Драгомир Асенов
Големият каменен дом (31)

31

„Какво става навън? — пита се Виктор, като се върти неспокойно под одеялото. — Защо не бие звънецът? И каква е тая тишина, сякаш градът е измрял? Дали пак навикът ми е изменил, та съм се събудил прекалено рано? Какво наистина става навън?“

Той повдига глава и се озърта: изглежда, голяма част от сиропиталците също са се събудили, но не бързат да се издадат — толкова рядко удоволствие е излежаването! А малките, тях трябва да измъкваш от леглото насила, дори след звънеца — такива сънливци са!

„Ами ако домакинята се е успала?“ — минава му през ума, макар че подобен случай никога не е имало и не може да има: тя е неимоверна педантка, особено към външната форма на задълженията си! Пък и при системното старческо будуване на мадам Босева това би било направо чудо над чудесата!

А тишината отвъд спалнята е странна, почти загадъчна. Не се чува ръждивото скърцане на трамваите по завоите около Руския паметник, не се обаждат клаксоните на автомобилите, с които обикновено заран разнасят мляко из съседните болници, не чаткат конските копита и не дрънкат талиги — сигурен белег за близкото присъствие на гара „Сердика“.

Стенният часовник в коридора отброява шест провлечени удара. „Половин час гратис! — отсъжда изумено Виктор. — Ще закъснеем за училище…“

Звънецът прекъсва размишленията му. И в същия миг еква гласът на дежурния:

— Момчета, днеска няма зубрене!

Сиропиталците скачат оживено, обграждат го:

— Защо? Пак ли карантина? Кой ти съобщи?

Дежурният разперя ръце и отсича:

— Блокада!

Спалнята утихва. И изведнъж, като прескача през кревати и дюшеци, към прозорците се спуска Валентин — блед, настръхнал. Подир него се спускат и останалите. Виктор си проправя път, долепва лице до стъклото, проумял по неприятния мраз на кожата, че новината се отнася и до него лично.

Блокада! От край до край улиците са празни и пусти. Само по ъглите, скрити в сенките на зданията, стърчат военни караули — единични или на двойки. Те са в пълно бойно снаряжение. Каските и щиковите им лъщят в хладното утро с мътен, сив блясък.

— Ура-а-а… — крещят и се радват хлапаците. — Край на уроците… Ще играем на мач…

Виктор и Валентин се споглеждат.

— Погрижи се и за моя балдахин! — подхвърля Валентин и се юрва навън, като закопчава пътем рубашката си. „Отива при Фоти“ — досеща се Виктор. Впрочем това не е кой знае колко трудно: откак доктор Шекерджийска напусна, всички нишки водят към парното.

Срещат се чак пред трапезарията, в редиците за закуска. Валентин е бял като платно, на лицето му е застинала усмивка на отчаяние и уплаха — нещо, което го прави едновременно страшен и безпомощен.

— Какво има? — застава до него Виктор.

Валентин трепва и тутакси обърсва зловещата усмивка от лицето си, то става непроницаемо.

— От мене ли криеш?

— После… — озъбва се Валентин. И добавя по-меко: — Стани дежурен за спалните и занималните!

— Доброволно?

— Доброволно!

От горния етаж слиза Госпожицата. Скръстила длани върху огромния си бюст, тя застава пред редиците:

— Молитвата!

„Блазе и! — наблюдава я за пръв път с омраза и презрение Виктор. — Каквото и да се случи, нея няма да засегне, тя ще се отърве. Да живеят невзрачните и лишените от амбиции!“

— Кой ще бъде дежурен по трапезария?

— Аз! — вдига десница Валентин.

— Дежурен за спалните и занималните?

— Аз! — крясва ядосано Виктор.

Госпожицата го поглежда изпитателно:

— Твой ред ли е?

— Не!

— Но тогава…

— Доброволно!

— А ти, Валентине?

— Също доброволно…

— Ето, това се казва съзнателни питомци! Благодарни, дисциплинирани… И кои са те? Най-интелигентните, най-прилежните… Поучете се от тях! Бъдете като тях! — Госпожицата се задъхва от непривично дългата си реч. — Хайде, влизайте на храна!

— Великолепна комедия! — тръгва полека Виктор, като стрелва през рамо приятеля си. — Откога сме толкова примерни!

— След закуска — при Фоти! — вместо отговор отронва Валентин.

Когато подир десетина минути Виктор се вмъква в парното, там заварва освен Фоти и Валентин още трима души: Гелето, Ладжо и Данчо Комара. Хванали лопати и ръжени, петимата се въртят около въглищата и се преструват на извънредно заети. Като зърва Виктор, огнярят се почесва недоумяващо по темето и без да престава да нарива с лопатата — една съвсем безсмислена, сизифовска работа! — казва ниско, с глас, от който вее ужас, и решителност:

— Момчета, насадихме се!

Сиропиталците се стъписват: какво се крие зад тези думи? Защо иначе безстрашният и духовит Фоти се шегува унило, с толкова сериозни, разтревожени очи?

— Обясни човешки! — бодва го навъсено Валентин. — Събрали сме се мъже, а не госпожици…

— Ти знаеш… — пали цигара огнярят. — На тавана е скрит един нелегален… Търсят го вече трети месец — под дърво и камък… Със смъртна присъда зад гърба си…

— От тези, които неотдавна пречукаха генерала на легионерите… — допълва Валентин.

По шията на Виктор плъзва тънка струйка пот, краката му странно омекват и той се опира о зида на котела. За щастие, никой не го забелязва.

Фоти смуква дълбоко, тонът му става твърд и властен:

— Кой е дежурен за спалните и занималните?

— Аз! — преглъща сухо Виктор.

— Много хубаво… Ще се въртиш около входа и ще сигнализираш, кога довтасат претърсвачите… Тръгнат ли по коридора за към тавана — ще го преместим в обратното крило на зданието… Гелето, Ладжо и Данчо Комара ще стоят на пост по стълбището и ще приемат сигналите… Имаш ли кърпа за нос?

— Моля…

— Щом свърнат към постовете — ще я извадиш от джоба и ще я помачкаш в шепи… Да се вижда отдалече…

— Разбирам…

— Храна ще му доставя Валентин, той е дежурен по трапезария… Някакви въпроси?

Пауза.

— Ами ако все пак… — изтървава се Виктор…

Фоти трепва, погледът му помръква:

— Ако стигне дотам — кротувайте! Вие сте още деца… Хайде, по местата си!

Виктор се изкачва в спалнята срещу главния вход. И дълго гледа навън, към заглъхналото площадче около Руския паметник. Картината е все една и съща: безмълвие, липса на каквито и да било признаци на живот. Като видение от нелепите кошмари, които го нападат от време на време и от които се изтръгва, окуражен от подсъзнателната мисъл, че всичко е сън.

А времето тече: час, два, три. На обед хапва набързо и пак се връща на поста си. Навън почва да вали — ситно, неуловимо, сякаш над къщята се разсипват облаци воден прах. Здрачава се. Колко ли ще трае тая блокада? И дали няма да им се размине?

Напразни илюзии! Към пет часа от средния вход на голямата жилищна кооперация „Славия“ изпълзява цяла група. Претърсвачите! Офицер, войници, полицай и цивилен. Те се отправят към сиропиталището — припряно, без строй. От канцеларията излиза мадам Босева — строга, важна — и тръгва да ги посрещне. Виктор поема подире й.

Пръв влиза офицерът. Млад, стегнат, с мъничка, но жилава спортна фигура и интелигентно лице. Неговият израз недвусмислено показва досада и превъзходство: „Тая професия и тая компания не са мои! Просто — стечение на обстоятелствата!“

След това идват цивилният и полицаят, потиснати от високомерието и кастовата отчужденост на своя командир. Войниците остават отвъд оградата.

Като се ръкува с директорката, офицерът се оглежда и пита заинтригувано:

— Тука не е ли частен дом?

— Грешите! — пристъпва вежливо мадам Босева. — Това е приют за сираци и безпризорни…

— Пак ли? От заранта само на приюти се натъкваме…

— Кварталът е такъв…

Офицерът вдига поглед и прочита гласно:

— „Царица Елеонора“…

После се извръща едва-едва към спътниците си:

— Да вървим, господа!

Цивилният се навежда над ухото му и прошепва нещо.

— Какво, като има евреи! — дръпва се гнусливо военният. — Нали са малолетни? Или се страхувате и от невръстните? Боже, пази България!

— Както наредите…

— Чакат ни още обиколки! Довиждане, госпожо!

Директорката се покланя:

— Обожавам кавалерите…

Виктор затваря желязната врата и облекчено въздъхва. До него проехтява още една въздишка — демонстративна, подигравателна. Той се отдръпва и опулва очи — Фоти! Сияещ, преливащ от щастие.

— Отидоха ли си?

— Както виждаш…

— Кажи честно: това не е ли ве-ли-чествен повод да направя главата? Ха, ха, на оня приятел Валентин, моралиста, сърдечен привет!… Утре съм в отпуска…

Привечер вдигат блокадата. Улиците се превръщат в панаир. Хора, хора, хора! Плъпнали по покупки, да навестят близки и познати, да се осведомят за приятели, да научат новини. Любопитството е нажежено до краен предел, слуховете — вероятни и невероятни — подскачат като гумени топки от реплика в реплика, от диалог в диалог:

— Намерили цял склад с картечници!

— На „Позитано“ хванали двама!

— Престрелка в Лозенец…

Но мисията на ремсистите от сиропиталището не е свършена: трябва да се улесни незабелязаното измъкване на нелегалния от тавана! Това е вече къде-къде по-леко и забавно, почти като в криминален филм. Пък и ролята на Виктор е съвсем епизодична — той трябва да задържа палавите дребосъци да не се боричкат покрай главния вход, за да не зърнат кой минава.

„Операцията“ се провежда успешно. Улисан да изпълни съвестно задълженията си, Виктор дори сам не вижда кога се изнизват покрай него Фоти и нелегалният. Мярва ги в последния момент: забързани, поприведени един към друг, сякаш се кискат. И тозчас съобразява, че и походката, и плещите, и страничният овал на черепа у нелегалния са му странно познати, близки. Откъде? Срещал ли се е някога с него?

— Ралф! — изкрещява изведнъж Виктор. — Ра-а-алф…

И хуква навън. Но от двамата няма и следа, те са се гмурнали в гъмжилото. После го обхващат съмнения. Дали това наистина беше Ралф, неговият чичо, пронизал небосвода на детството му като метеор, като светъл символ на гордия дух? Не е ли загинал — както твърди мълвата — в Испания?

„Не може да бъде! — предявява сухите си доводи разумът. — Този е твърде млад, почти на възрастта на Фоти… И е по-висок… Не може да бъде!“

Но вълнението, което го обзема, не го напуска дълго.

Над възбудения град пада нощ. Отишъл си е още един ден. Какво неопровержимо доказателство, че утрото на човешкия живот не се повтаря — никога и за никого!