Драгомир Асенов
Големият каменен дом (39)

39

24 май 1943 година, следобед

Виктор и Валентин се измъкват от скривалището си чак към три часа. Замижали от ярката светлина на небето, оглушали от необикновената тишина на града, те дълго се оглеждат и слухтят. Какво става навън? Свършил ли е дивият набег на полицейските орди?

Улиците пустеят, голи и безлюдни. Макар и да е горещо, макар и въздухът да прелива в най-примамливите аромати на пролетта, вратите и прозорците на къщите са затворени. Хора почти не се мяркат, страхът е потушил и сетната искрица любопитство. Тук-таме по оградите е цъфнал многозначителен надпис: „Български дом“.

— Като след потоп… — въздиша Виктор.

Валентин кима мълчаливо. Но когато тръгват, от един двор срещу тях изтичва възрастна жена в селски чембер и престилка, тя сграбчва Виктор за рубашката, разтърсва го и почва да шепти възбудено, гневно:

— Луд ли си бре? Луд ли си?

— Оставете ме… — кой знае защо шепне и Виктор, като се мъчи да откопчае жилавите й пръсти. — Не съм луд… Оставете ме…

— Къде си се помъкнал? — продължава да го кори жената, без да го пуска. — Не знаеш ли, че там хващат де що пипнат, там са се разбеснели? Махни тая пущина, махни я!… — Нейната шепа захлупва жълтата звезда и мигом я откъсва от гърдите му. — Тури я в джоба си!

Виктор се стъписва — объркан, трогнат.

— Не бой се, още не съм изкуфяла!… Ела у дома! Заедно… — извръща се към Валентин тя. — Като се размине, ще ви пусна… Хайде… хайде, после ще умувате…

Докато разберат коя е и какво иска, момчетата се озовават в ниска, окадена стаичка с пръстен под, очевидно приземен етаж, пригоден за портиерско жилище.

— Гладни ли сте? — бърбори вече поуспокоена възрастната жена, като слага пред всеки паница кисело мляко и лъжица. — Що ли ви питам, гладни сте! По очите ви личи… Е, яжте, яжте! И двамата ли сте евреи?

— И двамата! — отвръща натъртено Валентин.

Виктор го поглежда слисано.

— Търпение! — нарежда вразумително покровителката им. — Търпение и вяра в господа-бога! Който меч е вадил, все от меч е загивал… На тоя свят нито злото, нито доброто са без отплата… Трябва само да чакаш и да се молиш…

След около половин час тя излиза да „провери положението“ и се прибира радостна:

— Готово, Вдигат си чуковете!… Бягайте да се обадите на майките си, че сигурно са вампирясали от мъка… Па внимавайте, не се навирайте, дето не ви е работа!…

Виктор и Валентин са пак на улицата. Когато прекосяват „Пиротска“ и се отправят към булевард „Княгиня Клементина“, те с облекчение отбелязват, че блокадата е снета.

— И ти ли си евреин? — шегува се в прилив на благодарност и нежност Виктор, като прегръща приятеля си през рамо.

Но Валентин не приема шеговития тон, той отсича късо:

— И аз!

— По кръв или по…?

— От егоизъм!

Виктор спира и го премерва от глава до пети:

— Може би искаш да кажеш, че имаш облаги?

— Именно…

— Ха, ето ти осмото чудо в историята! И какви — моля — са облагите?

— Не ти ли е известно, че най-изгодната позиция винаги е позицията на онеправданите и преследваните?

— Благодаря… Предпочитам да нямам нужда от подобни облаги!

За съжаление, лошото все още не е свършило. Майката на Виктор го посреща разтреперана, необикновено смутена и кротка.

— Ужасно! Ужасно! — повтаря тя с попукани от вълнение устни. — Сума народ арестуваха… Когото срещнаха на улицата — прибраха го. Жени, мъже, старци… Натовариха ги на камиони и ги откараха… После пак се върнаха… И нахълтаха по домовете… От всяко семейство — по един човек! Който им падне — малък, голям… Даже деца.

— Братята… — олюлява се Виктор.

— На тавана са… — успокоява го майка му. — Скрих ги там от сутринта… Сърцето ми подсказваше…

— Ами ти?

— Излъгах ги, че съм българка…

Момчетата кръстосват погледи.

— Имала съм късмет… Другаде проверяваха личните карти… Горките заложници! Говори се, че ще ги отведат в Сомовит, на Дунава… След това с шлепове…

— По дяволите, това значи Полша!… Валентине, да вървим!

Двамата се упътват към улица „Шар планина“, където живее Лора. И тука се сблъскват с най-лошото — тя е арестувана малко преди края на блокадата.

— Аз съм виновен, аз! — плаче и се вайка неутешимо баща й. — Първом искаха мене да вземат, ама на̀ — изпуснах се и им рекох, че съм инвалид от войната… Тогава ме ритнаха и взеха нея… Тъкмо такива им трябвали… Аз съм виновен, аз!… Как можах да се изпусна? Защо не мълчах? — Той се надига и изведнъж се бухва на колене пред тях. — Открийте я! Моля ви се, открийте я!

— Не ги ли запитахте какво ще правят? — спуска се да го изправи Виктор. — Нищо ли не ви обясниха?

— Нищо… Натикаха я в някакъв автомобил и запрашиха… Аз съм виновен, аз!…

Момчетата го полагат в кревата и си тръгват. А зад тях стълбището кънти от воплите на обезумелия баща:

— Как можах да се изпусна? Защо не мълчах?

Навън двамата спират в недоумение: накъде? И решават: към Дирекцията на полицията!

Пред Лъвовия мост обаче се натъкват на голяма тълпа евреи, хукнали да намерят близките си.

— Не са в дирекцията! — съобщават те. — Събрали са ги в двора на артилерийските казарми…

Виктор и Валентин се присъединяват към търсещите. Разбира се, на половината път посоката се изменя наново, тъй като групата, която се връща от артилерийските казарми, заявява съвсем достоверно:

— Не са там…

Настъпва паника:

— Къде са?

— Защо ги крият?

— Да не са ги избили?

Някой подхвърля уверено:

— В инженерния полк!

Разтревоженото множество се юрва към инженерния полк. Започва една зловеща въртележка: от инженерния полк до училище „Елин Пелин“; от училище „Елин Пелин“ до Седма мъжка гимназия; от Седма мъжка гимназия до игрище „Юнак“; от игрище „Юнак“ до Семинарията.

— На гарата! — настига ги внезапно една остроноса, устата жена, която мъкне със себе си огромна бохча дрехи и храна. — Докато скитате като улави, тях ги натъпкват в конски вагони… По шестдесет души във вагон… Побързайте, да не ги изпуснете!…

— На гарата! — подхващат отвсякъде. — На гарата!

Нещастната върволица събира сили и се понася пак — развлечена, стенеща.

Да, арестуваните са на гарата! Вкарани по стотина души в конските вагони на една дълга композиция, те провират през тесните решетки на прозорчетата ръце, късчета от лица и дрипи и крещят, крещят:

— Вода-а-а!…

— Спасете ни-и-и…

— Хляб…

Надянали щикове на пушките си, пред вагоните е застанала верига настръхнали полицаи.

— Назад! — мъчат се да надвикат те арестуваните. — Назад!

По перона тичат и се блъскат близките на заловените, те също крещят:

— Хаиме-е-е…

— Има ли при вас Стела?

— Пази се, завивай се добре!…

Виктор и Валентин хукват покрай прозорчетата на вагоните, покрай веригата полицаи:

— Лора-а-а… Лора-а-а…

Влакът потегля. Все по-бързо и по-бързо. Сред плач, проклятия и заклинания, сред буря от гласове:

— Да те закриля всевишният!

— Скоро ще дойдем и ние…

— Горе главите, избавлението е близко!

Довиждане, Лора! Довиждане, моя първа любов! Каквото и да стане, каквото и да ни сполети, аз няма да те забравя! Бъди с мене и в смъртта, и в деня на възмездието!