Драгомир Асенов
Големият каменен дом (2)

2

Една банална мъдрост твърди, че човек може да свикне с всичко, ако е достатъчно търпелив. А ето че Виктор лежи в градината под пергаментния, сух шепот на царевичните листа, преплел е пръсти връз очите си — да се пази от слънцето — и мисли гневно и неотстъпно, че вече близо четири години е в сиропиталище „Царица Елеонора“, но още не може да свикне и се примири нито с отмерения, почти казармен ред, нито със суровите обноски, нито със страшното усещане за изоставеност, което стиска сърцето му и го кара да се гърчи от мъка.

Неделният следобед е отприщил всички чувства и спомени в душата му, те кипят и се разливат, но той открива с изумление, че над тях се застоява едно-едничко хрумване, едно решение, родено може би още в първия миг на постъпването му в сиропиталището: да избяга, да се махне от черния затвор, в който са го заключили и собственото му нещастие, и чуждото благодеяние.

Навън, отвъд двуметровата ограда, няма храна, дрехи, учебници, но там, там е чудната радост да разполагаш със себе си, да живееш, както си искаш без надзиратели, заповеди и укори, без непоносимото: „Бъди благодарен, че те приютиха.“ Най-сетне там са майка му, двете му братчета, бабата — един свят, лишен вече от стожер, прекършен и сломен от беднотия, но близък, топъл, роден.

„Ще се измъкна… Щом се стъмни и ще се измъкна…“ — скърца зъби и пъшка Виктор, все повече и повече убеден, че е събрал кураж да изпълни заканата си, а въображението му рисува една от друга по-невъзможни картини. И наистина какво би било, ако това, което го заобикаля и потиска, се окаже в края на краищата кошмарен сън? Ако баща му на сутринта се наведе над него — жив, здрав и бодър — и цялата вселена наново се прибере в старото островче на семейното благополучие?

Унесен в блянове, развълнуван и разстроен, той почти не забелязва, че над града вече се спуска вечерта — кротка, свежа. Отвъд оградата една по една блясват уличните лампи, градината се прошарва от теменужни сенки. Откъм железния портал се чуват гласове и смях. Това го сепва — свободните от дежурство сиропиталци се прибират от градска отпуска! Без да стане, без дори да отвори очи, Виктор знае всичко, което се разиграва в такива случаи. Ето, изправена на стъпалата пред главния вход, дежурната възпитателка отмята едно по едно имената на пристигащите.

— Как се чувствуваш? Имал ли си досег със заразноболни? Носиш ли нещо непозволено? — пита механически тя и сиропиталците, без да я доизслушват, също механически отговарят:

— Всичко е в ред… Всичко е в ред…

После по-малките минават в задния двор, между двете крила на зданието. Тука, седнал нехайно върху каменния перваз на прозореца към пералнята, заобиколен от неизменната си свита адютанти и обожатели, търпеливо чака Коста Французина. Той е водачът на „унижените и оскърбените“. Нисичък на ръст, с криви като на конник крака, с рошав, вечно щръкнал перчем и една хитра усмивка, която открива два реда ослепително бели зъби, тоя петнадесетгодишен младеж е необикновено пъргав, смел и як, готов да влезе в юмручно единоборство всеки миг и с когото и да е, па бил той и възрастен мъж.

Като се прибави вродената му справедливост и сантименталност, може да се проумее защо сиропиталците от отделенията и прогимназията, пък и по-големите, природно онеправдани откъм сила или страхливи, са избрали именно Коста Французина за свой покровител. Разбира се, благоволението на такъв човек не е съвсем платонично: върне ли се от отпуска с натъпкани от курабии джобове, получи ли колет или пари, всеки от покровителствуваните незабавно отделя половината, понякога и трите четвърти, за да му ги „подари“. Коста Французина приема всичко спокойно, с достойнство, едва ли не като данък, който му се полага напълно законно. От своя страна и той изпълнява поетите задължения с педантично настървение и добросъвестност. Тежко и горко на оня сиропиталец, който се опита да закачи или удари някого от поставените под специалната му защита!

— Ще кажа на Французина!… — Тия думи действуват като магическа формула, която тутакси успокоява духовете.

Макари по-малък на години, Виктор е в един клас с Коста Французина, дори седи на чина пред него. Двамата не другаруват, но се уважават и почитат. Нещо повече, Виктор му се възхищава — заради безстрашието, пък и заради славата му (изглежда нелишена от основание!) на редовен и пълноправен член на банда „Мароко“ — известна нелегална организация на авантюристи, побойници и джебчии. Според слуховете тая банда, чиито свърталища се намират в бедняшките квартали Ючбунар и Захарна фабрика, е интернационална по състав, на равни начала в нея се подвизават българи, евреи и цигани — все буйни глави, които не се боят нито от полицията, нито от правосъдието, но никога не посягат на сиромаси или на прочути с благородството си състоятелни семейства. Някакъв неписан кодекс на рицарство ръководи тяхната дейност, хората ги приемат със смесено чувство на страх и симпатия. В края на краищата едва ли е толкова лошо, че от време на време касите на алчните касапи се поопразват, тефтерите „за заеми“ на червясалите от пари бакали изчезват, а еди-кой си лихвар-душевадец се прибира вкъщи на четири крака, без панталони и гащи!

Край Коста Французина е винаги весело и интересно. Ето и сега, докато лежи в градината, Виктор чува възбудени гласове, възклицания на гордост или удивление, кикот: очевидно отпускарите описват патилата и приключенията си! Понякога действителни, най-често съчинени, тия патила и приключения са предмет на оживени разговори дни наред, до следващата отпуска.

Внезапно той трепва и се надига, жегнат от мисълта да сподели намерението си именно с него. Коста Французина няма да го издаде, а що се отнася до съвети — та кой повече и по-незабелязано е прехвърлял двуметровата ограда между обгърнатия в тъмнина приют и блесналите в примамливи светлини улици!

Виктор тръгва бързо към задния двор, но тука го посреща меденият глас на звънеца за вечеря.

— Строй се!… Строй се!… — кънтят виковете на груповите ръководители. Обикновено, когато прозвучи командата „Строй се!“, децата се разтичват припряно, мият си ръцете, бършат се, блъскат се един друг и се нареждат в коридора пред кухнята. Тая вечер дежурна възпитателка е госпожица Фани Салабашева, или просто Госпожицата, — добродушна, повяхваща стара мома. И затова те не се престарават.

— Хайде, момчета!… По-чевръсто, момичета!… — опитва се да ускори приготовленията тя, но никой не й обръща внимание, коридорът бръмчи като кошер.

Виктор използува суматохата и се прехвърля в съседната редица, зад Коста Французина, като го сръгва многозначително и тихичко прошепва на ухото му:

— Нощес ще фъсна…

— На кино ли?

— У дома…

Коста Французина го поглежда с интерес, понечва да добави нещо, но замълчава, свикнал да не проявява излишно любопитство.

— Гледай да не те спипат! — промърморва след минутка той.

— Ще скоча от прозореца на спалнята…

— Може да си навехнеш крака, три метра е… По-добре излез на терасата и падни върху сгурията пред парното…

Виктор ахва от изненада: поне десет пъти на ден минава покрай големите купчини сгурия, която огнярите изхвърлят от парното помещение през един широк отвор, но никога и наум не му е идвало, че тия купчини са най-сгодното място за измъкване от зданието, когато вратите се заключат.

— Ами оградата? — разтреперан от вълнение, пита той. — Искам да се прехвърля през портала, по железата…

Лицето на Коста Французина се сгърчва в гримаса на нескрито презрение:

— Сам ли го измисли или някой ти помогна?

— Защо?

— Защото порталът е точно под стаята на директорката… Тоя таласъм ще те чуе и да си по-ловък от Ал Капоне…

Виктор помръква, докачен от тона на Коста Французина.

— Редицииии… — еква внезапно мутиращият алт на ръководителя на първа група. — Миррр-но!… За среща на дежурната възпитателка-а-а…

Сиропиталците се сбутват като овце, прилепват чинно длани към телата си. Пред тях се изправя Госпожицата — невисока, с късо подстригани посивяващи коси и необикновено голям бюст, който, изглежда, я смущава, защото постоянно държи ръцете си скръстени върху него.

— Здравейте, деца! — разсеяно поздравява тя.

Сиропиталците отговарят в нестроен хор, като крещят сърцераздирателно:

— Здраве желаем!…

— Молитва!…

Тая заповед отново развързва езиците, тутакси се посипват въпроси, възражения, пазарлъци:

— Кой е поп днеска?

— Пет дена съм аз, не искам… Роза да чете!

— И мене ми омръзна, миналата седмица четох…

Госпожицата тропва с крак — нервно, ядосано:

— За една молитва ще се хванете гуша за гуша… Безбожници!…

После се извръща към най-кроткото и послушно същество измежду сиропиталците:

— Лора, чети!… Остави ги тия нехранимайковци!…

Дребничко, крехко на вид момиче с разкошна, възчервеникава коса захваща да чете молитвата. В тоя миг Коста Французина се навежда назад и отсича категорично:

— Прехвърли се през другата врата, дето са кофите за боклук!…

Виктор вдига озадачено вежди:

— Но тя е по-висока…

— Ами тухлите? Защо сме ги разхвърляли наоколо? Натрупай ги една връз друга и се покатери!… Мъж си вече…

— Ясно!

„… Дай ни сила и здраве, за да израснем за гордост на родители и възпитатели, за слава на отечество и цар! Не ни забравяй в трудни часове…“ — пропява с кадифени, гръдни интонации Лора, полека-лека всички се заслушват в нея.

Навън е вече нощ.