват обществото чрез личността, чрез нейното духовно прераждане!…

Декламациите вървят по-спорно. Тука най-ярка звезда е Валентин, той декламира поемата „Калиопа“ на Яворов. Неговият топъл и мъжествен глас завладява, покорява и разтърсва.

След това идва ред на пиеската. Тя е направо отвратителна, наситена с толкова дидактични сентенции и сантиментални възклицания, че дори малките артисти се чувствуват неловко и гледат да произнасят натруфените си реплики с подчертано нехайство, като на шега. Виктор изпълнява ролята на един от двамата невръстни крадци, които се опитват да оберат обущарницата „Честен патриот“, но собственика бай Сава ги улавя, чете им дълга лекция против покварата и ги приема в дюкянчето си за чираци, след като изпява арията „О, труд, свещен и благодатен!“ Най-неприятното е, че и Виктор има своя „ария“ — възхвала на джебчийството! — която кара сиропиталците да се държат за коремите и да го имитират в паузите.

… Да си откраднеш, грях не е това,

щом никой няма да узнай!

— грачат разтегнато те и току се кълчат и тананикат.

Дубльор на Виктор е Дебелия, който се вживява в ролята си и в някои моменти по̀ допада на директорката.

— Така… така… — кима доволно тя. — Този се старае… Я повтори!

Дебелия се покланя и захваща да тършува из въображаемите чекмеджета на обущарницата, като подскача на един крак и фучи кресливо с набъбнали вени на шията:

Затуй:

във всеки джоб ще бръкна,

ще пипна аз навред.

След туй ще се измъкна

и всичко е наред!

— Викторе — обажда се мадам Босева, — в диалога не си зле, ама в песента…

Виктор се мръщи като от зъбобол и често предлага да го заменят, но тя е неумолима:

— Ще играеш!

На туй отгоре на репетициите редовно присъствува и авторът на пиесата — тщеславно старче, което постоянно фъфли, пръска слюнки и от време на време се хваща за птичата си глава, като пъшка трагически:

— Ще ме провалите… Ще ме провалите…

Най-весело е, когато излиза оркестърът, в чийто състав е включен и Виктор като „мандолинист“.

— Раз-два… — тактува господин Илиев. Младите оркестранти свирят откъси от „Вълшебният стрелец“ и „Севилският бръснар“, народни песни и ръченици, валсове.

— Добре, добре… — с видимо задоволство изпраща номерата мадам Босева и на края се обръща към Госпожицата — весела, в повишено настроение: — Няма ли най-сетне да видим и балета?

Възпитателката пламва от оказаното й внимание:

— Може, може… Ние сме готови…

Учителят сяда пред пианото, прекарва пръсти по клавишите. Нестройните в началото тонове се укротяват, нареждат се в чудна плетеница. Едно томление, дълбоко и искрено като зов на птица, докосва слушателите, умилява ги, прави ги нежни и ласкави.

— Шопен? — вдига озадачено вежди директорката.

Господин Илиев се усмихва възторжено.

— Разбира се…

Няколко минути пианото продължава да ликува в изблик на неудържимо желание за щастие и изведнъж като в отговор на призивите му насред празното пространство, което уж бележи сцената, тичешком излиза малка приказна фея, неземно красива, изящна, привлекателна. Тя застава за миг на върха на пръстите си, кляка бавно като в религиозен ритуал, после вихрено се понася в кръг, кърши голите си ръце и пак тича, тича, сякаш се мъчи да се изтръгне от властта на тъмни сили. Но ето, демонът се уморява да я гони, блясват светли лъчи, мъката се оттегля — разгромена, примирена — и феята празнува, тя се превръща в безгрижна, палава пеперудка, която славослови цветята и пролетта, славослови великата магия на живота.

— Лора! — прошепва някой възхитено.

Да, това е Лора, най-послушната и изпълнителна сиропиталка, която чете молитвата винаги, когато другите се карат и отказват да поемат дежурството. Но сега тя не е в черната си престилка, еднаква за всички момичета, сега тя е почти гола, облечена в пухкава пачка от тензух, която стяга тялото й нагоре плътно, съблазнително. На краката си е надянала бели, лъскави палци. „Каква хубавица!“ — мисли слисано Виктор.

И не може да откъсне поглед от нея. А тя танцува — леко, плавно, царствено, ту като фея, ту като розово пламъче, все по-очарователна и по-очарователна, все по-прелестна.

Двубоят между стихиите на злото и на съзиданието, между бездарието и таланта — двубой банален, но вечен! — е към своя край. Иде апотеозът, иде сияйната заря на „очищението“ — къс отдих след току-що извоюваната победа, предчувствие за бъдни стълкновения.

Мощно, отривисто, с десет пръста и с цялата си енергия учителят по пеене заковава последния акорд, пианото млъква. За секунда Лора замръзва в поза на закачливо предизвикателство и наивност — същински символ на младостта, — после се покланя и стремително изчезва навън.

Мадам Босева се надига и почва да ръкопляска:

— Чудесно… Чудесно!… Давам домашна отпуска на всички! Добре сте се потрудили… Свободни сте до вечерта!…

Настъпва неудържима олелия. Смях и викове огласят трапезарията. Момчета и момичета се втурват към приземния етаж, където са закачалките с дрехите.

— По-бързо! По-бързо! — приканват се един друг те, защото „до вечерта“ значи всъщност до осем часа, а това не е бог знае колко.

Виктор се сресва надве-натри, лъсва обувките си и ловко намята шинела, готов да тръгне. Но тука го спира един мазен, сладострастен глас:

— Ех, че бутчета имала тая Лора!

Дебелия! Той приказва увлечено, като се киска и хили многозначително, а движенията му са груби, цинични — очевидно подражава балерината.

— Престани! — крясва яростно Виктор.

Дебелия го поглежда учудено:

— Не говоря с тебе!

— Няма значение, престани!

— Ти пък защо се засягаш, нали докопа Милка?

Един светкавичен юмрук сваля Дебелия на пода.

— Какво има? Какво става там? — задава се откъм стълбището директорката. — Кой лежи на цимента?

Дебелия се изправя бавно, трие шурналата от носа си кръв и ниско, гъгниво мърмори:

— Нищо… Подхлъзнах се…

Според неписаните правила за взаимна солидарност между сиропиталците никой от присъствуващите не издава виновника.

Бурята се разминава.