Драгомир Асенов
Големият каменен дом (15)

15

И пак започва странната гоненица. Само че тоя път Виктор не бяга и не се крие. Напротив, опиянен от чувството, че се е изтръгнал безвъзвратно от мътната стихия на страстта, той ходи наперено, стъпва твърдо и държи главата си високо, предизвикателно. Сега вече мнимото усещане за вътрешна свобода, което го коткаше близо седмица и което му измени при първия натиск, се замества от трезвото заричане да не се поддава на никакви чарове, да заживее иначе — може би по-сурово, по-затворено, но затова пък достойно, както живеят гордите хора.

Милка върви наново по петите му, среща го из стълбищата, по коридорите, в трапезарията или занималните. Нейният поглед го търси и приковава с едни и същи въпроси: „Защо се разсърди? Завинаги ли?“ Освен тревога тези въпроси издават цяла гама от най-различни преживявания: недоумение, обърканост, съжаление. И някаква инстинктивна привързаност, родена в миговете на благодарност за съучастничеството в греха.

Виктор не се плаши и не се изплъзва от погледа й. „Завинаги — отвръща с очи той. — Не си прави илюзии!“

Най-чудното е, че Милка очевидно се опасява да го спре и заговори, фигурата й подсказва непривично смущение, движенията и са вяли, несигурни. „Какво чисто същество!“ — би помислил страничният наблюдател, ако я види в това състояние и ако не е осведомен за превъплъщенията на човешката порочност. Пък и тя страда искрено, на лицето й са изписани дълбоки вълнения и пориви.

Една вечер Виктор я издебва покрай склада за дрехи и й препречва пътя — навъсен, наежен, готов да сложи край на връзката си. Първите му думи излизат гъгниво, почти обидно:

— Къде се тътриш?

Милка се отдръпва назад, поглежда го раболепно и механически прикопчава якичката на пъстрата си блузка.

— Никъде… — ниско, смирено отговаря тя. Нейният калугерски вид го вбесява, гласът му става груб:

— Никъде ли? Аз пък мисля, че се влачиш подире ми…

— Викторе…

— Не е ли вярно?

— Много си лют…

— Остави тия приказки! И престани да се мяташ зад гърба ми като опашка!

— Додеях ли ти?

— Да!

Тя трепва, изпъва се и като че ли малко по малко се окопитва:

— Така, значи…

— Така!

— Няма ли да идваш вече?

— Ня-ма!

— А ако ти се примоля?

— Не съм бог да ми се молиш!

— От все сърце?

— Не!

Милка прехапва устни, гледа го втренчено — минута, две. После прихва в насечен, зъл смях, прежната й хрисимост се стопява.

— Сполайти… — задъхана от ярост прошепва тя. — Насити се… Излязъл ти е бесът… Край на удоволствията, а? Поревнало ти се е нещо префърцунено, градско… Като господарите!… Мръсник с мръсник!… Чифутче!…

Виктор изкрещява от гняв, втурва се напред и едва се удържа да не я удари. Прислужничката се стъписва, облещена широко и глупаво.

— Ще ме биеш ли?

— Ако още веднъж ме наречеш така — София ще ти стане тясна!

— И защо толкова ме намрази?

— Сама знаеш…

— Заради арменчето ли?

— Обяснения не давам!

— Или заради оня темерутин Валентин?

— Не е твоя работа!

— Добре! — въздъхва с неприкрита злоба тя. — Разбрах… Ама запомни как си ме хокал!… Хубаво запомни!… Кака ти Милка ще ти го върне тъпкано!… И на тебе, и на Мислителя… Дето си се повлякъл по акъла му… Додето не ви изринат от сиропиталището, няма да мирясам…

— Махай се!

Прислужничката го премерва от горе до долу със замижали очи, цъква презрително и изчезва в мрака на отсрещния вход, зейнал в мъгливата утрин като уста на чудовище.

До обед Виктор се намира под двойственото впечатление на разговора си с Милка: потиснат от заканите й, радостен, че е отхвърлил благополучно нейната интимност. И едва като влиза в занималнята да подготви уроците си за утрешния ден, едва като вижда Валентин срещу себе си, съсредоточен и унесен, в мозъка му се ражда хрумването, че случилото се не се отнася само до него, че той е длъжен да предупреди приятеля си за надвисналата сериозна опасност. Прислужничката, изглежда, е права: като Дикран, и Валентин е замесен в някакво тайнствено, рисковано дело!

Към шест часа Госпожицата оповестява петнадесет минути почивка. Виктор използува сгодния момент, за да отведе Мислителя на стълбището пред тавана и да му предаде заплашителната тирада на Милка — предпазливо и кратко, колкото да не се изложи, но достатъчно определено, за да не се подценят евентуалните последици. Въпреки очакванията му Валентин приема съобщението хладнокръвно, без да се разтревожи или разстрои.

— Трябва да се внимава! — отсъжда след дълга пауза той. — Тая гювендия си е разпасала пояса… Дали знае подробности?

— Струва ми се — не! — успокоява го Виктор.

— „Генерал Франко“ ли й е опората?

— Тъй излиза…

— Добре… Благодаря ти… — Мислителя го поглежда изпитателно, после тихо, почти шепнешком пита: — И защо си се хванал с нея? Как те омагьоса?

Виктор се свива, лицето му пламва от прилива на топла кръв.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа! Или си въобразяваш, че хората са слепи?

— Морал ли ще ми четеш?

— Да ме пази всевишният! Просто отдавна ми се ще да осмисля онова, което ми пречи да те разбера и да те обикна…

— Аз не натрапвам никому приятелството си!

— Аз пък желая да станем приятели! Но, уви — все не мога да ти уловя спатиите!…

— А аз мога!

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че приказки като твоите съм чувал и от други… Моят чичо загина в Испания…

Валентин се отдръпва и го поглежда възхитено:

— В Испания?

— Да!

— Е, очевидно дългите предисловия стават ненужни… Я хайде ела с мене при Фоти, трябва и него да предупредим!

Застанал пред желязната вратичка на парния котел, изпод която бушуват пламъците, огнярят ги посреща насмешливо, с вечната си жизнерадостна, закачлива усмивка, която сякаш заявява: „Аз обичам смеха и удоволствията! Моля да се съобразявате с вкусовете ми!“ Той не променя настроението си и след като изслушва Виктор, само се почесва демонстративно по тила и натъртено произнася, като фиксира Мислителя:

— Време е да отговорим на удара с удар!

В настъпилата пауза отчетливо се чува трескавият пулс на задъхания от напрежение котел.

— Как? — пита Валентин.

Фоти млясва лакомо устни.

— Да схрускаме първом „Генерал Франко“…

— Домакинята?

— За съжаление другият е чак в Мадрид! Искате ли да ми помогнете?

— С удоволствие!

— А ти, Викторе?

— Готов съм!

Все едно че не сме се сговорили, нали? Вторник ли е, или сряда?

— Сряда!

Огнярят за миг приема строг израз, фразите му са къси, насечени:

— В петък вечерта — тука! Към девет и половина! Като си легнат всички! Тогава ще ви обясня хода на операцията! — И внезапно избухва в кръшен, заразителен смях: — Вие сте пребледнели бе! Не бойте се, не е военна операция! Лов на плъхове — само толкоз! Хайде, хвърлете по две-три лопати в пещта да видите как се изкарва залъка, па се изпарявайте! Че може да ни зърнат лоши очи!…

Виктор напуска помещението на парния котел с повишено самочувствие: оказва се, че не само Валентин, но и Фоти му има доверие! Край на досегашните терзания, край на угнетителното бреме на самотата!

Щедра на огорчения, този път съдбата е разточителна, великодушна, приела за миг образа на готвачката.

— Викторе — спира го тя в коридора, — моля ти се, отнеси закуската на болните, че трудно изкачвам стълбището…

Той едва не подскача от възторг.

— Веднага… веднага, како Тотке… Къде е подносът?

Докато готвачката шета из кухнята и нарежда върху широка тепсия чинийки сирене, канчета чай и хляб, Виктор успява да задигне две филийки и да ги пъхне в пазвата си. Протяга ръка и към казана със сливите, но кака Тотка се извръща своевременно и поклаща добродушно глава, свикнала на подобни „акции“ на сиропиталците:

— Виждам… Вижда-а-ам…

За да не изсипе или разлее нещо, той извървява пътя до стаята на болните за около десетина минути. Вътре е тихо, мрачно поради спуснатите завеси, топло. Тръпчиво мирише на лекарства.

— Лора… — оглежда се нетърпеливо Виктор.

Една крехка, бяла ръка се вдига от кревата в дъното.

— Тука съм…

— Нося ти закуска… И за Жана…

С отмалели крака, неловък и разтреперан, той нарежда чинийките и канчетата върху шкафчетата. И измъква плячката си от пазвата:

— Полага ви се и по една филийка допълнително!

Но Лора се намръщва гнусливо:

— Моята си вземи обратно!

— Защо?

— Не съм гладна!

— Ама ти… да не би… Дето ги измъкнах по втория начин?

— Не, не… — бърза да се извини тя. — Не ми се яде. Ти си здрав, сигурно стомахът ти е празен…

— Трябва да се оправяш!

— Не мога да гледам храна…

— Остави ги, остави ги! — обажда се другата болна. — Все някой ще им вземе мярката…

Преди да излезе, Виктор присяда за секунда на леглото на Лора. И потапя поглед в очите й. О, това са най-тъжните, най-кротките и най-дълбоките очи в света, хубави и умни като на преждевременно узряло дете!

— Намери ми някоя книга, че умирам от скука… — прекъсва мълчанието тя.

Той се окопитва и оживява:

— Книга? Каква? С бой или…

— С любов… — завършва мисълта му Лора. — Предпочитам с любов!

Двамата се споглеждат и прихват весело.