Драгомир Асенов
Големият каменен дом (28)

28

Виктор се връща. Но сега булевард „Мария Луиза“ е друг, макар че е трудно да се определи в какво се състои промяната. Може би минувачите са много повече? А може би изражението на техните лица е съвсем ново: делничната угриженост е изместена от уплаха, погнуса и озлобление. И униформите се мяркат по-често — предимно тия на полицаите и на казионната младежка организация „Бранник“. Тук-таме са окачени национални знамена. На стъклената витрина на една бакалница е поставен надпис — огромен, необикновен, ярък:

„Собственост на чист българин. Да живее България!“

„Какво ли е станало?“ — пита се Виктор. И все още не знае, че е започнало онова събитие, което софиянци ще си спомнят по-късно като „офицерския погром“. Двадесетина метра отвъд Лъвовия мост обаче той спира озадачен: аптеката на един от постоянните дарители на сиропиталището, късогледия Роберт Бераха, цяла и невредима само допреди половин час, вече не съществува. Тя е варварски ограбена, изпочупена, разтрошена. На тротоара пред нея се въргалят останки от шишета, кутии и традиционните аптекарски бюстове на древногръцки и древноримски лечители. По-нататък картината се повтаря, само че сега ръката на опустошението е посегнала към магазини за манифактура, галантерия и кинкалерия, грамофони и грамофонни плочи, обущарници, книжарници… И към представителството на няколко английски фирми за конци, прежди и бои.

Хората се тълпят пред тия магазини, блъскат се, шумят, коментират. По-възрастните са сдържани, но репликите на младите са буйни и дръзки:

— Малко им е…

— Това не им е Палестина…

— Хитлер ще им дойде дохаки…

С гръм и трясък минава пожарната команда. Жълтите шлемове блестят на слънцето, сирените вият пронизително. Предположението, че от грабежа се с пристъпило към палежи, наелектризира тълпата, някой почва да крещи истерично:

— Дайте ми кибрит!… Дайте ми кибрит!… Злото идва само от тях… Те са проклети от господа бога…

Върху един сандък се покачва сух като чироз, с попска, козя брадичка човечец, побелял и възбуден, почти в транс.

— Братяяя… — размахва ръце той. — Не щадете мръсното племе! Те насъскват срещу нас великите сили!…

Виктор хуква, макар че не е лесно да си пробива път сред човешкия мравуняк. За него е ясно: пак е изригнала стихията на сляпата и глуха ненавист към сънародниците му.

Пред улица „Екзарх Йосиф“ забавя ход, принуден да пусне в действие лакти и рамене. Наоколо му плющят остроти, закани, подигравки. В началото ги слуша с едно ухо, те му изглеждат дребнави и несвързани. После долавя, че всяка от тях съдържа нещо „военно“.

— Па като изтеглил сабята… — обяснява пискливо, възхитено сопрано. А басовете се възмущават:

— Да посегне на пагоните му!… Да стъпче фуражката!…

Виктор се мъчи да ги слепи — като късчета от пъстра мозайка, — да ги подреди и открие причината за внезапната мътилка, замъглила мозъците на хиляди иначе разумни същества. Но това му се удава по-късно, едва в сравнително тихия квартал около Руския паметник. Седнали на пейките из алеите, пенсионерите днес имат чудесен материал за разговори и спорове. Трябва само да приклекнеш покрай тях — уж да си вържеш обувките, — и ще узнаеш всичко в най-богати подробности. Пък и загадката не е особено сложна!

Към обед един офицер (от артилерията, от пехотата, от авиацията, от флотата — вариантите са най-различни!) влязъл в едно дюкянче да купи плат (за себе си, за жена си, за младата си балдъза, за любовницата си.) Продавачът му поискал висока цена и не отстъпвал от нея, тъй като стоката била превъзходна (цената била ниска и той все я смъквал, защото стоката била боклук и трябвало непременно да се „пробута“). Така или иначе двамата се скарали. От дума на дума и взели да се обиждат.

Ругатните на офицера: „Пръч… Дърто черво… Лигав паразит… Пладнешки разбойник… Дългоносо плашило…“

Ругатните на търговеца: „Келепирджия… Тутманик в държавно облекло… Куха глава с козирка… Фустопоклонник…“

Когато била произнесена една цветиста благословия по адрес на Йехова и неговите „нечистоплътни“ последователи, собственикът поканил своя клиент да напусне „територията“. В отговор офицерът измъкнал сабята си и захванал да сече яростно платовете по тезгяха, сламените панами по рафтовете и дамското бельо от витрината.

В този момент влязъл синът на търговеца — едър и силен спортист от гимнастическото сдружение „Макаби“ (терорист, анархист, клептоман). Той изтръгнал сабята от ръцете на разбеснелия се офицер, сграбчил го през кръста и като коте го изтласкал навън (изхвърлил го през глава, ритнал го най-подло в слабините).

Трябвало само един вик — „Евреите се гаврят с български офицер!“ — и епидемията избухнала. Като по даден знак към центъра на столицата захванали да се стичат всевъзможни легионери, ратници, бранници, отецпаисиевци, кубратовци. Петимни да проявят своите патриотизъм и да защитят поруганата национална чест, те подбирали пред себе си и пребивали от бой всяко що-годе съмнително лице. Така покрай „семитите“ пострадали и един професор по формална логика от Духовната академия (поп, клисар, калугер), двама безобидни амбуланти и дори някакъв агент от цивилната полиция, твърде „важна птичка“.

Унизен и потиснат, Виктор загубва цялата си радост от първата „акция“ и се прибира в сиропиталището мрачен. Но и Валентин го посреща мрачно:

— Пусна ли ги? — пита късо той. И добавя след кимването му: — Иди в занималнята и не излизай оттам, докато не те повикам! Бързо!

— Какво ще правя в занималнята?

— Фоти е вдигнал групата в тревога! Трябва да сме му подръка…

„В тревога!“ — мисли развълнувано Виктор, настръхнал от любопитство, и тръгва към занималнята. Тука, седнали на чиновете и заети уж с уроците си, са се разположили още трима: Гелето, Ладжо и Данчо Комара — гимназисти, които не могат да бъдат обвинени в прекалена привързаност към учебниците. Защо тогава се преструват на толкова любознателни! Не са ли дошли и те по заповед на Валентин?

Виктор се отпуска до Гелето и надзърта в книгата му:

— Зубриш ли?

— Зубря… — озъбва се снизходително Гелето.

— География или история?

— Нито география, нито история! Това е Буф!

— Буф? Не разбирам!

— Нали те предупредих да се поровиш из висшите науки! Не може само с „Дивото зове“! Буф значи: Беседи с учителя по философия!

— Какво чакаш?

— Каквото и ти!

Виктор посочва въпросително с вежди другите двама.

— И те! — отсича Гелето. — Не ги ли забеляза, когато те приемахме?

— Не!

— Така и трябва!

— Тревогата заради погрома ли е?

— Заради погрома… Може би ще се наложи да помогнем на другарите от Ючбунар…

Виктор чувствува, че от притеснение го облива студена пот, във въображението му пъкат изкривени от злоба гримаси, разкървавени тела, протегнати за помощ длани. Чува викове — за милост, за състрадание, така нереални в тишината на помещението. „Проникнали са и в нашия квартал… Проникнали са и в нашия квартал…“ — нелепо се върти в главата му. После всичко се заменя от едно кошмарно видение: Лора лежи по корем, сгърчена и бездиханна, върху нея минават тежки, подковани ботуши — десетки, стотици, безброй…

— Не е ли по-умно да вървим? — кипва най-подир невъздържано той и се изправя. — Окумили сме се като бабички…

Гелето се извръща към него и го премерва от глава до пети.

— Кротко!

— Докато ние мъдруваме, лудите ще се налудуват…

— Заръчано ти е да пасуваш! До второ нареждане!

Отмалял, изнервен, Виктор се смъква на чина, усетил за пръв път една по-могъща воля над своята. Това и му харесва, и го плаши.

Звънецът за храна прекъсва размишленията му, в занималнята влиза Валентин — възбуден, изпотен:

— Отбой!…

Четиримата наскачат облекчено, заобикалят го.

— Принудили са ги да офейкат — допълва не без гордост той. — След героично сражение… Ако не беше се намесила полицията…

— Жертви? — излиза напред Виктор. — Какво става там?

Пауза.

— Там ли? Там е като след потоп… Говори се, че са убити няколко души…

— Ранени?

— Има и ранени… Откарали са ги в болницата на Червен кръст… Елате в трапезарията, че да не правим впечатление… Фоти ще ни разкаже повечко, той е взел участие в отбраната…

Виктор се спуска по стълбището заедно с четиримата си приятели. Но е като несвестен, пред погледа му неотстъпно витае кошмарното видение на прегазваната от безброй тежки, подковани ботуши Лора.

И изведнъж съзира Коста Французина. Облегнат до закачалката за дрехи, той е почти неузнаваем: бузите му са в синини, едното му око е подпухнало, почти затворено, носът е набъбнал.

— Какво ти е? — втурва се към него Виктор. — Кой ти е сменил легитимацията?

Коста Французина мръдва надебелени устни:

— Той ми смени легитимацията, аз — местожителството! Я устиска още месец, я не устиска…

— С кого си се счепкал?

— С един мамин запъртък… От тия, дето закусват бял хляб с масло и какао…

— Подкачи ли те?

— Ха, ще ме подкачи! Ако нямаш нищо напротив — аз съм un homme terrible.

— Без загадки! — усмихва се кисело Виктор. — Френският не фигурира между деветте езика, които владея!

— Жалко… Гледам те, че се въртиш около Валентин. Да не си станал червен?

— Засега, изглежда, повече съм зелен…

— Аз пък съм от „Мароко“! Да не сме улави, та да ги пуснем в наши води?

— И вие ли?…

— И ние!… — важно натъртва Коста Французина. — Според джентълменското споразумение Ючбунар е общо владение… Ама беше бая мъчно… Те имаха в резерва фантетата…

„Лора… Лора… Лора“… — плисва наново в слепоочията на Виктор, той въздъхва и отронва глупаво:

— Благодаря ти…

— За какво? — занича заинтригувано в лицето му Коста Французина.

Виктор се извърта на пети и тръгва. По коридора, по стълбището, по двора. Пред желязната врата се сблъсква с бай Давид, който тика с една ръка неразделното си колело, а с другата вади от устата си загасналата лула:

— Къде?

Без да отвърне, обзет от лошо предчувствие, Виктор ускорява крачките, тича. Пресечката на „Братя Бъкстон“, мостчето над гара „Сердика“, улица „Опълченска“! Още пет минути, и най-сетне — ето го дома, в който живее Лора.

Изкачва двата етажа на един дъх. Таванът е тъмен, разделен наполовина от тясно коридорче. Някъде в дъното играе белезникаво отражение, може би от светлината на капандурата.

— Има ли някого? — озърта се объркано той.

Дъските под капандурата скръцват.

— Кого търсите?

— Едно момиче от сиропиталището…

— Не се е върнала още!

— Защо сте се сврели тука?

— Не знаеш ли какво се случи? Те ходеха от къща на къща… Мирно ли е вече?

— Мирно…

— Хвала на всевишния!

Виктор тръгва назад.

— Момче… — Догонва го един немощен, треперлив глас. — Ако я намериш, речи й да се прибере веднага!

До кооперацията на инвалидите от войната е далече. Но сега той не бърза, една мисъл му подсказва, че трябва да види всичко със собствените си очи. И да го запомни. Завинаги! За вечни времена!

Пред погледа на Виктор се редят — като на кинолента — една от друга по-сърцераздирателни сцени, пресни следи от току-що отшумелия ураган. По паважа — петна кръв, парцали от палта и дрехи, ситно скълцани стъкла, разхвърляни колела от каруци, железа, летви, изпуснати в суматохата каскети и забрадки. По стените — опадала мазилка, изтърбушени прозорци. И призивите на ратниците, изписани с катран: „Идем… Идем… Идем…“

Подир малко двамата се изправят един срещу друг, хванати за ръце. И дълго не могат да отронят дума, толкова са щастливи, че бедата ги е отминала.

— Олекна ми! — окопитва се най-сетне той. — Все ми се струваше, че е станало нещо с тебе!

Лора почервенява и се смее със своя дълбок, тъжен смях:

— Страхувал си се за мене?

— Страхувах се…

— Но кооперацията е държавна, те въобще не влязоха при нас… А ти? Къде беше през това време?

— Къде? По улиците!

Тя се вцепенява от уплаха.

— Какво си правил по улиците?

— Учих се на омраза!

Пръстите й го стисват силно, повелително.

— Бих искала… — запъва се и се смущава Лора. — Бих искала да се учиш не на омраза, а на любов! Моля ти се, друг път не бъди безразсъден! И се пази, много се пази!…

Десетина минути по-късно обаче светлото настроение се стопява и изчезва: той заварва майка си на легло, бита и изтезавана от някакъв съсед легионер. Тя лежи, завита до шията, стене и съска, колчем срещне състрадателния му поглед:

— Не им се давайте!… Мъже сте… Смърт за смърт!… Не им се давайте…