Драгомир Асенов
Големият каменен дом (30)

30

Какво блаженство е да се разболееш! Изведнъж всички правилници и наредби отпадат, всички задължения отиват по дяволите. Изолиран в стаята за болни, ти не признаваш повелите на дисциплината, не си обвързан с ничии заръки. Звънецът за ставане бие. Чудесно, нека си бие! И нека другите сиропиталци скачат и си оправят постелите, нека се измият и се наредят за закуска! Ти можеш спокойно да се обърнеш към стената, да прищипнеш одеялото под гърба си и да се върнеш наново към сладкия сън, който те люлееше допреди малко. Ще успееш ли да го настигнеш? Ще ти позволи ли да се потопиш пак в кадифените му вълни?

Събудиш ли се, не ти остава нищо повече, освен да се изтегнеш с поглед към тавана и да зачакаш дежурния по трапезария. Какво ли ще донесе за ядене? Ще се отпусне ли днес домакинята и ще прибави ли към традиционния чай със сирене лъжичка масълце? Ами готвачката, няма ли да пъхне филийка хляб или сухар, подтиквана от доброто си сърце?

Вселената на лакомствата! Понякога тя може да бъде почти толкова необятна, колкото вселената на звездите, стига над фантазията ти да плющи немилостивият бич на глада. Откак се е разболял, Виктор си припомня едно по едно в неумолима последователност всички курабии, варенки, всички манджи и яхнии, всички компоти, кремове и баници, които преди години, в далечното и предалечно детство са приготовлявали баба му и майка му. И заедно с тях тъй както устата се пълни със слюнки, душата се пълни с упойващия сок на спомените. А те са тъй много! За весело прекарани празници — там живи и мъртви са еднакво реални! — за интересни излети, за бурни игри из поляните покрай родното градче. Било ли е наистина това?

Плетеницата на сенките по прозорците полека-лека увяхва и се стопява, коридорите на горния етаж затихват. Ето, чуват се стъпки. Виктор се надига нетърпеливо на лакти и посреща отварянето на вратата с възклицание на горест и надежда:

— Как е?

Дежурният по трапезария свива презрително рамене.

— Без промени!

— Чай и сирене?

— Чай и кашкавал! Но не се радвай: кашкавалът е като подметка и мирише на гранясал сапун…

— По дяволите! А хлябът?

— Кака Тотка изглежда сърдита…

— Значи, една филийка… Защо не сви още една?

— Свих…

— Дай ги насам!

Закуската се поема и поглъща полека, с благоговение пред всяка трошичка. Като опитен сиропиталец и Виктор умее да утолява повиците на стомаха едва ли не с изтънчено сладострастие.

Преди да тръгне на училище, отбива се да го види Валентин. Той е отслабнал и почернял, под очите му се диплят виолетовите кръгчета на недоспиването.

— Вярно ли е за провала? — присвива колене да му стори място Виктор.

Валентин присяда и се обляга уморено на шкафчето.

— Кой ти каза?

— Гелето…

— Разнищи ли се чорапът, може и да ни закачи… Напоследък разпитвали жестоко…

— Питам се, дали мога да издържа?

— Трябва да издържим! В края на краищата двубоят между нас и полицията е двубой между хора. Съобщиха ли ти за списъците?

— Какви списъци?

— Освобождават още пет души от приюта… Както е тръгнало, скоро ще се разделяме… — Валентин се изправя, пристяга куртката си. — Да искаш нещо?

— Новините от Източния фронт?

— Все същото — боеве в подстъпите към Волга. Нали си забелязал голямата дървена карта пред Съдебната палата? С червените стрелки. Махнали са я…

Виктор остава сам. Но не за дълго: точно в седем часа влиза на „утринна визитация“ доктор Шекерджийска. Макар и да се стреми да изглежда бодра и енергична, тя също се е променила: и без това грозното лице е станало още по-грозно, раменете й са се превили, сгърбени от невидима тежест, походката й е патрава, спъната. Само очите й не се поддават на разрушителното въздействие на времето. Наопаки, те са като че ли още по-остри, проницателни, зли.

— Настроението? — започва канонадата от медицински въпроси. — Температурата? Апетитът?

Виктор отговаря криво-ляво. И си отдъхва, когато чува последния въпрос:

— Взимаш ли редовно лекарствата?

— Взимам! — отсича яростно той.

Доктор Шекерджийска се засмива:

— Скучно ти е без компания… Какво да се прави: няма болни!…

От този момент разстоянието между възрастите изчезва, двамата се впускат в сладки разговори, при които нейните разяснения — твърде често се превръщат в монолози. Колко интересно разказва тя! Веднъж — за бурното си студентство, когато освиркали професорите и правили протестни демонстрации за било и не било. Друг път — за работата й в едно нещастно врачанско село, където църковната камбана биела всяка вечер „на умряло“, тъй като водата била наситена с тежки метали. Трети път — за поредицата „Очарована душа“ на Ромен Ролан, в чиято Анета открива черти от самата себе си. („Макар че съм по-отвратителна на вид и от жената на Рузвелт“)

Днес лекарката неволно си припомня, че някога, две-три години преди Хитлеровото възшествие, е била на екскурзия в Германия. Виктор трепва, настръхнал от любопитство:

— Били сте в Германия?

Доктор Шекерджийска кима замислено.

— Впечатленията ми са бегли! — отвръща, без да бърза тя. — Тридесет дни непрекъснати обиколки — не е много, нали? За Берлин, Нюрнберг, Лайпциг, Дрезден… И за още десетина по-малки, но световноизвестни центрове, като Ваймар например…

— Харесаха ли ви?

— Големите градове — не! Провинциалните… Имам усещането, че не съм ги видяла, а съм ги просънувала… Толкова са чисти, уютни, добронравни всичките тия Магдебурги, Йени, Ерфурти… Като в старинна приказка с поучителен край…

— Откъде тогава са пъкнали…

— Хитлеристите ли? И аз се мъча да си обясня това… Понякога си мисля, че там хората дълго време са били приучвани да слагат над великите човешки чувства всякакъв род принципи: през средните векове — рицарството, после — еснафската нравственост, по-късно — нацията… А щом поставяш над обичта, другарството, състраданието каквато и да било логическа фигура — край! — ето я психологическата основа за масови психози…

Вратата се отваря, в стаята безшумно се вмъква мадам Босева.

— Как е болният? — осведомява се тя хем изненадана, хем като че ли зарадвана от присъствието на лекарката, която тутакси и предлага стол.

— Скоро ще го изписвам…

— Диагнозата?

— Така и не я поставих окончателно… Сигурно е грип със стомашно-чревни разстройства…

— Току-що ми се обади господин Проданов… — отказва да приеме стола директорката.

Доктор Шекерджийска я стрелва озадачено:

— Е-е?

— Както се казва, кибритясал е…

— Защо?

— И „Битоля“ ще става държавно сиропиталище… Македонците са натиснали двореца…

— А „Родина“?

— Министър-председателят Филов бил заявил на един банкет, че ръководителките на женските дружества в България са непоправими англофилки…

— Има ли нещо за нас?

Мадам Босева мълчи дълго, гримасата на възмущение се сменя от гримаса на гняв и негодувание. Последна се застоява умората — равна, примирена. Лекарката трепва в лошо предчувствие:

— Пак ли неприятности?

— Уви… — въздъхва директорката. — Обществото е скандализирано от протестното писмо…

— Не разбирам…

— Би трябвало… Нали сте му авторка?

— Мадам Босева…

— Доктор Шекерджийска, без комедии! Аз познавам вашия стил…

— Моя стил!… Нима това е сериозна улика за подобно обвинение?

Директорката маха пренебрежително:

— Улика!… Обвинение… Като че ли съм криминална следователка…

— Но без веществени доказателства…

— Ах, веществени доказателства… Е, хубаво, аз разполагам с неопровержими веществени доказателства!… Черно на бяло… Не бива да забравяте оригиналите на съчиненията си в джобовете на престилките!

— Пребърквали сте престилките ми?

— Ето че вие не познахте моя стил!… Допускате ли, че бих тръгнала да пребърквам чиято и да било престилка?

— Мадам Босева, сега не ми е до загадки!

— Ако домакинята беше толкова умна, колкото е злобна, от вчера вие щяхте да бъдете в ареста… Трябва да благословите глупостта й!

— Къде са… оригиналите? Какво възнамерявате да правите с тях?

— Възнамерявам да ви ги върна, за да ги унищожите. Предполагам, че други веществени доказателства срещу себе си нямате?

— Благодаря ви…

— Защо — все пак — се забърквате в такива каши?

Доктор Шекерджийска обърсва с длан потта от челото си.

— Моята философия е неотделима от действието… — миролюбиво отронва тя.

— Вие сте непреодолимо наивна…

— Бих могла да кажа същото за вас…

— По инерцията на взаимните обиди, така ли?

— Не желая да ви обиждам! Просто аз съм убедена, че нашето време ще наложи на всеки да поеме своя дял от отговорност пред историята, колкото и микроскопичен да е той…

— Няма да го поема!

— Ще ви заставят… Вие имате нещастието да живеете в голямата география на принудата… Аз също… Защо да чакаме момента на принудата? Не мога ли да я изпреваря, за да си обезпеча поне мъничко свобода на избор?

Директорката тръсва разочаровано глава.

— Късно е да ме прекръствате! — иронично отсъжда тя. И добавя от вратата: — Надявам се, че след станалото разбирате вашия дълг?

— Моя дълг?

— Естествено… Ще ви бъде ли удобно да представите оставката си до края на седмицата?

Лекарката пожълтява, дръпва се инстинктивно назад:

— Оставката? — И тихо, почти нечуто простенва: — Добре… До края на седмицата…