Драгомир Асенов
Големият каменен дом (6)

6

Лампите в спалнята на момчетата са загасени. Оскъдната светлина, която иде от улицата, се цеди през мътните стъкла на прозорците и застива на отсрещната стена в чудновати геометрически фигури.

По-голямата част от сиропиталците са вече заспали. Чува се провлачено хъркане, ту от единия, ту от другия край на помещението се изсипват несвестни думи на детско бълнуване, несмело проплаква тъничко гласче — може би насън, а може би и наистина, както често се случва с първолачетата, когато си легнат и се завият презглава. Будните мируват, защото по коридора непрекъснато се носи енергичното чаткане на токчетата на директорката — тя върши последните проверки на складовете и кухнята, определя продуктите за утрешния „порцион“, преглежда дали са затегнати чешмите. На връщане мадам Босева не забравя да надзърне и в умивалните — горко на закъснелите или на повлекановците! Укорите и наказанията се стоварват върху главите им като градушка. Към единадесет часа зданието заглъхва, патилата приключват. Който се е отървал без неприятности, бърза да се шмугне под одеялото и да се отдаде на блаженството от пълната свобода — за питомците на приюта само нощта е „време за себе си“, без възпитателки и страхове, царство на фантазията и бляновете!

Виктор влиза в спалнята, потиснат и от разговора с директорката, и от глада. От собствен опит той добре знае какво значи да те лишат от вечеря, след като на обяд си ял надве-натри, без да се наситиш. Чак до сутринта ще го измъчват глупавите болки на стомаха, трескавите видения на всевъзможни лакомства, нелепите, злобни размишления за хората и света.

Като подгъва чаршафите, Виктор ненадейно долавя, че под възглавницата нещо прошумява. „И таз добра…“ — чуди се озадачено той, докато шари с ръка отдолу, да опипа какво е скрито. След миг в шепата му, завит в парче вестник, примамливо се бялва къшей пресен хляб. Топла вълна на радост и признателност облива тялото му.

Захапал настървено хляба, Виктор се озърта да съзре благодетеля си. И не се излъгва: от насрещния креват една ръка му прави знаци на великодушие и пожертвователност, сякаш иска да каже: „Не си давай труда да ми благодариш, за един джентълмен това се разбира без приказки!“

— Ти ли си? — пита той със задавен от вълнение глас към фигурата, която едва-едва се различава в тъмнината.

Коста Французина отговаря с иронични интонации:

— C’est moi… Извинявай, че не намазах отгоре малко чер хайвер! Маркизата е прекалено лакома и излапа цялата чиния… Или ти не обичаш чер хайвер?

— Защо да не обичам?

— А аншоа с майонеза и варени яйца обичаш ли?

— Обичам…

— Щях да ти намажа и от тях, но господин херцогът се разбесня от ревност и го залепи върху мутрата на барона… За тебе не остана…

— Ще мина и без аншоа… — смее се Виктор и сериозно, твърдо добавя: — Ти си истински благородник!

Коста Французина прави наново смешни знаци, като произнася с напевна тържественост:

— Трогнат. Царя. Двореца — Враня.

И се мушва под одеялото. Пустият му Коста: та това е неизменният текст на телеграмите, с които царят отговаря на честитките на патриотарските организации и сдружения (те се печатат с едри букви на първите страници на вестниците).

„Трогнат. Царя. Двореца — Враня“ — познати думи, които настоятелството и сиропиталците получават в замяна на своите дълги и милозливи послания за здраве и благоденствие на височайшето семейство.

Виктор изгълтва парчето хляб и си ляга с усещането, че болката в стомаха не само не е намаляла, но се е и изострила. В тоя миг от мрака се отделя още една фигура — едра, плещеста, наметната в шинел. Тя приближава и сяда на ръба на кревата му — бавно, уверено.

— Гладен ли си? — шепне един дрезгав, почти преминал мутацията бас и Виктор отвръща с вълнение, което не може да овладее:

— Гладен съм…

— Вземай тогава!

— Какво?

— Две филийки хляб и бучка сирене… От мене и от Дикран…

— Но аз…

— Хайде, хайде… Ние не сме ли ти приятели?

Виктор млъква, сконфузен и горд. Пък и кой ли не би се почувствувал горд, ако Валентин, или както сиропиталците го наричат — Мислителя, се обяви за негов приятел?

Мълчалив, затворен и необщителен (достъп до неговите мисли и чувства има само арменчето Дикран, пълна противоположност на характера му!), изолиран в света на своите любими книги, издръжлив и як почти колкото Коста Французина, ако не и повече, Валентин си е завоювал правото на всеобщо уважение. Нито директорката, нито преподавателите в гимназията си позволяват да повишават тон, когато говорят с него.

Някой, го е кръстил Мислителя — понятие, което сочи сходството му с една рисунка на унесен в размисъл млад мъж, която виси в стаята на директорката и е надписана с френското „Penseur“.

Виктор се стреми да се сближи с него и затова се отдръпва да му стори място на кревата си радостно, почти с благоговение.

— Яж! — подканва го съчувствено Валентин. — Сигурно ти стърже отвътре… — После добавя след минутка колебание: — Не си бягал заради Шарл Боайе, нали?

— Не!

— Коста подметна, че си искал да останеш вкъщи… Защо?

Виктор не отговаря. Пък и как ли би могъл да разкаже всичко онова, което отдавна се трупа и расте като отровна буца в гърдите му и което — преди да бъде слово — е една лавина от сложни, заплетени и неизразими усещания, бездна от потиснати пориви и преглътнати огорчения!

— Ясно! — прекъсва мълчанието Валентин. — И тебе те е хванал амокът… Само че и ти си наивен… От съдбата си никой не може да избяга… Особено ние, сираците… И у дома, и в приюта все една и съща ни чака… Няма да й се изплъзнеш, не бой се…

— Какво да правя? Да падна на колене?

Гласът на среднощния гостенин става рязък и отривист:

— Не бързай да падаш на колене, гледката не е приятна!

— Тогава може би да плача?

— Остави сълзите на момичетата! Като разлиствам някои книги — смекчава тона си той, като се загръща с шинела си и се намества по-удобно, — често се сблъсквам с усилията на авторите да определят какво значи за човека да съществува… Ти яж, не ме зяпай… Според едни да мислиш значи да съществуваш… Според други да се съмняваш значи да съществуваш… И тъй нататък, и тъй нататък… А аз, като съдя по моя живот, па и по живота на хората, които ме заобикалят, си мисля, че да съществуваш, това значи преди всичко да се съпротивяваш!…

— Да се съпротивяваш? — учудва се озадачено, с пълна уста Виктор.

— Точно така!… Да се съпротивяваш!… Да се съпротивяваш на лошите условия, в които растеш и които искат да заличат ярките чувства в душата ти, да ги направят сиви и незначителни!… Да се съпротивяваш на глупостта, на завистта, на безправието!… Да се съпротивяваш дори на охолството — ако те сполети тая беда! — но да не позволиш да се загладят острите ръбове на твоята личност!…

Виктор повдига рамене:

— Хубаво! Много хубаво! Но ти например съпротивяваш ли се? Или само така… Колкото да се намираш на приказка…

— Е, както пишат писателите, това е вече от друга опера! — въздъхва насмешливо Валентин и се изправя. — Време е да спим… Току-виж, мадам Босева дошла и ни сварила да мъдруваме… Лека нощ!

Виктор си ляга сит, но дълго не го лови сън. Оказва се, че в края на краищата не само гладът и болките в стомаха могат да разстроят една нощ.