Драгомир Асенов
Големият каменен дом (14)

14

От една седмица Виктор не слиза при Милка. Нещо повече — не чувствува нужда от нея! Като след дълъг глад тялото му е заситено и спокойно, обзето от приятна отмала, притихнало. Нощите са къси, не му стигат да се наспи и отпочине. Всяка заран той се събужда с усещането, че току-що е задрямал и че домакинята със своя досаден звънец е избързала. Но стенният часовник в коридора неотменно сочи пет и половина, а като се прибере в спалнята, за да си оправи леглото след общата гимнастика в двора или на терасата над „парното“, мускулите му неочаквано се оказват бодри, оживени, готови да поемат товара на новия ден.

Виктор отива на училище, връща се, изпълнява задълженията си на ученик и сиропиталец и всичко това става леко, чевръсто, увлекателно, така че понякога му идва да извика като в класическите пиеси, които предават по високоговорителите събота или неделя: „О, какво вълшебство е животът! Колко радостно е да се живее!“

Разбира се, Милка е доловила промяната и се е разтревожила. Между нея и Виктор започва странна игра на взаимно дебнене и изплъзване. Тя използува всеки повод, за да се мушне сред децата и приближи до него, погледът й неотстъпчиво, въпросително, недоумяващо търси погледа на Виктор. „Защо? Какво има?“ — пита този поглед, но той тутакси отклонява очи, уж разсеян, презает, като я заклина мислено: „Остави ме!… Остави ме…“ Понякога му идва наум, че постъпва недостойно, че би трябвало открито, лице срещу лице, да й обясни поведението си. После се отказва. Какво да й обясни? Какво наистина се е случило? Пък и куражът му не стига за сърцераздирателни или цинични разправии!

Милка променя тактиката си, тя вече не го преследва сред тълпата питомци. Очевидно сега прислужничката се стреми да го завари някъде сам, за да го принуди да й говори. Тя се мярка по стълбищата, минава от стая в стая, тича нагоре-надолу, стиснала метла и кофа в ръце, необикновено загрижена за чистотата на приюта. Може някой и да вярва на нейната старателност, да се възхищава на работливостта й, но Виктор прави всичко, за да бъде постоянно в компанията поне на още двама души — хем да предотврати излишни изповеди, хем да отбегне нежелана покана!

Успоредно с тоя поток от преживявания, поток мътен, потискащ и срамен, в главата му бушува още един — чист, ясен, дълбок — и неговото име е Лора. Странно е, че момичето изглежда на пръв поглед същото — с нервните си плахи движения, с правата си лъскава коса, закрила наполовина лицето й, с особения, може би детски навик да се унася, захапала кутрето на лявата си ръка. При това черната й престилка — винаги изгладена и закърпена — е стара, изхабена и отдавна би трябвало да се бракува, якичката й жълтее от пране. Ако не бяха разпоредбите за износване на дрехите до „пределна възможност“ („Няма бе, хаймани, няма! Скоро ще тръгнете голи!“) колко приказни снежанки щяха да се родят из дрипите, колко сърца щяха да затуптят от изумление!

Но Виктор е „прогледнал“, никакви престилки и якички не са в състояние да скрият от него Лора, нейната нежна доброта и изящност, хубостта й. Няколко пъти той я заговаря, подхвърля й приятелски шеги, заменя я в дежурствата. Тя отвръща дружелюбно, духовито, трогателно — благодарна за всяка услуга, кротка и мила, готова да се усмихне, да засияе, да се привърже като кученце към покровителя си. Само бездните — дълбоки и черни, — които разкриват от време на време разширените й зеници, издават безпокойството на духа. И откъслечните фрази — неочаквано точни, проникновени и умни. О, как страшно мъдри са понякога децата, патили и страдали твърде много и твърде рано!

След всеки разговор с Лора Виктор се отдава на безкрайни анализи. Какво мисли тя? Разбира ли „специалния“ му интерес към нея? И въобще открила ли е неговото присъствие върху земното кълбо?

Една сутрин Лора не идва в строя пред трапезарията. Виктор едва изчаква края на молитвата и се шмугва сред момичетата. Да запита направо — неудобно е, клюкарите ще го разнесат из сиропиталището и гимназията; да увърта дълго — няма време, редиците вече излизат за закуска!

— Има ли изостанали? — подхвърля мимоходом той.

Отговорът е обезнадеждаващ:

— Не!

— Как тъй? Липсват бройки…

— Болни са…

— Болни?!

— Какво се пулиш като на умряло!… Грип…

— Олеле… Кой?

— Жана, Лора…

Виктор се обърква. И извършва фатална грешка: хуква към горния етаж, където в стаичката между канцеларията и спалнята на домакинята обикновено се изолират болните питомци. На средната площадка спира сепнато и се отдръпва настрана: пред него се изправя Милка.

— Къде си се помъкнал? — изчервява се тя, като му препречва пътя.

Виктор също се изчервява:

— Забравил съм си колана под кревата…

— Защо не идваш вече?

— Не съм добре…

— Какво ти е?

— Де да знам…

— Ще ти мине… Можеш ли да прескочиш довечера?

— Довечера?

— Или не ти се иска?

За миг в очите й припламват искрици на такава молба и самоунижение, че Виктор се изпълва от угризение и разкаяние.

— Иска ми се… — сломено отвръща той.

Милка поема кофата от пода и гърлено, искрено се разсмива:

— Ще те чакам… — И поема надолу.

С отмалели крака, изтощен като след тежък физически труд, Виктор тръгва подир нея: сега вече няма никакъв смисъл да посети Лора!

До вечерта денят се превръща в истински кошмар: хора, разговори, срещи се заплитат в кълбо от съвсем безсмислени и съвсем безцелни видения, сенки от един възвишен свят, към който са затворени всички врати. Отчаянието се връща — неудържимо, всевластно! И заедно с него се връща желанието — настървено от въображението, нажежило и последната клетка на тялото.

Въпреки опасенията му Милка го посреща ласкаво и не обелва зъб за дългото му отсъствие. Както преди, тя е буйна, вулгарна, но се старае мимо природата и навиците си да покаже уважението си към него, признателността си. Това го изкарва от релсите, бързата смяна на противоположни настроения го хвърля в истеричен пристъп на сантименталност, той й отвръща с водопад от комплименти и нежности.

Когато се насищат един на друг, двамата се обръщат по гръб и дълго мълчат — отпуснати, задоволени.

— Харесваш ли ме? — надига се внезапно на лакът Милка. — Какъв чудесен кок съм си направила, а?

— Кок? — изумява се Виктор. — Не съм го забелязал… Но те харесвам, харесвам…

— Кой ви знае вас, даскалите… Не сте дип твърде от честните, ама…

Виктор се извръща заинтригувано към нея.

— Ама аз те харесвам…

— Мене?

— Тебе!

Той прихва весело — изненадан и възгордян:

— И защо ме харесваш?

— Умен си, горещ си…

— Има и други го-ре-щи…

— Кой?

— Ами че… например… Дебелия…

— Васил? — Тя маха бяла ръка в мрака, жестът й издава убийствено презрение. — Остави тая пихтия…

— Не го ли бива?

— Хич…

— Тогава… Коста…

— Французина ли? Сладуняк…

— Е-е?

— Опитвала съм, не ме иска…

— Валентин?

Милка ляга пак по гръб и не отговаря. Но в тишината витаят толкова недоизказани мисли, че Виктор се стряска.

— А Валентин?

— Мислителя ли? — въздъхва кратко прислужничката. — Стой по-далечко от него!

— Ха, той е може би най-умният и най-горещият измежду нас!

— Няма да прокопса, не бой се!

Сега и Виктор се надига, обляга се на лакът.

— Какви ги мелиш?

— Таквиз… — озъбва се инатливо тя. — И Валентин ще закъса като арменчето… От един дол дренки са…

— Валентин е чудесен човек! И Дикран!

Милка занича в лицето му — изпитателно, подигравателно.

— Ти какво? — полузагрижено-полуехидно пита тя. — Да не си се вързал с него! Глу-пак! Проста глава!… Веднага да го зарежеш…

Ще ти подпали чергата и няма да мигне биля… Лисугер!…

Виктор сяда слисано на кревата, озлобението й го изпълва с тежки, лоши предчувствия.

— Чуваш ли се какви плещиш? — избухва възмутено той. — Ние с тебе не можем да се мерим и с кутрето му!

— Ха-ха… Света вода ненапита! Великомъченик!… — избухва на свой ред и Милка. — Той ще ме нарича мене „развален елемент“! „Пумпен“… Майка му е „пумпен“!

— Какво?

— Пумпен ли, мумпен ли — не ги чактисвам!

— Искаш да кажеш „лумпен“?

— Тъй да е… Ама аз не прощавам, и на него ще сложа динена кора като на Дикран… Ще го спипам аз, не съм вчерашна…

Виктор настръхва, по кожата му пролазват мравки.

— Каква динена кора?

Прислужницата цъка високомерно:

— Що ставаш будала! За какво изключиха арменчето, а? Кой го улови? Кака ти Милка, никой друг! Ехе, аз съм от стара коза яре!…

— Как си го уловила?

— Много лесно… Като метях спалнята… Един ден чувам: под дюшека на Дикран нещо шумоли… Бъркам и… какво да видя? Хартишки… Мънички, синкави, изписани… И все против държавата, все против царя… Веднага ги отнесох на домакинята…

Виктор отмята одеялото и скача на пода. После бързо, почти светкавично, се облича, нахлузва обувките, хвърля шинела върху плещите си.

— Къде? — кляка на колене върху възглавницата прислужничката.

— Отивам си…

— Защо? Какво те е прихванало?

— Тъй…

Милка се опитва да го хване за лакътя, но той я отблъсва силно, с ненавист и чува как глухо изкънтява главата й, ударена о стената.

— Чака-а-ай…

— Пръждосвай се… вещице…

Виктор тръгва към спалнята, без да се крие — тоя път му е безразлично дали ще го срещнат по коридорите! За щастие, никой не го забелязва. Последната мисъл, която озарява съзнанието му, преди да заспи, е, че вече никога и за нищо на света няма да слезе в стаята на прислужничката.