Драгомир Асенов
Големият каменен дом (10)

10

От два часа следобед в канцеларията на директорката се е събрал управителният съвет на настоятелството и заседава. Дошли са двамата подпредседатели, адвокатите Хаим Яшаров и Наум Проданов, секретарката Бланш Рубенова, касиерката Мила Горанова и членовете Стоян Мазгалов, Сава Шивачев и Нисим Кордова. Отсъствува само председателят — осемдесетгодишният Вичо Бенбасат, някогашен книжар и издател, голям филантроп, който идва рядко, възпрепятствуван от възрастта и от засилващата се почти пълна слепота. Заедно с управителния съвет заседава и щатният персонал на приюта, с изключение на Госпожицата, освободена, за да надзирава децата. Този път нейната мисия е излишна: сиропиталците знаят, че в дневния ред е включен и въпросът за боя в гимназията, че се решава бъдещето на Виктор, Коста Французина, Валентин и Дикран. Класният наставник Калпаков, човек честен, но сух и педант, особено що се отнася до училищния правилник, е изпратил подробно изложение до мадам Босева за случилото се след излизането на „преподавателя по математика Евтимов“. Единственото, което е спестил — поради незнание или добронамереност, — това е поводът за сбиването, представено като обикновена крамола между нехранимайковци.

В занималнята е тихо — без подканвания и караници. Всеки е разтворил пред себе си я книга, я тетрадка и се преструва, че готви уроците си. Всъщност всички слухтят да проумеят какво става в отсрещната част на зданието и дали вече — според подмятанията на Коста Французина — „бонзовете“ са свършили. От време на време някой се надига на чина и дълго се взира през прозорците навън, към желязната врата. Когато сяда, съседите му го смушкват многозначително:

— Там ли са?

— Там са…

— Значи, още умуват…

Тези реплики се отнасят до двете леки коли, с които са пристигнали подпредседателите — форда на Яшаров и мерцедеса на Проданов. По коридорите често-често отекват токчетата на домакинята, тя тича нагоре-надолу и обслужва заседаващите, а сиропиталците надничат подир нея с напразната надежда, че от подносите които носи, все ще падне парче салам или чепка грозде.

Към четири и половина доктор Шекерджийска се измъква за малко от заседанието и влиза в занималнята на големите. Тя е разтревожена, грозното й, с едри челюсти лице е потъмняло, потно и угрижено.

— Дикране — обръща се лекарката към арменчето, — спомняш ли си хубаво какво стана по време на боя?

— Спомням си… — изправя се изненадано Дикран.

— Да си направил нещо изключително?

— Бих се като всички останали…

— Ами учителите? Да не си ги обидил?

— Въобще не съм говорил с тях…

— Чудно! — недоумява доктор Шекерджийска. — Слушай, да не би тая магария да е почнала заради тебе?

— Всичко почна заради мене! — става на крака Виктор. — Аз съм виновният!…

Лекарката клати глава и търси с поглед Валентин. Като го зърва, тя кимва и се усмихва доверчиво:

— Ти ще ми кажеш истината… Няма да скриеш каквото и да било… Нали?

— Заповядайте! — изправя се на свой ред в знак на уважение Валентин. — Мисля, че досега не съм ви лъгал никога…

— Какво особено е извършил Дикран?

— Според мене нищо! Нанесе и получи двайсетина удара…

— Честна дума?

— Доктор Шекерджийска, моля ви се…

Лекарката се умисля, изражението й издава объркване и умора.

— Чудно! Чудно! — повтаря и потретва тя. — Защо мадам Босева и домакинята така са се настървили срещу него? Защо искат да го накажат най-тежко? Дикране, да не си… да не си изпуснал някоя излишна дума?

Нейните очи срещат очите на арменчето и втренчено, изпитателно ги изучават.

— Не съм! — издържа мълчаливата проверка Дикран. — Излишни думи не говоря!

— Да си забравил някъде ръкопис или…

— Не!

Доктор Шекерджийска изпъшква и излиза — прегърбена, обзета от лоши предчувствия.

Заседанието свършва по вечеря. Двете леки коли на улицата изръмжават облекчено и тръгват, а в трапезарията слиза директорката — с полепнали по влажните слепоочия кичури, важна и непроницаема.

— Стани! — командува дежурният, сиропиталците скачат, но тя маха с досада.

— Продължавайте… Продължавайте…

После захваща да се разхожда припряно, нервно и изведнъж спира пред Валентин:

— От тебе не очаквах това… Ти поне не си като другите, ти си интелектуалец…

Според предписанията Валентин застава мирно и мълчи. Но в ъгъла на устните му се изписва снизходителна усмивка. Тая усмивка не убягва от погледа на мадам Босева.

— Защо се смееш? — ядосва се докачено тя. — Винаги съм гледала на тебе като на равен…

— Нямам намерение да се превръщам в побойник!

— А участвуваш в скандали…

— Предизвикаха ме…

— Не бива да се поддаваш, ти представляваш не само себе си, но и приюта!… Един месец без право на домашна отпуска…

— Слушам…

Директорката вдига вежди към Коста Французина, който тутакси се покланя — елегантно, с изящни движения.

— Avorte ditpesition, madame!

— Злоупотребяваш с моята слабост към тебе!

— Повярвайте ми, това е от глупост, а не от неблагодарност.

— Ruse!… Месец и половина без отпуск!

— Слушам!…

Виктор се изпъва, недочакал покана. Мадам Босева се намръщва кисело:

— Дежурен по трапезария за половин месец!

— Слушам…

Директорката прекрачва към Дикран и пита тихо, но студено, с променен глас:

— Ти май имаш някакви роднини във Варна?

— Имам… — прекъсва вечерята си арменчето.

Мадам Босева отрива с длан челото си:

— Утре ще заминеш при тях… Управителният съвет те изключва от сиропиталището…

В трапезарията се възцарява оглушителна тишина.

— Завинаги? — осведомява се с пресъхнало гърло Дикран.

— Завинаги!

— Защо?

— Защото… защото не възнамеряваме да поощряваме противодържавните деяния на когото и да било!

— Какви противодържавни деяния?

— Сам знаеш… Не сме толкова профани, колкото ни смяташ…

— Все пак бих искал…

— Без дебати!… Да си мислил по-рано… Решението на управителния съвет е категорично! Разноските за пътя поемаме ние… Бельо и дрехи ще получиш по два чифта…

Решението на управителния съвет се оказва наистина категорично. На заранта, нарамил дървено, олющено куфарче, Дикран се упътва към централната гара. С него са Валентин и Виктор, мадам Босева им е позволила да го изпратят. Докато се блъскат по трамваите, докато му вадят билет и го настаняват в купето, тримата говорят за дреболии, като да не разбират какво се разиграва. Но когато се изправят: той горе, на прозореца на вагона, а те долу, на перона, мълчанието става непоносимо, в сърцата избухват горестни, неизразими чувства.

Внезапно из навалицата се измъква и притичва към тях доктор Шекерджийска — запъхтяна, развълнувана.

— Добре, че не те изпуснах… — диша пресекливо, като се държи за сърцето тя. — Тръгваш ли вече? Е, какво да се прави, директорката и домакинята се наложиха… Макар че не ми е ясно озлоблението им… Не ми е ясно… Прибра ли си всички вещи?

Дикран се усмихва тъжно:

— Прибрах ги…

И ненадейно се разхълцва. Очите на лекарката също навлажняват.

— Хайде, стига! Силните хора и без благодеяния няма да се загубят! Ето на̀, вземи! — И му подава голям син плик. Дикран се отдръпва от него като от змия.

— Какво е това?

— Вземи, вземи!

— Доктор Шекерджийска…

— Ненужна гордост… Ние с тебе не сме обикновени познати, нас ни свързват… Аз съм лекарка, винаги мога да изкарам колкото за себе си и за семейството… Вътре има и писмо до мои приятели във Варна… Те ще те наредят в някоя фабрика… Вземи, ти казвам! Няма да ме обиждаш на раздяла…

Дикран подхваща плика, бял като платно.

— И прощавай, ако… — понечва да продължи доктор Шекерджийска, но се просълзява и засрамено побягва назад, сред потока от жени и мъже, който гъмжи между коловозите.

Локомотивът изсвирва. Валентин вдига ръка:

— Довиждане, Дикране!

— Сбогом… Сбогом на всички… Не ме забравяйте…

Влакът тръгва — все по-бързо и по-бързо. Наоколо кипи от благопожелания, увещания, уверения, смях и плач. Само двамата сиропиталци мълчат, пъхнали ръце в джобовете, неподвижни като статуи.

Когато излизат на площада, Валентин обърсва очите си, сключил вежди, черен от мъка.

— Искам да походя малко сам… — казва през въздишка той и поема стремително по широкия булевард към центъра на града.

Виктор гледа подире му, обзет от сложни и противоречиви мисли: в него бушуват и възхищение, и преклонение, и съжаление, и едно съзнание за малоценност, което го смазва и изпълва с отровна горчилка.