Драгомир Асенов
Големият каменен дом (13)

13

Вкъщи е тихо. Двете братчета на Виктор са се запилели някъде. Бабата се е свила на ъгъла върху миндера, завила се е цяла като пашкул в стария си вълнен шал и се поклаща ритмично, втренчила безсмислен поглед в една точка на тавана. Ако неосведомен човек види нейният остър, хищен нос — същински клюн на дребна граблива птица, — жълтата и, почти пергаментна кожа, посипана с черни петна от лишеи, ако се взре в окапалите вежди и оредялата коса, под която прозира нездравият цвят на черепа, сигурно не би предположил, че тая развалина някога е била млада жена — хубава, величествена наследница на богат род, че умът и твърдата й воля дълго време са поддържали репутацията й на семеен стожер.

Майка му глади на масата до прозореца — прегърбена, с отпуснати уморени движения. Като го зърва, тя трепва и се наежва. „Пак ли избяга?“ — пита едва ли не всяка фибра на фигурата й и той побързва да я успокои:

— Дадоха ни отпуска — до довечера…

Майката се усмихва сдържано.

— Гладен ли си? Имам малко фасул от обед…

— Не съм гладен!

— Още ли ми се сърдиш?

Виктор мръдва рамене.

— Въобще не съм се сърдил…

— Ама ти е криво… — Тя обърсва с ръкав потта от челото си. — Какво да се прави — не си малък, макар че би могъл още да играеш на…

— Ясно! Разбрах! — прекъсва я Виктор, комуто тия проповеди са дошли до гуша.

Майката го поглежда изпитателно, въздъхва.

— Все пак, сърдиш се…

— Не се сърдя! И не се бой, няма повече да бягам… Само че…

— Само че?…

— Има вероятност да разтурят сиропиталището…

— Ох, боже! Ще почернят сума народ… Месец вече как чувам подобни приказки…

— Казах ти: не се бой! И да го разтурят, няма да се върна при вас!

Майката оставя ютията и се извръща към него — рязко, развълнувано, потъмняла от мъка.

— Защо? — прошепва тихо, със засъхнали устни тя.

Виктор маха с ръка:

— Стига ти, дето изхранваш три гърла…

— Наумил ли си нещо?

— Все ще си изкарам хляба по някакъв начин…

— Никъде няма да ходиш! — миролюбиво, но категорично отсъжда майката. — Ще се върнеш при нас!…

— Ще видим…

— Знам: ти мислиш, че не те обичам вече…

— Да не говорим за това!

— Добре… Но аз имам нужда от тебе… Ще се върнеш при нас, нали?

Виктор мълчи. Тя посяга към ютията, напипва механически дръжката и продължава да глади. Паузата е дълга, тягостна.

— Къде ще ходи? — изграква от мястото си бабата, по брадичката и потича лигава струйка. — Нека ходи! Стига са лапали наготово!… Некадърници!… Всички са се метнали на дядо си!… Изяде ми две зестри… И къща с десет стаи… Гос-по-дар!…

— Престани! — крясва й безцеремонно майката. — И ти не беше цвете за мирисане!…

Виктор се изправя — отегчен и погнусен.

— Отивам си…

— Нали си до вечерта!

— Ще се поразходя малко…

— Почакай! — Тя се втурва към гардероба, тършува трескаво вътре и бързо пъхва в шепата му няколко монети.

— Не ща… не ща… — дърпа се той, но майка му го блъсва ласкаво по гърба.

— Голяма работа… за кино… Хората се изпребиха да хвалят някакъв английски филм… София е подлудяла по него…

Виктор излиза, обзет от смесено чувство на отчуждение и на умиление. Все пак цената на един билет за кино е равна на цената на един хляб!

На ъгъла на „Пиротска“ и „Опълченска“ спира и захваща да разглежда афишите. Не, напоследък няма интересни новости! Сензацията, за която подметна майка му, или не съществува, или е „Четирите пера“, прожектиран преди година. Откак избухна войната, вносът на американски ковбойски филми е забранен, а френските криминални истории не са в състояние да те държат в напрежение, след като ги знаеш почти наизуст. Що се отнася до германците, блудкавите им тео-лингени и ханс-мозери допадат само на еснафите!

Виктор поема напосоки, безцелно. И изведнъж открива, че се е озовал на улица „Шар планина“, недалеч от булевард „Княгиня Клементина“. Срещу него се изправя стар, двуетажен дом с кръгло, издадено напред като наблюдателница балконче. Какво съвпадение! В таванската стаичка на този дом живее бащата на Лора — беден вдовец, инвалид от войната, който свързва двата края с амбулантна търговия на безопасни игли, бои за обувки и копчета.

„Сигурно и тя е горе… — мисли Виктор. — Нали всички ни пуснаха…“ — И пред очите му наново се понася феята, пеперудата, розовото пламъче от балета, сърцето му необяснимо зачестява: туп, туп, туп… Странно наистина! Четири години са живели под общ покрив, делили са радости и несгоди, срещали са се по сто пъти на ден, а все пак като че ли едва днес я видя, едва днес го озари яркото слънце на нейната хубост.

Виктор тъпче на място — смутен от размишленията си, разстроен. Пък и как ли да не се разстройва, като е потънал до гуша в мръсотия, отвратен от себе си, обезверен. О, каква благодат е, че на света съществуват момичета като Лора. Какво щастие, че са толкова чисти, естествени, благородни! Къде беше писано, че мъжете — а той вече безспорно е мъж! — не са достойни да целуват и праха под краката на такива създания?

Виктор решава да изчака Лора, за да се върнат заедно. Разбира се, ще и каже, че е минал случайно оттук и че случайно я забелязал сред тълпата минувачи. А после? После, ако му се удаде сгода, ще я похвали за балета, тя заслужава това!

Бавно, мъчително изтичат часовете. В осем без четвърт си тръгва — отчаян, обезкуражен. И едва в приюта узнава, че Лора въобще не е излизала: злоупотребявайки с нейната покорност и добрина, домакинята (проклетият „Генерал Франко“!) я е задължила да й помага в прекрояването на някакви вехти рокли! Така е, като не му върви на човек!