Драгомир Асенов
Големият каменен дом (25)

25

Когато огромното зъбчато колело — може би на историята, а може би на съдбата — се върти все по-стремително и неудържимо към разрушение и гибел, към унищожение, би ли оцеляло каквото и да било парче хартия, па макар и договор за шестдесет хиляди лева? И не е ли тоя договор една от тия дребни илюзии, които съпътствуват големите трагедии в живота на човечеството, като гримират техните жестоки, опръскани в кръв лица, за да ги направят по-безобидни пред бъдещите жертви? И по-приемливи за съвестта на зрителите?

По стечение на ред случайности Виктор пръв научава, че се е спукало сапуненото мехурче и на оная надежда, която донесе дарението на двамата нещастни самоубийци. Това става в края на пролетта. Като дежурен по спалня той ходи от креват на креват, оправя гънките на одеялата и чаршафите, измъква ушите на възглавниците. Прозорците са отворени, отвън се носи гъст, сладък мирис на зеленина, изпръхнала земя и влага — вечният зов на обновлението се обажда и през каменната броня на паважа! Небето е синьо, равно, чисто като старинна глеч, белите облаци се гонят под него — величествено, на грандиозни кавалкади.

Сред тях, сред пухкавите облаци, весело се гмурка ято германски „щуки“. С див, пронизителен вой самолетите се спускат отвесно, като се разгъват на ветрило, после — почти над покривите и антените — се извръщат и поемат рязко нагоре. Внезапно прозорецът на съседната стая се разтваря, Виктор зърва ръката на домакинята — къса, дебела, вдигната по хитлеристки.

— Победа… Победааа — крещи в транс „Генерал Франко“, сякаш авиаторите са в състояние да я чуят. Виктор прихва и неволно, без сам да знае как, реве високо, като я имитира:

— Победааа… Победааа…

Голата, жълтеникава глава на домакинята се подава яростно над перваза. Но той е вече под близкия креват.

— Кой е? — вика Генерал Франко. — Веднага да се обади кой е!…

След минутка тя блъсва двете крила на вратата:

— Има ли тука някого?

Виктор мълчи, захапал устни. Домакинята изръмжава заканително и запрашва по стълбите към двора да дири и наказва виновника.

И ето, пак настъпва тишина. Той се измъква от скривалището си, въздъхва облекчено. И тутакси съзира през широко открехнатата врата, че на терасата са седнали мадам Босева и подпредседателят Яшаров. Те са се завалили на креслата, но видът им съвсем не подсказва, че забелязват ласкавия топлик на пролетта и че се забавляват. Напротив, челата им са нарязани от бръчки, фразите — къси, нервни, пълни с напрежение.

— Чудовищно! Чудовищно! — пуфти директорката, като почуква ритмично по облегалото с неизменната си връзка ключове. — Ако не беше бездушно, щеше да бъде комично!

— Все пак: логично е! — възразява адвокатът, очевидно не толкова убедено, колкото за да я подразни.

Мадам Босева се извръща поривисто към него:

— Логично?

— А нима не е?

— И вие одобрявате това?

— Аз? — Подпредседателят прави опит да се засмее, но гърлените звуци, които излизат от устата му, напомнят повече лай или кашлица.

— Защо се смеете?

— Ха… Защото забравяте моя произход…

— Вашият произход! Ах, да… Извинете… И как ще завърши тая бъркотия?

— Безрезултатно!

— Но господин Наум Проданов изброи известни основания… Дали са го приели вече?

Адвокатът надзърта в часовника си.

— Отдавна… Може би е тръгнал насам…

Пауза.

— Трябваше да отидете и вие… — подхвърля подир малко умислено мадам Босева.

Подпредседателят маха отегчено:

— Отказаха да ме приемат!…

— По същата причина?

— Уви…

— Никога не сме говорили с вас по тоя въпрос… Надявам се, че моето отношение към него ви е ясен? Направо казано: за мене той не съществува! Или по-точно: отвращава ме!…

— И мене ме отвращава, но… Съществува, съществува…

— Ще ми се да вярвам, че краят е близо.

Адвокатът потрива скептично брадата си.

— Боевете в Русия не ме радват… — отронва тъжно той. — Въпреки че тя не рухна — според прогнозите, — инициативата все още не е у нея…

— Ами англосаксонците?

— Разчитам единствено на тях… А те се бавят… Страхувам се, че бедата ще ги изпревари… Охо, ето го и господин Проданов!

Виктор се надига, за да увеличи прореза, на който като върху екран следи фигурите на видимата част на терасата. Когато се намества на креслото, докарано специално за него от домакинята и огняря бай Давид, господин Проданов изчезва, остава само гласът му — груб, властен, дрезгав.

— Не одобряват! — отсича лаконично той.

Адвокатът Яшаров се навежда любопитно напред:

— Мотиви?

— Капиталът е еврейски и не може да се прехвърля върху смесени частни сдружения! Само чисто български институти… хм… са правоприемни!

— Ergo? Това са шестдесет хиляди лева…

— Конфискува ги държавата!

— Окончателно! — възкликва ужасено директорката.

Басът на втория подпредседател трепва насмешливо:

— Властта не се шегува…

— Но нали уж министърът на вътрешните работи ви беше обещал…

— И той се отметна… Армията била по-важна…

— Армията? Какво общо има армията?

— Как? Това са близо един милион души: в Беломорието, в Македония… Днес България господствува… хм… над Балканския полуостров.

— С парите на сиропиталците ли ще ги хрантутят?

Наум Проданов се изправя и с къси, пружиниращи крачки тръгва из терасата, като ту се появява, ту изчезва от екрана на Виктор, речта му кънти бойко, предизвикателно.

От видимата част:

— В края на краищата война е! Кръвопролитна, за векове… За жизнено пространство… Армията и нейната боеспособност трябва да стоят… хм… над всичко…

От невидимата част:

— Не мислете, че не възразявах… Напротив, поспорих… С аргументи, с текстове от закона… Даже се разгорещих… Делото на „Царица Елеонора“ не ми е… хм… чуждо…

Реплика на другия подпредседател:

— Министърът подписа ли?

— Подписа…

Вик на мадам Босева:

— Какво ще правим сега?

— Какво ли? Ще затягаме… хм… каиша…

Виктор проумява смисъла на „затягането на каиша“ още на следващата сутрин. След закуска тъкмо когато сиропиталците се строяват за училище, от горния етаж притичва едно момче — запъхтяно, възбудено.

— Списъците… — върти очи то и подскача като опарено. — Изложени са вече…

— Какви списъци? — сопва му се Госпожицата.

— Списъците на изключените.

Коридорът утихва. Пръв се окопитва Валентин.

— Къде са?

— Пред главния вход… Залепени са на колоната…

И изведнъж като по даден знак всички хукват към главния вход — задъхани, съсредоточени, мълчаливи. Да, на колоната отляво са залепени два бели листа, изписани с мастило!

— Дайте път!… Има ли ме?… Моето име?… — блъскат се един другиго момчета и момичета.

— „По липса на средства… Освобождават се… Взето е предвид материалното състояние на живия родител и роднините…“ — чете Виктор, а по гърба му се стича пот, ризата лепне. Най-сетне стига и до „освободените“: осем души, от които пет еврейчета и три българчета.

— Няма ме — отдръпва се с отмалели крака той. И мигом се връща да провери пак.

— И тоя път ни се размина — застава до него студено усмихнат Валентин.

Виктор се насилва да изглежда спокоен:

— Докога?

Валентин цръква суха през зъби:

— Най-много до есента…

— А след това?

— След това — пайдос… Ще се разпилеем като пилци…

— Ами ако войната свърши?

— Наивник! Тя тепърва почва…

— Не пресилваш ли?

— Струва ми се, не! Досега се отвиваше военната пружина на германците… Е, стигнаха Москва, Волга… Сега ще захване да се отвива военната пружина на противниците им…

— И колко ще трае това?

— Може би една, а може би и две години…

— Но дотогава… дотогава нас, евреите, ще ни избият…

— Ако им позволите, ще ви избият! Нали съм ти казвал: да съществуваш значи да се съпротивяваш!…

— С голи ръце! — кипва Виктор.

Валентин го дръпва настрана, стисва яко като в клещи лакътя му:

— В петък вечерта ще дойдеш с мене… След като си легнат и загасят електричеството… И без излишни въпроси…

— Ще дойда!…

Когато се прибират от гимназията, пред главния вход се е струпала голяма тълпа мъже и жени — все близки на питомците от приюта. Те са научили за списъците и са се юрнали да видят дали не ги е засегнала бедата: в работни дрехи, разчорлени, изцапани. Коментариите са кратки, мрачни, печални:

— Ще изпукаме от глад, седем гърла сме…

— Не ми стига умът как ще посрещнем разноските…

— Лягам и умирам — друг изход няма!

Една бабичка с оръфан зелен шал и старомодна дантелена яка около шията бърше мокрите си, спаружени бузи и нарежда — монотонно, унесено:

— Оставиха ми ги… Без счупен грош… А те са малки, искат и хляб, и млекце… Не може само с шарена сол… Като няма милост за младите, защо щадят дъртите, защо?

Виктор пристъпва към разтревожената тълпа. И се изправя пред майка си. Изглежда, тя го е забелязала по-рано, тъй като не се изненадва, а се провира към него — уморено, с неизменната си патрава походка.

— Не съм между осемте… — бърза да я утеши той.

Майка му кима миролюбиво:

— Знам… — и добавя натъртено: — Това вече няма значение…

— Как тъй няма значение?

— Тъй… Гръцките и сръбските евреи ги откараха…

— Къде са ги откарали?

— В Полша, къде… Там ще ни изтрепят всичките… като кучета…

— Ако им се дадем, ще ни изтрепят!

Тя го поглежда любопитно:

— Намислил ли си нещо?

— Още не…

— Ако намислиш, няма да ти преча! Барем ти да отървеш главата… Пък ако не намислиш, ела вкъщи! Уредила съм да те приемат в една работилница за вакса…

— За вакса?

— Чорбаджията е добър… Ще му помагаш… Хе, хе, едни умират, други си лъскат обувките… Ех, да бях мъж, да бях мъж… — И захваща да съска злобно, яростно: — Няма бог, няма правда!… Смърт за смърт — това е истината!… Ама нашите мъже слушат поповете… молят се… Глупци!…

— Ядосана си май…

— Малко е да се рече ядосана… Всяка вечер в Ючбунар идват легионери… на групички… И бранници… Все мамини синчета — хилави, лигави… Бият де що пипнат…

— Никой ли не им се опира?

— Никой!… Всеки пази себе си! Своята кожа… Егоисти…

За пръв път от четири години насам, откак влезе в сиропиталището, Виктор чувствува, че сърцето му се изпълва с умиление и възхищение към собствената му майка. Дали ще я намери пак? Дали ще се сближат наново?