Драгомир Асенов
Големият каменен дом (11)

11

Сиропиталците, които следват в гимназията, са малко на брой. По-голямата част от питомците на приюта веднага щом завършат прогимназията отиват на препитание било по фабриките, било по занаятчийските работилници и търговските дюкянчета. Ако имат бащи или майки — тъй като не всички са кръгли сираци, — те се прибират при тях, ако нямат, наемат по двама-трима обща квартира и живеят заедно — дълго, сговорно, на казармени начала, — докато някой се задоми или се отцепи поради пропиване.

Бившите питомци са над триста души, предимно работници, водопроводчици, зъботехници, шлосери, монтьори, но и няколко печатари, журналисти и даже един артист — театрална знаменитост, макар и да се подвизава в пътуващи трупи. Най-възрастните са около петдесетгодишни мъже и жени, солидни на вид, побелели и одъртели, с деца и внуци, най-младите са още юноши, неопитни и непривикнали да се справят самостоятелно с превратностите на съдбата. Историята на бившите питомци на сиропиталище „Царица Елеонора“ познава и черни страници: едно убийство, три самоубийства, няколко проститутки и закоравели касоразбивачи.

За да не изпусне съвсем своите възпитаници от ръцете си, управителният съвет е организирал кръжок на бившите питомци, наречен кой знае защо „Мисъл“. Той се посещава от около тридесет-четиридесет души и се събира веднъж в месеца. Негов несменяем ръководител е мадам Босева, а беседите се изнасят от по-изтъкнатите членове на управителния съвет на настоятелството — адвокати, лекари и индустриалци. Те говорят на всевъзможни теми с мъгляви заглавия — „Да бъдем верни на себе си!“, „Пътят на човека е труден“, „Да открием повелите на бога в душата си!“, „По-добре нищета, отколкото безнравственост!“ Най-голям интерес предизвикват сказките на подпредседателите адвокатите Хаим Яшаров и Наум Проданов, сказки, които често се превръщат в публични диспути между двамата, тъй като не е тайна, че първият е яростен англофил, а вторият — непреклонен почитател на стара и нова Германия. Разгорещят ли се, те забравят аудиторията и повишават тон, но не губят взаимното си уважение, а стават все по-любезни и по-любезни, като се „замерват“ с цитати, афоризми и мъчно произносими имена като Шопенхауер, Кроче, Хилфердинг, Фройд. Някога са били канени да говорят пред бившите питомци и странични лица: учители, писатели и дори софийският равин, който е защитил тезата на Мойсеевото законодателство — „зъб за зъб, око за око“. Но след една реч на професор Асен Златаров за съвременните социални учения, посрещната възторжено и често прекъсвана от ръкопляскания и възгласи: „Браво!“, особено когато се докосвал до впечатленията си от Съветския съюз, достъпът на външните лектори в кръжока „Мисъл“ се прекратява. Сега вече събиранията са вяли и безинтересни, почти скучни. Пък и кой ли ще си блъска главата над проблеми от рода на „Основателни ли са предположенията на второто пришествие“ и „Как да изграждаме характера си“.

Тази неделя се отличава от досегашните. Управителният съвет се е погрижил да обезпечи присъствието на около шестдесет души. Те са се събрали в трапезарията и шумят нетърпеливо. Тука са и някои от големите сиропиталци — Валентин, Виктор, Коста Французина, Дебелия, тука е и доктор Шекерджийска, заобиколена от група разпалени девойки, които добродушно хока и напътствува, същинска квачка сред пилци.

Изведнъж предните редици се размърдват и стават почтително. В трапезарията влизат вкупом четирима души: директорката, секретарката Бланш Рубенова и подпредседателите Хаим Яшаров и Наум Проданов. Те се упътват към изтеглената в дъното маса, предвидливо покрита от домакинята с бяла ленена покривка, сядат и се наместват удобно на донесените от канцеларията кресла. След тях сядат и бившите питомци, полека-лека разговорите и скърцането секват. Когато тишината уляга, запълнила всеки ъгъл, мадам Босева се изправя и оглежда гостите — строго, спокойно, с присъщата си тържествена осанка.

— Господа! — казва тихо тя. — Според програмата днес уважаемият подпредседател на управителния съвет господин Хаим Яшаров трябваше да говори на крайно актуалната тема „Личност и общество“. Обстоятелствата обаче наложиха да отложим беседата за следващия път, случаят изисква да разменим мисли за нещо по-важно. Няколко встъпителни съображения по въпроса ще сподели с вас господин подпредседателя Наум Проданов. Моля да го изслушате внимателно. Господин Проданов… — покланя се леко директорката.

Наум Проданов скача и с механичен жест опипва възела на вратовръзката си, черните му, детски очи пробягват наляво-надясно, сякаш се чудят каква пакост да направят. Видът му напълно съответствува на тия детски, дяволити очи, той е нисичък спретнат, със смешно коремче и къси, немирни крайници. Но гласът му прозвучава неочаквано солиден и тежък:

— Господа! Нямам намерение да съм многословен и да го усуквам. Въпросът е наистина крайно важен и тревожен. Както вече може би сте чули или се досещате, финансовото състояние на сиропиталището не е розово. Отливът на суми и благодетели е сериозен. Ако не стане някакъв поврат, след година, година и половина ние ще ударим ключа на, хм… този дом! И ще разпуснем децата завинаги! Разбира се, нещастието може да ни сполети и по-рано, макар че сме взели някои временни мерки, а именно: ще ипотекираме сградите при италианската банка; второ — ще съкратим броя на питомците, като оставим само най-нуждаещите се; трето — ще намалим дневните дажби. И тъй нататък, и тъй нататък, смешни и жалки палиативи! Господа, положението е лошо!

Той млъква за миг, но в трапезарията никой не помръдва, мъже и жени са стаили дъх, вперили погледи напред. Наум Проданов продължава:

— Може ли да стане поврат? Не! По силата на независещи от нас обстоятелства част от стълбовете на настоятелството, заможни и благородни филантропи от еврейски произход, се оттеглят. Числото на постоянните и случайни дарители катастрофално спада. Ако нашето изложение до Народното събрание, което е депозирано там отдавна и чрез което поискахме държавна издръжка, не се одобри, тогава… хм, край! Едно високохуманно дело ще се покрие с прах и ще изчезне. На какво разчитаме още? Къде ние надеждата?

„Забавата“… — съобразява Виктор и адвокатът тутакси започва да говори за нея — стегнато, лаконично, като съобщава за евентуалното присъствие на царица Йоана, чието „височайше ходатайство“ пред който и да било институт в страната е равносилно на стопроцентов успех.

— В състояние ли сте да ни помогнете? — вдига призивно показалец той и стремително го забива във въздуха пред себе си. — Да! Сега вие сте зрели хора, добри граждани на държавата. Защо? Защото детството ви е минало не на улицата, не в престъпна среда, а в сиропиталището. Ние молим една ваша делегация да дойде на забавата, да поздрави нейно величество и да й поднесе… хм… благодарствен адрес!

— За какво? — обажда се един учуден, но добронамерен глас.

Наум Проданов не се обърква и веднага отвръща:

— Задето ни е почела! Задето закриля сираците и безпризорните, както и изоставените старци! Задето ще се застъпи пред Народното събрание! Текста на благодарствения адрес ще прочете господин Хаим Яшаров!

Другият адвокат — висок, строен мъж с физиономия на изпечен Дон Жуан от висшето общество — се надига полека, отмята назад лъскавочерния си перчем и чете величествено, отмерено, с такива интонации, сякаш в трапезарията ни повече, ни по-малко се провежда конкурс за художествена декламация. Въпреки това той завършва сред гробна тишина, никой не го прекъсва, лицата издават мрачен размисъл и съсредоточение.

— Ясно! — разперва ръце Наум Проданов след дълга и тягостна пауза. — Чухте всичко! Редно е да се подпише от вас. Поне петдесетина подписа!… Ще направи, хм… подобаващо впечатление!

Някъде откъм средата на редиците тромаво се изправя възгърбав, с посивели коси мъж, той мачка стеснително каскета си и кой знае защо се озърта, сякаш търси съмишленици.

— Не е ли рано да й се благодари? Нека първо извърши нещо таквоз… ползотворно… Иначе… за какво, тъй да се рече…

— Господин Аврам Пинкас пита, тъй да се рече… — опитва се да му подражава с нескрита ирония Наум Проданов, но един женски глас го засича:

— Прав си е човекът, рано е да се благодари!

— Аз няма да подпиша! — изтърсва кротко, но категорично възгърбавият и сяда.

Наоколо закипява от викове:

— Е, ще му се откъснат ли ръцете от един подпис?

— Кога пък са я произвели в ранг светица-покровителка?

— Дълъг ви е езикът, ама ще има глава да пати…

— Не ме плаши бе, еснаф! Гледай си обущарницата…

— Който ругае двореца, ругае България! Те са всенародни благодетели!

— Как не… Нали веднъж царят изпрати две убити сърни…

Задъхана, разтреперана, възмутена, мадам Босева чука с връзка ключове по масата:

— Моля, господа, моля! Какъв е тоя панаир! Какви са тия хули срещу най-светите институции в нашата страна? Когато управителният съвет ви приканва да поднесете до нейно величество царица Йоана благодарствен адрес, той има предвид полезния ефект, който може да се получи! Трябва да гоним целта с всички средства! Трябва да спечелим височайшето благоразположение! Желаещите да се подпишат — да заповядат!

Макар и в предварителните разисквания някои да изявяват съгласие да сложат подписите си, сега никой не се отделя от мястото си. Наум Проданов почервенява като рак и излиза пред масата.

— Как? — размахва ръце той. — Какво означава… хм… това мълчание? Нима вече не вярвате в добрите ни намерения? Нима вашата признателност към нас, към настоятелството, се е изчерпала? Жалко! Много жалко!…

Аврам Пинкас се изправя наново и пак почва да се озърта, в очите му бляскат лисичи светлинки.

— Ние сме признателни на настоятелството! Вие спасихте нашето детство, тъй да се рече, от глад и пороци… От безпросветна мизерия… Който хвърли камък върху делото ви — не е човек! Ама какво общо има…

— Стига! — пресича го кресливо директорката. — Няма да ти позволя да размиряваш духовете! Като не искаш да се подписваш — не те насилваме!

Аврам Пинкас разперва длани в иронична безпомощност и понечва да прибави нещо, но мадам Босева го прекъсва:

— Мълчи! Уважавай поне белите ми коси! Аз съм те учила на четмо и писмо! Учила съм те да ядеш с вилица и лъжица, не с пръсти! Още веднъж повтарям: желаещите да се подпишат — да заповядат!

От задните редици почва да си пробива път напред едра, кокалеста жена с изхабен, отпуснат вид. Тя стига масата, поема подадената й от секретарката Бланш Рубенова автоматична писалка, и се подписва под благодарствения адрес. После избърсва запотеното си чело и казва гърлесто, страстно:

— Нашият цар не е като всички царе! Нашият цар е народен цар! И царицата…

— Браво! — ръкопляска съвсем безшумно, почти символично адвокатът Хаим Яшаров. — Браво на Витка! Кой ще бъде следващият!

Но „следващият“ не се явява, напрежението в трапезарията расте, става срамно, непоносимо.

Внезапно доктор Шекерджийска вдига ръка:

— Искам думата!

Като я забелязва, директорката се намръщва:

— Да… Говорете!

Лекарката се изправя и се обръща към бившите питомци, гърбом към официалната маса.

— Очевидно идеята за благодарствен адрес не среща симпатии! — твърдо, по мъжки заговаря тя. — Какво да се прави: глас народен, глас божи! Обаче, за да мине петицията пред Народното събрание, трябва все пак да се спечели „височайшето благоразположение“, както се изрази мадам Босева. Е, добре, не може ли в такъв случай да се връчи на царицата…

— На нейно величество царицата… — поправя я нервно директорката.

Доктор Шекерджийска кима отегчено:

— Точно така: на нейно величество царицата… да й се връчи писмо, в което да се апелира за съдействието й…

— Какво писмо? Надявам се, написано с нужното уважение и верноподаност?

— Естествено…

— Това е приемливо! — подкрепя предложението на лекарката писклив, простинал сопран. И веднага към него се присъединяват почти всички:

— Разумно е, няма що!

— Без излишна лъстивост!

— Умерено, братчета, първом делата, сетне ще съдим за адреса!

Подвижният и хитроумен Наум Проданов издебва момента и взима наново инициативата.

— Господа! — врътва очи той, като излиза за втори път пред масата. — Вие сте прави… Хрумването на доктор Шекерджийска е хм… забележително… Предлагам: първо — ние с господин Яшаров да изготвим писмото, и, второ — на следващото събрание да го подпишете! Съгласни ли сте?

— Съгласни сме… — развикват се отвсякъде. — Хубаво е измислено…

— Искам да добавя още нещо! — пресича виковете лекарката.

Адвокатът се покланя галантно:

— Моля…

— Доколкото знам, управителният съвет е предвидил известна сума за поправка на водопровода, канализацията и електрическата мрежа в сиропиталището преди забавата… Може да не е голяма, ама е за сметка на децата, на тяхната храна…

— Вярно… — потвърждава озадачено мадам Босева.

Доктор Шекерджийска прави широк кръг около себе си:

— Тук присъствуват бивши питомци на приюта, които са специалисти водопроводчици, електротехници… Мисля, че не е зле да отделят един или два неделни дни, за да извършат нужните поправки… Хем ще облекчат малко финансовите ни затруднения, хем ще постегнат дома, в който са прекарали детството си и който — вярвам — не им е отмилял след толкова години…

Избухват спонтанни ръкопляскания.

— Заемам се с електричеството! — вдига се решително Аврам Пинкас. След него се вдигат още четирима, по-млади:

— Ще прегледам и ще сложа в ред канализацията…

— Бъдете спокойни за водопровода!…

— Радвам се… Радвам се… — смее се полуискрено-полупресторено Наум Проданов. — Това е вече конкретна, хм… помощ. Доктор Шекерджийска, да разпуснем ли хората?

— Не! — усмихва се загадъчно лекарката. — Тъй и тъй сме ги събрали, нека ги експлоатираме докрай! От вчера заранта пред вратата на сиропиталището са стоварени седем тона въглища. Бай Давид и Фоти не могат да ги приберат бързо, а времето се въси, всеки момент може да завали. Пък като гледам колко мъже са седнали тука, мисля си: „Ако всеки грабне лопата и количка, за час-два и последната бучка ще бъде на сушина!“

Несдържан кикот оглася трапезарията, отвсякъде се подхвърлят шеги:

— Няма отърване, хванаха ни!

— Дайте ми най-голямата лопата!

— Количкари, след мен!

До обед седемте тона въглища наистина са прибрани на сушина в помещението на парния котел. Заедно с бившите питомци работят и трима сиропиталци — Виктор, Валентин и Коста Французина, — към тях всички се отнасят сериозно и приятелски като към равни. О, това е една прекрасна утрин!