Драгомир Асенов
Големият каменен дом (33)

33

Нощта е пълна с кошмари. Нелепи, отровни. Но един от тях е упорит и се повтаря често. А е най-отвратителен. Ето и сега — ясен, предметен, сякаш не е сън.

Улица — дълга, безкрайна. И странна. От двете й страни няма къщи. Всичко е черкви — малки, изящни, католически. С чудесни дворчета, обрасли в цветя и декоративна зеленина.

Улицата е огряна от слънце, пуста, между камъните на паважа отчетливо се забелязва тревата. Тихо е. Не се мярка жива душа. Именно това — пустота и тишина — придава на картината нещо зловещо, страшно.

Изведнъж от единия край се задава човек. Той тича така, както тичат само хората, които се спасяват от смъртна опасност: задъхано, отчаяно, без да жали силите си. Кой ли е този нещастник?

Аха, това е Виктор! Макар и да не се вижда добре, този беглец е Виктор, никой друг! Погледайте сиропиталската му рубашка, панталоните, грубите обувки с дървени подметки! Пък и предчувствието ни вече подсказва, че е самият той — изплашен, объркан, изгубил ума и дума. От кого бяга? Къде са преследвачите му?

Достатъчно е да възникнат тези въпроси, за да се досетим, че искат да направят сапун от неговата мас. Какъв сапун? Може би за пране, марка „Сънлайт“ — нали баба му си служеше само с тая марка в далечното детство!

Явяват се и преследвачите. Четирима на брой, в защитни униформи. За разлика от лицето на Виктор техните лица се открояват до най-малки подробности: спечени, набраздени от бръчки, угрижени. По дяволите! Тия четирима ние вече познаваме. Една заран камионът, който караха, спука гума точно пред входа на приюта и те помолиха за леген с вода — щяха да проверяват всички гуми, че идеха от Атина и отиваха чак към Ленинград. Като им донесе легена с водата, Виктор ги заговори на неокършен немски език и неочаквано изтърси:

— Аз съм евреин!

Четиримата спряха да работят и се опулиха насреща му. После се спогледаха многозначително, а най-възрастният — почти дядка — поклати глава и изръмжа през горчива усмивка:

— Няма значение!

— Нали ни мразите! — упорствуваше Виктор.

Старият се засмя гърлено:

— Не ние!… Живите!… Ние сме мъртви…

— Не разбирам…

— Какво има за разбиране! Пращат ни на Източния фронт!

Останалите трима също се засмяха — пресипнало, глухо, като автомати. Смехът им го порази с нотките на обреченост, той неволно помисли: „Няма да стигнат Ленинград, ще ги пречукат по-рано.“

А сега се въргалят подире му — настръхнали, озлобени, безмилостни. Ще правят сапун от неговата мас! Крачките им са широки, спорни. Настигат го, протягат длани.

— А-а-а-а… — крещи Виктор. И пак хуква, обзет от съзнанието, че има един-единствен изход: да се пъхне в двора на някоя от католическите черкви. Но щом понечи да стори това, от черквите изскачат свещеници — нисички, розовички, благоутробни, досущ близнаци — и го отпъждат с викове:

— За тебе няма място!… Тебе не те приемаме!…

— Защо? Защо? — чупи пръсти той. И недочакал отговора, наново поема напред — по странната улица, по безкрайната улица.

Неочаквано иззад една ограда литва голяма черна птица, клъвва го болезнено по рамото и произнася напевно, подигравателно:

— Mon ami, стига си нанкал! Ставай!

Виктор измъква рамото си от клюна й, но след миг тя каца върху челото му — тежка, потна:

— Mon ami, ставай!

Той отваря очи: над леглото му се е надвесил Коста Французина. Острите му скули изпъкват в мрака, поръсени от жълтеникавите петна на оскъдната лунна светлина.

— Какво те е прихванало по никое време? — озъбва се ядосано Виктор.

— Ставай! Къде е Мислителя?

— Не е ли в кревата си?

— Няма го!

— Трябва да се е зачел в занималнята. Колко е часът?

— Минава дванайсет… Иди го извикай! Ще ви чакам до задната врата!

— Луд ли си, или тепърва ще полудяваш?

Лапите на Коста Французина се впиват в ризата му и го разтърсват.

— Ставай, ти казвам! Нали си от другарчетата?

— Е-е-е?

— Фоти е ранен…

Виктор се разсънва и се изправя светкавично. Докато се облича, той научава, че тая вечер Коста Французина „фъснал“ в града заради някакъв криминален филм и че като се връщал и прехвърлял оградата, дочул пъшкане до камънаците. Като приближил, открил огняря — почти в несвяст, с разтрошен от куршум лакът, изцапан и окървавен.

— Стреляли са подире му… — отсъжда в заключение той. — Побързай да му помогнем!

Валентин се оказва наистина в занималнята, унесен в някаква книга. Като узнава какво се е случило, той пребледнява и се юрва стремглаво навън. Облегнат на желязната врата, превит на две, Фоти стене и се облива в пот.

— Внимателно… в стаята на прислугата… без шум… — нарежда шепнешком той с треперещи устни. — Хванете ме под мишницата… По-нагоре… по-нагоре…

Валентин, Коста Французина и Виктор се залавят с нелеката задача да го пренесат незабелязано в стаята на прислугата. На два пъти огнярят припада и те приклякват до него — грохнали от мъка и умора, немощни до плач. Когато го полагат върху пружината, дето някога спеше Милка слугинята, той изохква и отлепя клепачи:

— Кой е тука?

— Ние сме… — стисва здравата му ръка Валентин. — Не бой се…

— Не палете електричеството!

— Трябва да те превържем!

— На тъмно… Верицата им, улучиха ме зле… Коста…

— Слушам… Ще ме предупредиш да мълча, нали? C’est inutile d’enparler! Аз съм гроб!

— Викторе…

— Аз…

— Знаеш ли къде живее доктор Шекерджийска?

— Знам…

— Доведи я! И запомни: да дойде… да дойде с колата на Пецата… да ме вземе… Запомни ли? С колата на Пецата…

— Запомних…

— Отивай!

В тоя момент вратата се отваря, електрическият ключ щраква и стаята потъва в ослепителна светлина. Домакинята! Разчорлена, изненадана, зъзнеща под тънката си нощница:

— Какво става? Какво правите?

Четиримата мълчат.

— Фоти — обръща се към огняря тя, — защо не отговаряте?

Погледът й спира върху тъмното петно на ръката му и ужасено замръзва:

— Ти… ти си…

Фоти притваря очи.

— Как си се наредил тъй? — прекрачва прага домакинята. — Боже мой, целият си в…

— Сбихме се… в една кръчма… — фъфли и заплита език огнярят. — Женска история…

Гримаса на недоверие сгъва веждите на Генерал Франко, гласът й звънти от ирония:

— Ах, тези жени!… Тези жени!… Да повикам ли лекар?

— Не!

— Състоянието ти е…

— Ще дойде доктор Шекерджийска…

— Доктор Шекерджийска! — Домакинята трепва попарено. — Хм… Много хубаво! Макар че тая работа без хирург…

И се разшетва енергично, като дава къси нареждания.

Към Виктор:

— Аптечката е в спалнята на момичетата. Донеси ми шишетата с кислородната вода и риванола!

Към Коста Французина:

— Вземи от кухнята големия чайник с топлата вода! И кофата… Ама новата, чистата…

Към Валентин:

— Ето ти ключа от склада! Издърпай от горния рафт няколко чаршафа! И одеяла, че да го завием…

Към себе си:

— Отивам за бинтове! И за ножици… Измийте си хубаво ръцете, чувате ли?

След десетина минути тя се завръща, награбила купчина бинтове и пакетчета памук като наръч дърва, преоблечена в неизменната си протрита престилка, от джобовете на която подават лъскави краища всевъзможни медицински инструменти.

— Хайде, момчета! — командува сухо, с твърди интонации Генерал Франко. — Приближете насам! Първо да промием раната, сетне ще го превържем… Чевръсто, не се мотайте!…

Това, което се разиграва през следващия половин час, се врязва в паметта на Виктор завинаги. Фоти пъшка и се мята, същинско кълбо от болка и страдание, а домакинята се върти около него, ловко и опитно го промива и превързва. Ненадейно навън, в коридора, изтрополяват подковани обувки, вратата отхвръква с трясък настрана и в рамката застават трима души — сгърбени, наежени. Единият от тях е в бял халат под балтона.

— Това ли е раненият? — пита отривисто той.

— Да! — кима Генерал Франко и се отдръпва заднишком от огняря, носът й щръква — мраморен, възчервеникав.

„Предала го е…“ изтръпва Виктор. В стаята се втурва мадам Босева — боса, разчорлена, очевидно току-що измъкната от топлия юрган. Тя се опитва да възрази нещо, да поиска обяснение, но се отказва, проумяла безсмислието на протеста си. Погледът й среща погледа на Фоти. Миг колебание, после пристъпва до него и го погалва по косата — укорително, майчински.

— Прощавай!

Когато извеждат огняря, Виктор усеща бузите си мокри. Тогава му хрумва чудноватата мисъл, че човек остарява не според количеството месеци и години, останали зад гърба му, а според количеството близки същества, напуснали живота му.

Викторе, Викторе, с колко много хора остаря ти!