Драгомир Асенов
Големият каменен дом (43)

43

Ето го най-подир и този ден — деня на изселването!

Наглед всичко е обикновено: хората бързат за работа, пазаруват, устройват си срещи за вечерта. Даже вестниците са кротки и не плашат никого със зловещи новини от Източния фронт. „Затишие“ — пишат с едри тлъсти букви те, като съобщават за „частични боеве“ при Новоросийск и Великие Луки, както и за „раздвижване“ около предмостовото укрепление на Кубан. Затова пък каква „радост“: следобед в София пристига райхсюгендфюрерът Артур Аскман, придружен от група щабни водачи. Погледнете портрета му! Светли коси, бистър поглед, волеви скули — истински ариец! Може ли такъв забележителен представител на своята храбра раса да носи друго освен чувството за сигурност в крайната победа? И не позират ли с определено тщеславие „домакините“ на предстоящите тържества, ръководителите на „Бранник“ доктор Клечков и Захари Стоилков?

Как странно и непривично прозвучават днес в ушите разговорите на „щастливците“! Докато буташ „импровизираната“ количка с багажа към гарата и се тревожиш да не изпуснеш „специалния влак“, до тебе неочаквано долита нечия почти весела реплика:

— Алгебрата се отлага. Кобрата е болна…

— „Алгебрата се отлага! — съобразяваш ти с такова учудване, сякаш си направил най-невероятното откритие на века. — Значи, те продължават да учат, да се вълнуват от домашни упражнения, изпити… И всички тия занимания им се виждат безкрайно умни и сериозни, едва ли не съдбоносни… По дяволите, нима е възможно! Нима е справедливо!… Да решават задачи с три и четири неизвестни, а единствената и най-важна неизвестност да виси над моята глава: ще оживея ли до утре? Или ще ме пречукат като куче?“

От един разтворен прозорец се леят звуци на пиано, някой се упражнява. Значи, и този свят, светът на музиката и изкуствата, продължава да съществува! Книги, концерти, представления! А ако си напрегнеш слуха, неминуемо ще отгатнеш, че етюдът, който свирят, е на Шопен — същият етюд, който изпълняваха, когато танцуваше Лора — лека, въздушна, пленителна!

Най-сърцераздирателни са афишите. Наивни, цветни, кресливи, безразлични към злочестините на времето, те ви канят на „традиционната забава“ в Дома на строителя, на сказка по въпросите на брачната хигиена или на любовен филм с „темпераментните светила на екрана“ Пал Явор и Зита Селецка.

„Господи! — ужасяваш се ти в пристъп на религиозно суеверие. — Не виждаш ли какво става? Не се ли възмущаваш от страшните контрасти между страдащите и облагодетелствуваните? Или наистина те няма, наистина си безвъзвратно ослепял, оглушал и онемял в своята библейска възраст?“

Гарата слага край на раздвоението, тук всички са белязани от еднаква орис. За да избегне нови протести и демонстрации, властта се е погрижила да замени конските вагони с пътнически. Макар и вехти, разбити, бракувани още преди Първата световна война, тия вагони все пак имат прозорци и пейки, а и видът им не навява погребални настроения. Напротив — те са червенички, натруфени, претенциозни като всички старомодни мебели и това придава на изселването нелепи нотки на курортно лекомислие.

В началото егоизмът взема връх: всеки се старае да нагласи най-добре себе си и семейството си. Но полека-лека разумът надделява.

— Болните напред! — произнасят няколко души.

Младежите веднага ги подкрепят:

— И недъгавите!

Организаторите, чиито таланти избуяват неизменно в тълпата, тутакси влизат в ролята си.

— Не се блъскайте! — нареждат сурово те. — Не се натискайте! Желаещите да помогнат — насам! Остава само половин час…

Виктор се промъква до групата на помагащите. И е потресен от броя на болните и недъгавите. Колко много сакати, недоразвити, парализирани е крил във вонящите си бордеи Ючбунар — това своеобразно гето, — колко много беднотия! Свити в каручки, подпрени на патерици, увиснали върху раменете на роднините си, те стенат, пъшкат, проклинат, увещават небесата да съкратят болките им.

— Пуснете ме! — дърпа се един от тях, сгърчен и изкривен като октопод на дъното на обикновено дървено сандъче, което очевидно му служи и за легло, и за превозно средство. — Не искам да дойда с вас! Не искам да ме водите никъде!

И размахва костеливи юмручета срещу дрипавата, побеляла жена — навярно майка му, която плаче и го успокоява, като се мъчи да го понесе заедно със сандъка.

Виктор се втурва да подхване товара й, а човекът отвътре се обръща към него:

— Казвам ви: пуснете ме! Ще ви ударя, ей, ще ви ударя! Аз не съм евреин…

— Ами какъв си? — озъбва му се един инвалид, който се промъква подире им и скърца така, сякаш целият е от метал и пружини. — Не си ли виждаш жълтата звезда?

— Аз съм привилегирован!

— Ха, ха, привилегирован! Как тъй!

— Тъй… Защото съм труп… Александровската болница ще ме прибере, лекарите ще правят опити с мене… С разрешение на министерството… Пуснете ме…

— Къде да те пусна бре, сине! — нарежда уморена и безпаметна майка му. — Какви опити ще правят!… Не те давам, не те давам!…

Виктор ги настанява и тръгва да подири своите. Когато настанява и тях, локомотивът изсвирва предупредително.

— Побързайте! — засуетяват се от всички страни. — Побързайте!

Внезапно над перона се извисява един познат, насечен от вълнение глас:

— Викторе-е-е…

Това е Валентин! Дошъл е да го изпрати. Заедно с него, като се държат един за друг, за да не се изгубят в човешкия мравуняк, са и Гелето, и Данчо Комара (Ладжо е заминал преди два дни за Берковица, изселен със сестрите си).

— Помислих, че ще ме забравите… — притичва към тях Виктор, като поема десниците им.

Валентин се усмихва иронично:

— И че сме те изоставили, нали?

Виктор го прегръща с груба, но виновна нежност:

— Не бъди злопаметен!

— Не съм злопаметен! — изтръгва се от прегръдката му Валентин, оглежда се и бързо пъхва в джоба му нещо малко, но тежко, увито в черен парцал. — Ето ти доказателство, че не съм!

— Какво е това?

— Подарък… Може да ти влезе в работа… Не, не, не го изваждай, никой не бива да знае за него!

— Никой не бива да знае… — Механически се оглежда и Виктор. И изведнъж се досеща, почервенял от гордост. — За мене ли е?

— За тебе! От другарите… — Валентин го тупва гальовно по рамото. — Нали помниш принципа на вашия Мислител: „Съпротивявам се — значи, съществувам!“ Лошото е, че има само четири патрона…

— Напълно достатъчно, за да се чувствувам свободен! Знаеш ли… — Виктор въздиша и се отпуска облекчено. — Когато разсъждавам за свободата на човека, за вътрешната му свобода, винаги достигам до заключението… Не се смей, напоследък и аз се извъдих философ!… А заключението ми е, че човек е истински свободен не когато стане господар на живота си — това е лесно и измамливо господство! Трябва да бъдеш господар на смъртта си, трябва да си уверен, че тя зависи от тебе и че ти определяш цената й. Тогава, каквото и да се случи…

— Да не искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа, че четвъртият патрон не е предназначен за враговете!

— Уви, и преди тебе са съществували посредствени философи!

Локомотивът наново изсвирва, влакът потегля бавно — сред писъци, заклинания и молитви, сред море от неизмеримо и неизразимо страдание.

— Довиждане, момчета! — просълзява се Виктор. — Сбогом!…

И недочакал отговор, пъргаво скача на стъпалото на вагона, в едно от купетата, на който са се сгушили майка му и братчетата му.

— Довиждане-е-е… — кънти зад него нестройният хор на изпращачите. — Сбогом… Сбогом…

Той притваря замъглени от влага очи и опира чело в хладното желязо на дръжката.

„Свърши се! — мята се една мисъл в главата му. — Всичко се свърши! И Лора, и Валентин, и доктор Шекерджийска, и Фоти… И сиропиталището… Все едно че не е било… Все едно че никога не е било… Като сън, като видение…“

Но един друг глас — неочаквано трезв и мъжествен, неочаквано мъдър — се надига и протестира, опънал нерви и мускули до краен предел: „Не е вярно, нищо не е свършило! Нищо не е изчезнало! Което е посято в душите — ще покълне! Ще даде плод! Не е пропиляна нито една хубава мечта, нито един светъл порив, нито един честен жест… Няма да потъне в небитието нито едно прекрасно приятелство… През жестокост и варварство, през реки от кръв и планини от трупове те ще пробият навън и ще намерят своя голям смисъл, своята висша цел… Бъди готов, часът на жътвата наближава! Бъди достоен!…“

— Братя-я-я… — изправя се и крещи с пълни гърди Виктор.

Насрещният вятър грабва вика му, подема го и над смълчания в изнемога и отчаяние влак ненадейно отеква един зов на солидарност и надежда:

— Братя-я-я…

После воят на локомотива го заглушава.