Драгомир Асенов
Големият каменен дом (7)

7

Дежурен по трапезария и кухня — това е може би едно от най-тежките наказания за сиропиталеца, като не смятаме лишаването от отпуска или изключването. Особено пък ако си наказан не за ден или два, а за седмица. О, тогава всеки може да се увери колко бавно се тътри времето, с каква убийствена мудност се отместват стрелките на часовниците!

Дежурният трябва да стане половин час по-рано, да оправи леглото си и да слезе долу в кухнята, дето вече кашля и шета готвачката кака Тотка — слаба, кокалеста селянка от Поповско, чиито възлести, ревматични ръце умеят да стъкмят толкова вкусни гозби. Той поема от нея канчетата за чай и ги нарежда по масите, после тичешком се връща, за да грабне плетените кошчета с парчетата хляб. И така, докато редиците влязат за закуска — канчета, хляб, лъжички. Преди другите да са привършили, дежурният е готов и почва да прибира. Навън вече децата се строяват с чантите си за училище, а той още мете трапезарията или плакне казана за чай, запотен и мокър, с омазнени ръкави на шаячната куртка.

— По-бързо!… По-бързо!… — подканя го добродушно кака Тотка, докато най-сетне писва с дрезгавия си глас: — Хайде, бягай!… Тръгнаха вече… Ще ги настигнеш ли?

Дежурният взема чантата си, вървешком намята шинела и препуска понякога чак до училището — закъсненията не му се прощават!

На обяд всичко се повтаря, както на закуска, с тая разлика, че десертът — ако са се сетили да дадат десерт — увеличава броя на чиниите и вилиците. При това на обяд храната е мазна, а миенето на прибори е истински кошмар въпреки топлата вода, четките и полезните съвети на готвачката.

Най-трудна е вечерята, макар и обикновено да е „суха“. Заедно с домакинята и кака Тотка дежурният донася в кухнята няколко легена с продукти за следващия ден: сирене, мармалад, зеле, фасул… После предвожда група от десетина момчета, които домъкват от насрещната хлебарница, собственост на един бъбрив македонец, стотина хляба в специални сандъчета. Кандидати за тая група има достатъчно, тъй като понякога успяват да измъкнат половин хляб в повече и да го изядат сладко, сладко из пътя. Никой не смята такива набези за кражба, никой не чувствува угризения на съвестта — гладът и бедността имат своя нравственост!

Скоро сиропиталците се прибират в спалните, помещението потъва в мълчание, а дежурният е още в кухнята. Той се прозява, протяга се, пъшка, но все пак стои на поста си: заедно с кака Тотка чисти фасул или маха гнилите листа на зелките.

Ето, тая вечер Виктор също се е застоял — трябва да се обелят картофите за утре. Тука е и доктор Шекерджийска, тя върши редовния си „преглед на хигиената“ в кухнята.

— Лъщи… лъщи… — радва се нескрито лекарката.

Тясното, скулесто лице на готвачката пламва в алени петна.

— Затова ни плащат… — руменее от хвалбите тя. — Не сме от мързеливите…

Бързо и с угрижен вид влиза директорката. Като вижда доктор Шекерджийска, тя трепва и се навъсва, но мигом се овладява и приема спокоен израз.

— Какво ще бъде менюто? — пита делово мадам Босева.

Кака Тотка отвръща угодливо:

— Яхния картофи…

— Второто?

— Компот от сливи…

— Аман с тоя компот от сливи… Трети ден го сервирате…

— Така нареди домакинята…

— Направете нещо друго… Отдавна не сте им давали сладки макарони…

Готвачката се изправя:

— Отивам! — И излиза.

В кухнята настъпва тягостна тишина.

— Дължа ви извинение за вчера… — внезапно заговаря директорката, като приближава прозореца. — В разправията може би изпуснах някоя излишна дума. Около тая забава нервите ми са много изопнати…

— Разбирам ви и не ви укорявам… — клати глава доктор Шекерджийска. — Аз също размислих и реших, че съм подценявала значението й… Пък и моите нерви…

— Вие сте по-млада… Във всеки случай трябва да си спестяваме неприятностите… И без това времената са отвратителни… Макар че…

— Макар че какво?

Директорката прави гримаса на умора и снизхождение:

— Макар че трябва да внимавате с концепциите си… Меко казано, те са осъдителни… Не бива да рискувате заради екзалтирани умопостроения!

— Ами ако тези екзалтирани умопостроения са способни да изменят живота?

Мадам Босева млъква потиснато.

— На младини вярвах в науката и напредъка… — след дълга пауза проговаря тя, отправила взор навън. — Вече не вярвам… Като гледам какво става по всички континенти… как се въргалят като нарастваща лавина изтреблението и унищожението… как планомерно и систематично се изличават от лицето на земята цели народи и градове… понякога… да, понякога си мисля: Може би така трябва да бъде! Може би има някаква по-висша логика от логиката на човека, която той не е в състояние да проумее, както мравките със своя инстинкт не са в състояние да проумеят по-висшата логика на разума у човека. Може би трябва да се превърнат в пустини огромни пространства, да се разрушат стълбовете на стария тип цивилизация? Сигурно във всичко това се проявяват някакви закономерности, които не се поддават на нашите овехтели понятия за справедливост. И на чувството ни на състрадание. Каквото и да кажем, двадесетият век потвърди преди всичко тезата, че хуманизмът е напълно несъстоятелен.

— Не бих могла да преживея и един ден с подобни теории в мозъка си! — пресича я доктор Шекерджийска.

Награбила с две ръце десетина кутии макарони, в кухнята се вмъква кака Тотка.

Директорката и лекарката се споглеждат и млъкват.

— Лека нощ! — отива си първа мадам Босева. След минута си тръгва и доктор Шекерджийска. Готвачката изплаква ръцете си и като поглежда купчината картофи, която остава да се обели, отегчено въздъхва:

— Лягам си, не мога да трая вече… Бягай в спалнята и ти!… Утре заранта ще ги свършим…

— Не съм помел трапезарията… — скача възрадвано на крака Виктор.

Кака Тотка кима многозначително:

— Помети я! Че ако домакинята забележи…

— Ясно! — грабва той метлата и лопатата. Но на прага на трапезарията спира и се оглежда изненадано: масите са избърсани, подът е пометен, пейките са наредени. „Кой ли ще е този помощник!“ — учудва се Виктор. В същия миг иззад вратата избухва кръшен женски смях. Той се извръща, открехва едното крило.

— Аз съм… аз съм… — излиза на светлото висока, набита девойка с искрящи, черни като катран коси, току-що умити.

— Милке… — възкликва Виктор, познал в нея една от трите прислужнички на сиропиталището. Тя продължава да се смее — дръзко, предизвикателно. Той също се усмихва — едва-едва, сконфузено. Но очите му с внезапно, прозрение откриват, че тая деветнадесет или двадесетгодишна селянка, дошла само преди няколко месеца в града, е станала истинска хубавица.

— Какво ме зяпаш? — пристъпва към него тя, дъхът й парва лицето му. — Няма ли да кажеш едно мерсим?

— Благодаря…

— Има защо…

Няколко секунди те се гледат втренчено, после прислужничката протяга ръка и бавно я прокарва по главата му.

— Къдрав си като… като прасенце… — без смях, с дълбок, гръден алт отсъжда тя. Виктор чувствува, че се изчервява чак до корена на космите, сърцето му почва да бие задъхано, обзето от смътни предчувствия.

— Ще ми напишеш ли едно писмо? — кой знае защо тихо пита Милка и той, като се подчинява на тона й, също тихо отвръща:

— Ще напиша… За село ли?

— Не, за казармата… До либето… — И лицето й — красиво въпреки черния мъх над устните и необикновено изпъкналите скули — се свива в израз на съучастничество и снизхождение. — Ела с мене в стаята…

Виктор се сепва: Милка живее под стълбата за мъжките умивалници, в стаята, която служи и за гладачница. Другата прислужница се прибира следобед вкъщи, при децата си, а третата, перачката баба Мария, спи в склада за дрехи срещу пералнята.

— Хайде, ела! — сграбчва го здраво за лакътя тя. — Няма да те изям… Хи-хи… Станал си вече мъжленце…

Глупаво ухилен, непохватен, той се влачи подире й, като се спъва и олюлява, сякаш тепърва се учи да ходи. Нещо огромно и неразбираемо се надига в него, притиска гърдите му, задушава го, нещо, което иде от дълбините на цялото му същество.

Вътре е тъмно и хладно, лъхва го гъст, упойващ мирис на ютия и жена.

— Запали! — механически казва той.

Вместо отговор Милка се засмива — късо, нервно — и слага едри, грапави длани на бузите му, милва го.

— Какво искаш? — прави усилие да се съпротивява Виктор. Но нейните длани стават по-властни, по-хищни.

— Глупчо… Глупаче… — шепне тя. После го притиска до себе си — жадно, поривисто. И го обсипва с порой от мръсни, противни, невероятни думи, които се стоварват като непреодолима тежест върху него, разгарят бесен огън в кръвта му и го довличат в кревата й с пламнала от лудост плът.