Драгомир Асенов
Големият каменен дом (16)

16

Планът за действие е обмислен и готов. Но часът на изпълнението още не е настъпил, макар че зданието на приюта е затихнало, унесено в първа дрямка. Навън бръска рядък дъждец — ту се засили, досущ далечен, досаден барабанчик, ту замре, спотаи се и тогава над двора се влачи гъсто, лепкаво повесмо — нито мъгла, нито облак. Късна есен. Парното отопление работи от сутрин до вечер, около радиаторите въздухът трепти и размазва очертанията на предметите, а на пет-шест крачки от тях в спалните, трапезарията, занималните и особено по коридорите е студено, влажно и неприятно. Няма къде да се постоплиш, не можеш да се отпуснеш, по цял ден стомахът и гърлото ти пулсират, свити в ледена буца. Преди две-три години по това време раздаваха пуловери, сега тая привилегия е запазена изключително за най-малките, тъй като старите пуловери са скъсани, разнищени и проядени, а новите струват пари. Двамата евреи фабриканти, които някога обличаха сиропиталците с топли дрехи за своя сметка, не са вече в България: говори се, че са успели да се прехвърлят заедно с капиталите си в Аржентина същата заран, в която хитлеристките войски прекосиха Дунава.

Без пуловер, с тънка рубашка и протрит шинел — това е истинско мъчение, колкото и да си въобразяваш, че си кален! Даже в „парното“ не е по-добре, и тука духа, щипе и боде, сякаш не си в закрито помещение, а под навес.

Виктор и Валентин са седнали в дъното, върху купчината въглища, опрели са гръб о зиданата стена на „котела“, зъзнат и мълчат. Наоколо е тъмно, противно, носи се воня на мърша — сигурно някъде наблизо са затрупани и се разлагат плъхове. (Другият огняр, бай Давид, ги бие с дузини и после плаши прислужничките!)

Фоти е оставил да гори само мъничката лампа над пещта — за да покаже, че довършва дежурството си и не се е прибрал, пък и да не даде възможност на случайните посетители да зърнат скритите момчета. Той крачи нагоре-надолу, подрежда лопатите и количките, премита циментовия под, потропва зиморничаво с подкованите си обуща, върши всичко с присъщото си весело, спонтанно и като че ли заразяващо безгрижие.

Понякога спира пред високото прозорче, което лете служи за прибиране на въглищата, надига се на пръсти и втренчено се взира през опушеното стъкло.

— Е? — обажда се тихо Мислителя.

Фоти помръдва рамене.

— Свети…

— Там е, значи…

— Там…

— Сигурно си тъкми кошницата…

— Ще видим… А ти — мълчи! Ще чуе някой…

Валентин млъква недоволно. Сгушен до него, Виктор си мисли, че „там“ е складът и че може би чакането ще продължи дълго, ако не излезе напразно. „Нищо! — решава в себе си той. — Наложи ли се, ще я дебнем до второ пришествие! Няма да се откажем!“

— Фоти — обажда се пак подир десетина минути Мислителя, като разкършва рамене и пъшка от притеснение, — доктор Шекерджийска знае ли за „операцията“?

— Шшшт, тихо!

— Питам те: доктор Шекерджийска знае ли?

— Не знае!

— Защо?

— Няма нужда да знае! — ядосва се за момент огнярят, но тутакси добавя вразумително: — Лекарката е пиперлия… Току-виж, й кипнал келят и изтичала до директорката…

— Какво от това?

— Излишни разправии… Настоятелството няма да уволни „Генерал Франко“ заради черните й очи… Само дето ще я настървим още повече срещу нас…

— Тогава въобще има ли…

— Има смисъл, има! — смее се беззвучно, със заядливи интонации Фоти. — Ще я държим, както се казва в мат! Ха мръдне, ха сме отишли при мадам Босева… Старата е объркана глава, ама държи за честността… Охо, ето и склада…

Валентин се изправя като подхвърлен от пружина:

— Угасна ли?

— Угасна… Излизайте, юнаци! Вашият час е ударил!

Виктор също се изправя. Огнярят смъква ниско подвижната лампа над пещта, разтваря широко горното прозорче. Двете момчета се покатерват върху купчините сгурия и се измъкват на двора. С един скок Фоти застава зад тях. Тримата прилепват плътно рамо до рамо, притаяват дъх.

Най-сетне вратата откъм стълбището се открехва — бавно, без скърцане. На площадката застава топчеста, загърната в шал фигура. Тя протяга длан да провери дали още вали, оглежда се и тръгва предпазливо със ситни крачки по каменния плочник.

— Нищо не виждам! — въздъхва приглушено огнярят. — Носи ли кошница?

— Носи… — прошепва възбудено Валентин. — Забелязвам я добре…

— Сигурен ли си?

— И аз я забелязвам… — добавя Виктор.

Фоти замахва широко, като да съсече някого:

— Кавалеристи, напред!

Подир това събитията се редят светкавично: Виктор и Валентин се втурват по плочника, настигат топчестата фигура, блъсват я „случайно“ и чуват как пред краката й тупва обемист, солидно натъпкан вързоп. Кошницата!

— Стой! Кой е? Кои сте вие? — крещи полуизплашено-полугневно домакинята, като се върти объркано.

Валентин и Виктор спират, оглеждат се и пристъпват полека към нея:

— Ние сме…

Тя се отдръпва разтреперано:

— Какво искате от мене? Не ви познавам…

— Госпожа Дюлгерова…

Едва сега домакинята съобразява, че двамата са сиропиталци, гласът й съска злобно, ядосано:

— Приближете, приближете!… Не мога да ви съгледам мутрите… Я, Валентине, и ти ли? Къде сте тръгнали? Бягате ли?

— Не!

— Часът минава единайсет, сиропиталището спи, а вие… — Твърдите интонации стремително се повишават. — Защо мълчите? Отивате някъде, нали?

— Аз ги повиках… — излиза от тъмнината с нехайна походка огнярят. — С разрешение на директорката… Да ми помогнат да изхвърля пляката… — Той почва да се вайка загрижено: — Ох, ох, ох… Голяма пакост сте сторили… Разсипали сте продуктите… И на туй отгоре зяпате… Събирайте! Събирайте разпиляното!

Тримата клякат едновременно, услужливо.

— Макарони! Пет кутии! — мърмори като на себе си Фоти, докато почиства и подрежда пакетите в кошницата. — Фиде… една, две, три кутии… Сирене… Вестникът се е скъсал, ама нейсе… Бучката е бая тежичка… О-о-о, още имало… И аз обичам сирене… Майка ми все казваше: „Ако те пъхна в каца със сирене, няма да се удавиш…“ Мармалад… Добре, че не се е счупил бурканът… Кашкавал… А тази торбичка? Охо, брашно… Фино, бяло брашънце… От най-чистото… Готово! Заповядайте, госпожа Дюлгерова!

Домакинята поема кошницата, кашля хрипливо и обвива шията си с шала, като тъпче на място — колебливо, изчаквателно. В тоя миг тя изглежда жалка.

— Сигурно всичко това е за господин Фетваджиев! — блясва издевателски с белите си зъби в мрака огнярят, но гласът му е привидно спокоен и равнодушен. — Всеки петък ли му носите?

— Всеки петък? — „Генерал Франко“ се отдръпва сепнато. — Не е вярно… Не съм му носила друг път…

— Виждал съм ви като че ли…

— Не, не, какво говориш!

— Припознал съм се…

— Припознал си се… Разбира се… — задъхва се в нервна скороговорка тя. — Само тая вечер… че е болен… На диета е… Строга диета заради бъбреците…

— Охо-о-о, диета… — кима съчувствено Фоти. — Е, вземете мерки! На легло ли е?

— На легло…

— Бързайте тогава! Щом не ви чака на ъгъла срещу хлебарницата…

— На ъгъла срещу хлебарницата?

— Нали обикновено там ви причаква… Но щом е на легло… Хайде, момчета! Да вървим на спане!

Огнярят премята ръце върху раменете на Виктор и Валентин, тримата тръгват обратно.

— Фоти-и-и… — догонва ги жалостивият писък на домакинята.

Като по даден знак групата на заговорниците се заковава на място и се извръща:

— Заповядайте…

Пауза.

— Заповядайте, госпожа Дюлгерова!

— А, нищо… нищо… Сбогом!

Като се спускат по стълбището към приземието, Виктор въздъхва облекчено:

— Кой е този господин Фетваджиев?

Фоти и Валентин се усмихват дяволито.

— Фетваджиев ли? — почесва се многозначително огнярят. — Придворен бръснарин… Поне според фирмата над магазина му… А иначе е мошеник… Всеки ден минаваш покрай него, на ъгъла на булевард „Патриарх Евтимий“ и…

— Сетих се, знам го!

— Е, той й е любовник! Скубе я на общо основание, най-безбожно… Нали е хубавец! Пък е и значително по-млад от нея! Влизайте да загасим парното, че утре бай Давид ще има да ме попържа!…

Докато тримата изгребват сгурията, затварят прозорчето и разчистват площадката за въглища, по коридора е тихо. Но когато захващат да се мият от праха и саждите, навън припряно изтракват женски токчета.

— Мадам Босева… — настръхва Фоти, дръпва ниско подвижната лампа и нарежда късо: — Скрийте се!

Виктор и Валентин се шмугват в прежното скривалище. На вратата се почуква — леко, предпазливо.

— Да! — отсича огнярят, застанал гърбом към момчетата.

— Може ли?

Сиропиталците изтръпват — това е „Генерал Франко“!

— Може! — окопитва се Фоти, сянката му се покланя галантно.

И между двамата се завързва скоклив, многозначителен разговор, изпъстрен с ирония, великодушие и предупредителност — от едната страна, с ласкателство, хитрост и притворна смиреност — от другата.

Домакинята. Дъждът се усили, та реших да се върна… Не е чак толкова спешно…

Фоти. Приятно ми е… Макар че си отивам вече…

Домакинята. Мина ми през ума… Слушай, да не би да си помислиш, че…

Фоти. Какво да си помисля?

Домакинята. Де да знам… Всичко съм купила с мои пари… От заплатата…

Смехът на младия огняр избухва неудържимо, весело, парното помещение кънти в тишината на нощта като огромна, празна бъчва.

— Не така! — умолява го „Генерал Франко“. — Защо се кикотиш? Или не ми вярваш!

— Вярвам ви, как да не ви вярвам! Мигар човек като вас ще посегне върху храната на децата… И то сега, когато и те гладуват…

— Никога… Никога не бих посегнала!… Честен кръст… Но онези хлапетии ме безпокоят…

— Кои хлапета?

— Валентин и еврейчето…

— Защо?

— Да не се раздрънкат… Госпожа директорката е доверчива и…

— Тая грижа оставете на мене…

— Какво искаш да кажеш?

— Те ще мълчат като гроб!

— Благодаря ти Фоти, благодаря ти… Винаги съм казвала, че с тебе човек може да се разбере… И защо ли се дърпаш, защо ли не вземеш щерката на кака Тотка?

— Не обичам гърчавите…

— Готвачката има спестени пари… И двайсет декара ниви… гори… Всичко ще стане твое…

Сянката на огняря пак подрипва върху стената — огромна, фантастична, обзета като че ли от пристъп на треска.

— Стига си се кикотил! — опитва се да фамилиарничи домакинята. — Лошо ли ще ти бъде да излезеш от тоя пек тука? Работиш като вол, а за какво?

— Ще видим, ще видим… Добре, че си спомних: моля ви се, предупредете Милка да не си пъха гагата, където трябва и не трябва, че може да се опари…

— Прислужничката?

— Именно… Много слухти, много се озърта, ама-а-а… Да не се наложи да й намествам кокалите…

— Фоти-и…

— Предупредете я, предупредете я… Нали сте й изповедница…

— Ще я предупредя, веднага ще я предупредя! Ама че клюкарка… Е, хайде, лека нощ!…

— Лека нощ! — И след няколко минути: — Излизайте, соколи!… Споразумението между великите сили е сключено!

Виктор се прибира в спалнята и си ляга, обзет от смесени чувства на гордост от извършеното, но и на смътно, тягостно съжаление към себе си! Как наистина да не съжаляваш, щом разбираш, че си започнал съзнателната част на своя живот със сърце, препълнено не от обич, а от ненавист към хората! Как да не ти е мъчно!