Драгомир Асенов
Големият каменен дом (24)

24

Кой казва, че вече не стават чудеса? И че надеждата е напълно загубена?

Една заран пред редиците на строените за закуска сиропиталци щръква мадам Босева — необикновено свежа, възбудена, весела.

— Радвайте се, деца! — вместо поздрав обявява тя. — Днеска получаваме дарение от шестдесет хиляди лева…

Момчета и момичета се раздвижват, смеят се, без да проумеят напълно смисъла на случилото се.

— Това са още два-три месеца живот за приюта! — издига тон директорката. — Два-три месеца в повече: за вас, за нас, за всички ни… Тази година горе-долу сме вързали, пък догодина — бог добър… Дотогава може и войната да свърши… Радвайте се, деца!…

— Кой е дарителят? — обажда се любопитно едно момиче.

Мадам Босева повдига рамене:

— Още не знам подробности… Господин председателят Яшаров ми се обади преди половин час… Става дума за някакъв търговец, който закривал магазина си и приписвал капитала на сиропиталище „Царица Елеонора“. Заедно с недвижимите имущества… — Тя се сепва, усетила, че от вълнение е разрушила оная невидима, но твърда преграда, която съществува между нея и възпитаниците й. И добавя по-сдържано: — Хайде, влизайте за храна! Като науча нещо, ще ви съобщя…

Преди да свърши закуската, домакинята се втурва в трапезарията със задъхани викове:

— Директорката на телефона… Директорката на телефона…

Сигурно е господин Яшаров… — светва мадам Босева и тръгва тичешком към канцеларията. Когато се връща, лицето й е променено, почти неузнаваемо: навъсено, затворено, сякаш префасонирано с магическа пръчка. Това попарва сиропиталците, настъпва тягостна тишина. Скръстила ръце върху огромния си бюст, Госпожицата се оттегля в ъгъла.

Доктор Шекерджийска слага край на напрежението. Осведомена за станалото, тя се отправя още с пристигането си към директорката и пита:

— Истина ли е, че ще получим такава сума?

— Истина е… — кима късо мадам Босева. И поклаща глава: — Тъжна история…

— При шестдесет хиляди лева? — вдига вежди учудено лекарката.

— Парите не са най-важното.

— Права сте… Но каква е тая история? Или може би не бива да й се дава гласност?

— Защо? Тя не е тайна… Макар и да е проява на едно от ония безразсъдства, които според Ларошфуко се разпространяват като заразни болести.

Питомците притаяват дъх, превърнати в слух и очакване — те са свикнали да подслушват разговорите на възрастните в трапезарията! Впрочем „историята“ не е сложна, колкото и да звучи трогателно!

Ако доктор Шекерджийска си спомня, преди известно време от пристанището на Бургас потегли за бреговете на Палестина гемията „Сан Салвадор“. На борда на тая черупка, която нормално едва побира петдесет души, са били наблъскани над двеста мъже, жени и деца, все от еврейски произход, успели по някакво изключение да напуснат България. Лекарката естествено разбира какво значи да напуснеш днес Европа?

— Много добре разбирам… — пламва в отговор доктор Шекерджийска.

Мадам Босева продължава. Така или иначе гемията тръгнала. Но тя била прекалено стара, износена, почти напълно негодна. Жадни за печалба, собствениците й — двама лихвари — решили да я експлоатират до последния възможен предел. И ето че някъде в Егейско море, недалеч от брега, при съвсем спокойна и гладка повърхност…

— Не в Егейско, а в Мраморно море! — поправя я сухо лекарката.

Директорката мига изненадано:

— Откъде знаете?

— Случаят с гемията „Сан Салвадор“ е известна на всеки евреин у нас… Доколкото подочух, спасили са се само десетина младежи… Да не би дарителите…

— Точно така… Техният единствен син бил на борда… Изтръгнат след дълги митарства от властта… за да се удави… Разправят, че доплувал до една скала, но се върнал да спасява децата… Седемнадесетгодишен…

— Седемнадесетгодишен… — повтаря тихо доктор Шекерджийска.

Мадам Босева въздиша:

— Понякога ми се струва, че онова, което на младини окачествявах като предразсъдък или суеверие — съдбата, провидението, фатализмът, — да, изглежда, тия понятия не са лишени от съдържание!…

— Кога ще оформите документите за приемане на сумата?

— Следобед… И дарителите бързат… На туй отгоре дават и жилището си…

— Хм… Как си обяснявате подобна всеотдайност?

Мадам Босева свива устни в гримаса на недоумение.

— С апатията… — отвръща след къс размисъл тя. — С едно прекършване от загубата, при което се губи вкус към бита… Към делничното… Трябва да вземем мерки и се представим добре, ако пожелаят да разгледат приюта…

И наистина, следобед необикновените дарители идват. Нисички, закръглени, еднакви, сякаш не са съпрузи, а брат и сестра, целите в черно, те крачат бавно, внимателно, кажи-речи, тържествено. Страничният наблюдател би помислил, че това са официални лица, дошли да присъствуват на някакво празненство. Но ако види очите им — ще изтръпне! Сухи, угаснали, пусти, тия очи са като стъклени, лишени от израз, от мисъл, от чувства, без поглед! „Защо рисуват смъртта като кух череп? — неволно отсъжда Виктор. — Ако съществува, тя има очи като техните — дълбоки, вцепенени, надмогнали страданието… Да, да, това са белязани същества… Макар и да не знам от кого и на какво…“

Заедно със семейството дарители пристигат и подпредседателите на настоятелството. Те се затварят в канцеларията на директорката и стоят там до късно. Привечер домакинята им отнася чай и курабии да се подкрепят.

— Договорът е подписан! — изкряква тя, когато се връща в кухнята.

Готвачката плясва ръце в искрено прискърбие:

— Горките! Сега хем нямат дете, хем са сиромаси…

— Съмнявам се… — хили се насмешливо Генерал Франко. — Много се съмнявам…

Кака Тотка я поглежда подозрително:

— Защо?

— Тъй… Кой е луд да захвърли наведнъж богатството си!…

— Хора сме, всичко става!

— Ами… Уверена съм, че разполагат поне с още толкова… И че правят шашма…

Виктор, който помага на готвачката да бели картофи, хвърля възмутено ножа и излиза навън.

— Чифутчето се засегнало… — долита до слуха му дрезгавият смях на домакинята. Но мислите му тутакси политат в друга насока: из коридора, придружени от мадам Босева, полека се движат двамата дарители. Те са все така бавни, тържествени, само лицата им издават умора и едно смесено, неопределено състояние на облекчение и решителност. Зад тях се влачи неголяма тумбичка сиропиталци.

— Заповядайте! Заповядайте! — развежда ги от помещение в помещение директорката.

Виктор тръгва подире им. Мъжът забелязва интереса му, спира и полека приближава до него.

— Как се казваш? — пита след секунда колебание той.

Виктор съобщава името си — неволно приглушено, носово. Доловил, че са сънародници, мъжът в черно също преминава към приглушени нотки:

— Има ли други от нашите?

— Има…

— Колко са?

— Към трийсет…

— Хм… Значи, не са ме излъгали… А-а-а… тормозят ли ви?

— Кой?

— Директорката, възпитателките…

— Малко…

— Не се предавайте!… Каквото и да става — не се предавайте!… Той идва… Той скоро ще даде знак…

— Кой? — Виктор трепва, доловил в зениците на събеседника си дивото, истерично огънче на фанатиците. — Чий знак?

— Знакът на спасението! Какво, не вярваш ли?

— Не знам…

— Трябва да вярваш!… И ти, и останалите… — По бузите на възрастния мъж избиват алени петна. — Всички трябва да вярваме!… Сега нашият бог се надига… Най-сетне той се е уверил, че няма по-издръжливи чеда от нас… Че ние сме негови, както тогава, когато му хрумна да ни изпита… И ще ни върне благоволението си… Тежко на палачите!

Задъхан от дългата си тирада, дарителят млъква.

— Имате ли Йосиф? — обажда се ни в клин, ни в ръкав той след продължителна пауза. — Така се наричаше моят син.

— Имаме… В четвърти клас…

— Тука ли е?

— Не го виждам… Сигурно се е запилял някъде… Да го потърся ли?

— Няма време, ние си отиваме!… Ани, да освободим вече директорката и да се приберем!… Децата ще вечерят!…

Виктор и мадам Босева изпращат странната съпружеска двойка чак до улицата. Когато се ръкуват за сбогом, мъжът произнася късо:

— Не ни забравяйте!

И словата му внезапно отекват като заклинание.

На другата сутрин, по време на закуската, директорката влиза наново в трапезарията — облечена изискано, но строго, както се облича при изключителни случаи.

— Стани-и-и! — командува дежурният.

Сиропиталците се изправят на крака, нетърпеливи да се върнат пак към чиниите си.

— Не бързайте! — протяга умолително длан мадам Босева. — Нека да почетем с едноминутно мълчание паметта на вчерашните дарители! Снощи, след като са се завърнали у дома…

Тишина — тежка, потискаща, страшна.

— Какво е станало? — възкликва с не свой, накъсан глас доктор Шекерджийска.

Директорката притваря клепачи:

— Изпили са по чаша предварително приготвена отрова…

Стиснал до болка юмруци, прехапал устни, Виктор диша пресекливо и мисли: „Аз вече знам какви очи има смъртта! Аз вече знам…“