Драгомир Асенов
Големият каменен дом (26)

26

— И после?

— После заминахме за Пловдив…

— С тая… как се казваше?

— Виолета? Naturellement!… Тя има роднини в града…

— Разказвай нататък!

— Какво ще разказвам? Живот! Дадоха ни самостоятелна стая… Сутрин — спане до десет… След това — закуска в отсрещната сладкарничка, разходки по тепетата… С една дума: „Синът на Рокфелер с годеницата си! Хайлайфът се забавлява!“

— Ти ли плащаше?

— Нали съм кавалер!… Но във Варна отидох сам, да не съм луд да се ръся заради разни кокони…

Тази сцена на въпроси и сладкодумни отговори се разиграва в трапезарията, неин център с Коста Французина. Той се явява по обед тъкмо когато прибират чиниите. Влиза, покланя се церемониално и произнася високо, натъртено, като на сцена:

— Добър ден, сърове и сахиби!

Госпожицата пребледнява и се отдръпва назад, сякаш вижда призрак.

— Коста?

— C’est moi!

— Кога се върна?

— Току-що…

— Директорката знае ли?

— До днес печатът не ме е удостоявал с вниманието си!

— Ти си невъзможен! Какво мислиш да предприемеш?

Пришълецът разперва ръце в подкупващо недоумение:

— Не знам… Може би вие ще ме посъветвате?

— Аз? Защо аз?

— Просто предположих…

— Но мадам Босева щеше да уведоми криминалната полиция за…

— Щеше? Значи, не е!

— Е, да, не е! Обаче има решение на настоятелството да бъдеш изключен! Пък и освен това… — Госпожицата въздиша и млъква нерешително.

Коста Французина я поглежда озадачено:

— Освен това?…

— Не забеляза ли списъците пред главния вход?

— Забелязах ги… Моето име липсва…

— Боже мой, какъв нахалник!…

— Нахалник или не, отивам при директорката…

— Почакай! — В изблик на жертвоготовност Госпожицата препречва пътя му. — Ще отида първо аз — да подготвя почвата!

— Благодаря от сърце!

Възпитателката тръгва към канцеларията, лицето й е бяло от вълнение, смразено. Щом излиза, сиропиталците наобикалят своя любим покровител. И градушката от любопитни подпитвания започва. Коста Французина разказва обстойно, духовито, с въображение, винаги на границата между истината и измислицата.

— Във Варна хванах друга! — реди думите той, като подмигва от време на време на връстниците си. — Русокоса… Пристанищата гъмжат от авантюристи и авантюристки… Parlez vous français? Оказа се датчанка… Пътува из Европа като представителка на Червения кръст…

— Млада?

— На трийсет, трийсет и пет лазарника…

— Че тя може да ти бъде майка…

— Ха… Аз имам предвид дъщеря й… Две години по-малка от мене… Ама… — Коста Французина събира пръстите на дясната си ръка и ги целува демонстративно. — … Висока, стройна, като топола… Готова за любов… И най-важното: аз й бях пръв!

Слушателите посрещат подвига му с мълчание на възхищение и преклонение. Само Валентин се засмива снизходително:

— Хайде стига! Че ще надминеш барон Мюнхаузен. Всичко ли изхарчи?

— Всичко… Върнах се гратис в будката на един товарен вагон… Щях да стана на шушулка от студ…

— Ако мадам Босева не те приеме?

Коста Французина се почесва по тила, лицето му потъмнява.

— Не ме ли приеме — край! — разполовява с юмрук пространството пред себе си той. — Тръгвам по света… Вече знам как се пътува незабележим по влаковете… Дори между колелетата… Мога да прекося границите…

— Навсякъде е война… Ще те пречукат…

— И с мене, и без мене — все толкова! Тоя свят не струва и една сълза…

В трапезарията се втурва Госпожицата — със зачервени бузи, така неподходящи за нейния унил, повяхващ вид, възбудена и запотена от тичане:

— Не ще и да чуе! — отронва на един дъх тя.

Коста Французина стисва челюсти и се изправя:

— Трябва да опитам още веднъж обаянието си.

— Обещай ми, че няма да прекаляваш с духовитостите си!

— Обещавам!…

— Бъди смирен! А за парите… — Госпожицата преглъща объркано: — За парите аз я излъгах…

Коста Французина разширява опулено очи:

— Излъгахте ли я?

— Казах й, че си ги изгубил и че си офейкал от страх…

— Находчиво! Ще поддържам това обяснение!

Той тръгва, придружен от група сиропиталци. На площадката пред стенния часовник спира. Спират и приятелите му — загрижени, навъсени.

— Мечка страх… — захваща с престорена бодрост Коста Французина, но Валентин го прекъсва подигравателно:

— И тебе те е страх!

— Съвестно ми е, иначе… Как да започна, за да я умилостивя?

— Не ми стига умът… Може би с цитат от Ларошфуко… Тя го обича…

— Вярно… Спомняш ли си нещо от него?

— Не!

— Аз си спомням! — обажда се един малчуган от началните класове на гимназията. И наперено добавя: — „Да бъдеш или да не бъдеш — това е въпросът.“

Валентин прихва весело:

— Гениално! Само че тая е на Шекспир… Коста, влизай!… Ще минеш и без сентенции… Пожелавам ти успех!…

Момчетата се изтеглят в двора, за да дочакат края на преговорите с директорката. И тука, пред колоната със списъците на освободените, Виктор неочаквано се среща с Лора. Пъхнала ръце в джобовете на престилката си, наклонила по детски глава връз едното си рамо, тя чете съсредоточено, напрегнато, с изражение на уплаха и потиснатост в крайчеца на устните.

— Здравей! — поздравява я той, ядосан, че почервенява мимо волята си.

Лора кима и също почервенява:

— Здравей!

Гласът й се мек, дружелюбен. Това го окуражава:

— Оправи ли се баща ти?

— Баща ми? Надали ще се оправи…

— И Коста се е завърнал… — отклонява разговора след неприятна пауза Виктор. — Обиколил е цяла България…

— Чух…

— Сърдиш ли ми се?

Лора сподавя една гримаса на отегчение:

— Да ти се сърдя? Защо?

— Заради онези мои брътвежи…

— Не ти се сърдя… — И след миг колебание: — Брътвежи ли бяха само?

— Прощавай, изразът е такъв… Не се отричам от думите си! Каквито и писма да си…

Тя вдига към него поглед с укор и гняв:

— Писма?

— Не точно писма… — маневрира и се смущава Виктор. — Изпуснах се… Каквито и спънки да се изпречват…

Но Лора е неумолима, тя повтаря ехидно:

— Писма?

И сама си отвръща — гордо, независимо:

— Не писма, а писмо… Извъдила съм се глупачка, нали?

— Не си глупачка!

— Вал… Той подиграва ли ми се?

— Ако го познаваше, нямаше да говориш тъй…

— Все едно… Аз ви напускам…

Виктор се отдръпва потресено:

— Напускаш сиропиталището?

Лора мълчи, вперила очи пред себе си. Той пристъпва разтреперан към нея:

— Но в списъците те няма… Нима сама, доброволно?

— Доброволно…

— Това е рисковано… Навън гладуват…

— Трябва да се погрижа за стария, той вече не може да става от леглото…

— Ами за тебе кой ще се погрижи?

— Не съм вече дете! Ще работя в кооперацията на инвалидите от войната… Татко е уредил да ме приемат…

— Ще зарежеш учението?

Лицето на Лора се отпуска в израз на печално превъзходство, тя свива рамене:

— Хлябът е по-важен… — И тръгва по стълбището на главния вход.

— Къде? — настига я и застава пред нея Виктор.

Лора го отстранява внимателно:

— При мадам Босева…

— Ще извършиш безумие… Самоубийство…

— Боже мой, как не разбираш, че се налага!…

— Не припирай: Коста е в канцеларията!

— Тъкмо… Може да му помогна да остане…

И наистина, подир около час сиропиталците узнават, че на мястото на освободената по свое желание питомка е приет наново, макар, и с „последно предупреждение“, Коста Французина. А след вечеря Виктор прескача оградата, за да изпрати до дома своята първа, безответна любов — Лора!

В началото тя се възпротивява на намерението му. После скланя, но при условие че няма да отиде по-далече от желязното мостче за пешеходци над сточна гара „Сердика“.

— Съгласен! — капитулира той, обзет от ясното съзнание, че е подведен: мостчето е на хвърлей от приюта!

Ето, двамата вече се облягат на перилата му! Лора стиска бохчичката с дрехи, получени от директорката, и се взира надолу, където в тъмнината лениво пуфти локомотив. Вляво от тях, ниско, сякаш в огромен трап, мъждукат измъчени светлини на бедняшкия Ючбунар. Тук-таме те изтръгват от мрака по някой покрив — вехт и жалък, като схлупената къщурка под него.

Виктор пристъпва от крак на крак, преглъща и се насилва да каже нещо. Но устата му е заключена, неспособна да произнесе и звук. Огромна, твърда като желязо тежест потиска главата и раменете му, шуми в ушите, сърцето му тупти — неравномерно, скокливо. И нито една мисъл, като да е празен, изчерпан, ограбен.

— Тръгвам си… — стряска го топлият алт на Лора.

Той се окопитва, сграбчва я за ръката — поривисто, отчаяно:

— Още малко…

— Късно е… В неделя, ако ви пуснат в отпуска…

— Да дойда ли да те посетя?

Тя се отскубва леко и се спуска по стръмните стъпала — все по-ниско и по-ниско. А Виктор неочаквано открива, че това крехко, нежно същество, което се отдалечава бързо, за да се стопи в нощта, вече запълва мрачното небе на живота му от край до край и го озарява с цветовете на надеждата.

До скоро виждане, Лора!