Драгомир Асенов
Големият каменен дом (23)

23

Карантина!

Стаята за болни е пълна: седем случая на скарлатина. Два от тях са тежки — с усложнения в ушите и бъбреците. Опасността, че случаите могат да се умножат, е накарала доктор Шекерджийска да издаде драконовски наредби за поддържане на хигиената. По цял ден тя кръстосва с мъжките си крачки из сиропиталището, надзърта навсякъде — по складове, спални, трапезария, занимални — и току повишава глас — необикновено дрезгав и строг:

— Какви са тия паяжини в ъгъла? Да се изчистят!… Ами дюшемето? Защо е замърсено? Кой е стъпвал с кални обувки по него? Веднага да се забърше!… Ще обърна листото…

Всички й се подчиняват: от мадам Босева до прислужничките. Сякаш присъствието на болестта изведнъж я облича в допълнителна власт — по-различна от директорската, макар и също толкова могъща и осезаема, особено при наказание.

Карантина!

С каквито и неприятности да е свързана тая дума, все пак тя има и едно хубаво последствие: не се ходи на училище! Сутрин ставаш половин час по-късно, след закуска — „зубриш“ в занималнята: кога история, кога география, според настроението. Ако пък времето се избистри — мач! Естествено, между привържениците на „Левски“ и „Славия“, и то без полувремена, до пълно изтощение на силите или разнищване на парцалената топка. Момичетата „нападат“ библиотеката — висок шкаф със стотина книги, чиито заглавия и автори не привличат особено буйните глави. За разлика от Майн Рид и Джек Лондон имената на Келерман, Пирандело, Хесе и други наелектризират предимно нежните сърца. Госпожицата едва смогва да записва и отписва раздадените романи, да следи движението им от ръка на ръка — въпреки изричната забрана на лекарката против „верижното четене“.

Освен за скарлатината разговорите сред момичетата се въртят все около приключенията на любими герои и героини.

— Връща ли се при нея след освобождаването му? — шушне по време на обеда някоя прелюбопитна сиропиталка, като дъвче с пълна уста. — Или не се връща?

И веднага й отвръщат от разни страни:

— Връща се.

— … Но не я намира…

— Родителите са я отвели със себе си в Америка…

— А той?

Ослушаш ли се в потока от реплики, неминуемо ще откриеш, че „той“ се оказва мъж на място и че поема подир „нея“ в Америка, за да я спаси и да я вземе за жена.

Лора също чете много. И все в обкръжение на приятелки. Виктор никога не може да я улови сама, да й поговори очи в очи, без свидетели и подслушвачи. А има толкова да й разказва: и за себе си, и за майка си, па може би и за плесницата на Моника!

Най-подир щастието му се усмихва: една заран той я зърва на стълбището за тавана. Сгушена на перваза на прозореца, разтреперана от студ, тя разгръща страница след страница и ги поглъща жадно, ненаситно. С няколко скока Виктор се изкачва горе, отпуска се на един крак и слага ръка върху книгата й:

— Здравей! Какво четеш?

Лора се усмихва разсеяно:

— „Виктория“.

— От кого?

— От Хамсун…

— Пак ли за любов?

— Пак…

Той прихва предизвикателно:

— Не е ли твърде рано за тебе?

— Не е… — приема предизвикателството му тя. — Ние, момичетата, узряваме преди вас… И по ум, и по сърце…

— Охо-о-о… Искаш да кажеш, че си вече голяма, така ли? И че разбираш всичко от тоя… какъв беше?

— Хамсун!

— Е, добре, какво е — според тебе — любовта?

— Любовта е… според мене… — Лора свива зиморничаво рамене, после изпуфтява отегчено: — Дефиниция ли искаш? Не знам дефиницията на любовта…

— Аз знам…

Тя поглежда с любопитство:

— Кажи ми я!

— Любовта е… например… — мънка Виктор, оплетен в мрежата на разговора, подхванат така наивно и глупаво. И изведнъж отсича: — Любовта е например чувството, което изпитвам към тебе…

Продължителна пауза. Лора затваря книгата и се изправя бледа, сериозна:

— Почакай! — изправя се изплашено и Виктор. — Защо си отиваш?

— Остави ме!

— Но аз… това е… Не се шегувам, честна дума…

— Пусни ме!

— Сърдиш ли ми се?

Тя го заобикаля чевръсто и хуква надолу по стълбището.

— Лора-а-а-а… — вика подире й ядосано той. — Лора-а-а…

На ъгъла за миг се мярва развятата й коса — права и червена като флаг, като сигнал за опасност, — блясва белият наниз на зъбите й и всичко изчезва — неумолимо, жестоко.

Подкосен, Виктор се затътря по коридорите без цел и посока. Пред вратата на парното го спира Валентин.

— Таман те търсехме с Фоти… — възкликва обрадвано той. — Искаш ли да ми помагаш да наглеждам пещта?

— Ами бай Давид?

— И двамата са заети в града… Хайде, влизай, няма да е трудно: по пет лопати на човек за половин час! И махни тая страшна гримаса от лицето си, имаш вид, като че ли те е гонил таласъм! Какво става с тебе?

Виктор се отпуска и споделя случилото се с Лора. Валентин го слуша мълчаливо, само погледът му става все по-черен и все по-тъжен. Накрая той бръква в джоба на рубашката си, вади един сгънат на четири лист и го разтваря:

— На̀, чети!

— Защо? — отдръпва се в лошо предчувствие Виктор. — Чие е това писмо?

— На Лора е…

— На Лора? До тебе?

— Вчера го получих…

— Да не би?…

— Изглежда…

— Не желая да го прочета! Прибери си го.

Валентин скрива покорно писмото.

— А ти? — пита със засъхнало гърло Виктор.

— Не! Тия неща не стават по поръчка…

— Лора е чудесно момиче!

— Отричам ли го? Ако някога се влюбя… — Валентин кашля неловко, мръщи се. — Сега-засега не мога, не ми се удава… Сигурно защото съм прекалено книжен, защото… как да ти го опиша… мислите ми са все в небесата… Философия, революция, всеобщо щастие… Понякога ми се струва, че природата ме е онеправдала, че въобще не мога да се влюбя… А друг път се утешавам, че не ми е дошъл още редът… Не се ядосвай, тая каша не съм забъркал аз…

— Кога ще й обясниш?

— Привечер… Насрочил съм й среща…

— Надявам се, че няма да бъдеш груб…

— Кълна ти се!

— Дори ако тя бъде груба с тебе… В пристъп на отчаяние…

— Обещавам…

Виктор усеща, че се просълзява.

— Изглежда, че съвсем се разкиснах… Не е ли време да хвърляме въглища?

Двамата грабват лопатите. Когато огнярите се прибират от града и поемат пещта, Виктор казва твърдо:

— Ще те чакам…

— Добре! — съгласява се Валентин. Но се виждат чак в спалнята, тъй като домакинята го повиква на работа в склада и го задържа дълго, до звънеца за лягане.

— Е-е-е? — настръхва Виктор, като го забелязва да влиза. — Разбрахте ли се?

— Разбрахме се… — въздъхва Валентин и се отпуска на леглото си. — Мина благополучно…

— А тя? Не се ли разстрои?

— В началото… Сетне се окопити…

— Да не си я обидил?

— Приличам ли на идиот? Пък и на твое място…

— Какво?

— На твое място не бих се отказал толкова лесно от битката!

„Нямам намерение да се отказвам!“ — отсъжда мислено Виктор. И още на сутринта потърсва Лора. Уви, тя не е в сиропиталището: пуснали са я за две седмици вкъщи да наглежда баща си, получил внезапно кръвоизлив в мозъка.