Александра Рипли
Чарлстън (7)

7.

Шед Симмънс гребеше в пропускащата вода лодка по течението на Купър Ривър, проклинайки прилива, който през последния половин час идваше срещу него. От време на време се обръщаше, за да погледне с безпокойство отпуснатата на носа на лодката фигура на Пинкни. Надяваше се Пини само да е заспал — пътуването им от Вирджиния дотук бе докарало и двама им до границата на изтощението.

Но сега вече бяха накрая. Отдясно на Шед се виждаха останките на кейове и складове, надвесени над реката. Острата миризма на овъглено дърво гротескно се смесваше с тежкия аромат на жасмин и глициния, полъхващ от обраслите в бурени градини в града.

Изведнъж притъмнялото небе се озари в яркочервено. Блясъкът беше като от експлозията на мина. Шед се хвърли в мръсната локва вода на дъното на лодката. Разклащането, което предизвика, разбуди Пинкни и той надигна глава.

— Какво по дяволите…?

— Не може да ни обстрелват — изправи се Шед. — Проклетата война свърши. — Бяха научили новината за поражението на Лий от Юнионистки войници, които ги изненадаха, докато спяха в изоставен вагон.

Когато отново погледнаха с тревога към небето, то отново присветна, този път в жълто и зелено. Бяха фойерверки.

— Не мога да повярвам — каза Пинкни. След това се разсмя: — Как мислиш, дали това не е в чест на нашето завръщане?

Смехът му беше груб, но искрен. Имаше дни, дълги дни, когато го измъчваха съмнения дали изобщо някога ще се върне у дома. А ето, сега някакви необясними ракети осветяваха бялата камбанария на „Сейнт Майкъл“ в карнавални цветове. Носът му долови сладко-горчивия дъх, разнасящ се от синьо-черните кални локви, останали след отлива. Този мирис — нещо кошмарно за гостите, бе серен парфюм на принадлежност за онези, които го познаваха от рождението си. Вълна на щастие стопли измъченото му сърце.

— Я спри тук, Шед — показа той с ръка. — Би трябвало да има едни стъпала, ако ги намерим. Когато се изкатерим през боклуците, ще се озовем в началото на „Трад стрийт“.

От реката до дома на Пинкни имаше само три преки, но пътят им отне много време. Шед трябваше да се справи с канонадата от впечатления, защото никога по-рано не беше виждал град. Високите сгради от двете страни на тясната „Трад стрийт“ се издигаха заплашително над тях; Шед имаше усещането, че минава през затворен планински проход. На няколко пъти той погледна нагоре, подсъзнателно търсейки снайперисти по скалите. През начупената линия на покривите небето проблясваше и пак притъмняваше през случайни интервали от изстрелваните фойерверки. Звукът на техните експлозии, макар и приглушен, беше ясно доловим. Челюстите на Шед бързо се движеха и в нервна възбуда той прехвърляше топката тютюн от едната буза на другата.

Пинкни също се озърташе. Сгъстяващият се здрач играеше козметична роля. Той можеше да различи само една малка част от пораженията, нанесени от обсадата. За него познатите домове по старите им места представляваха успокоителна гледка. Той крачеше нестабилно по плочите на тротоара и няколко пъти се натъкна на стените на домовете от лявата му страна. Все още не беше усвоил новото усещане за равновесие, с което щеше да живее през останалата част на живота си. Десният му ръкав беше полупразен и свободно се клатеше от лакътя надолу и липсващата контратежест му причиняваше неудобство.

Шед започна да се отпуска едва когато излязоха на „Мийтинг стрийт“. Улицата беше широка и директно пред него в отвореното пространство между градини и гробище се виждаше църква с две кубета. И двамата закрачиха по-бързо.

— У дома сме, Шед!

Домът на Трад беше с плътно спуснати кепенци, но през дупките от шрапнели в тях проникваше слаба светлина. Те бързо минаха през портата и се озоваха пред висока тухлена стена с желязна врата, едното крило на която висеше на огънатите панти.

— Ще заобиколим отзад — каза тихо Пинкни. — Ще трябва да се поизчистим, преди да се изправим пред дамите. — Зелените звезди над тях осветяваха с призрачна светлина брадясалото му лице и сплъстената коса.

— Мисля, че си прав, кеп. — Шед изплю струя тютюнев сок на улицата, погледна отново високите, призрачно бели колони по верандите, сви рамене, след което се освободи също и от топката тютюн в устата си.

Те минаха по дължината на павирания път за карети до незастлания заден двор, отвъд буренясалата градина. Там, с гръб към тях, стоеше млада чернокожа жена и простираше влажно бельо на тънко въже, опънато между две дървета. Басмената й рокля и пъстрата кърпа бяха единственото цветно петно в полумрака. Постройките в двора бяха иззидани от онези уникални сиво-розови тухли, произвеждани само в предвоенен Чарлстън; ръбовете им смътно се различаваха в сивкавия сумрак и нарядко проблясваха в розово, отразявайки отблясъка на фойерверките.

— Софи? Ти ли си? — Пинкни не беше уверен.

Жената изпусна огромната мокра нощница и се извъртя на пети.

— Слава Господи! Мист Пинкни! — Тя притисна ръце върху сърцето си. Когато той се приближи, тя ги повдигна и притисна бузите си: — Какво вижда аз? — изстена тя. — Кожа и кокал. И нещо липсва! — Тя изпусна тънък, остър вик на печал.

— Софи, спри да виеш. Така ли се посрещат двама герои? — Той не бе в състояние да продължи по-нататък изкуствената безгрижност. — Софи, умолявам те! — извика. Беше се подготвил психически да не позволи да бъде засегнат от реакцията на семейството, когато научат за ръката му. Беше постигнал пълен контрол над емоциите си. Но това бе във Вирджиния, в армията. И ето че сега, когато най-накрая отново си беше у дома, контролът му се изплъзваше. Прекалено много емоции се блъскаха в сърцето му. Той изпитваше желание да падне върху земята на познатия двор и да я прегърне. Искаше да отметне глава назад и да завие от болка при вида на замазаните дупки по стените и от страх пред онова, което бъдещето щеше да му донесе. Но вълнението, което изпитваше в момента, не се показа на изпитото му лице. Той се усмихна на Софи и я потупа по рамото. — Всичко е наред — успокои я той. — Наистина всичко е наред.

Жената затисна с юмрук в устата си, докато не замълча.

— Е, така е по-добре — окуражи я Пинкни. След това направи жест на Шед, който се приближи: — Шед, това е Софи. Едно време се грижеше за мама и дрехите й, но ако съдя по цялото това пране, изглежда сега е поела цялото семейство…

— Да, сър — изломоти Софи, — и за мис Джулия, особено за нея.

— Мис Джулия? Тя тук ли живее?

— Да, сър. Янки генерал живее на „Шарлот стрийт“ в дома на мис Джулия.

— Ясно. Ами… Софи, това тук е мистър Симмънс. Той ще живее с нас. Но не се безпокой. Той не държи особено на прането, както и аз също. Котлето с вода за миене още ли е на огъня?

— Огънят изгаснал, но аз оставила вода.

— В такъв случай, Софи, ще те помоля да сложиш малко дърва и да го запалиш. Мистър Симмънс и аз ще трябва добре да се поизмием със сапун, разбира се, а след това ще е най-добре да извариш тези дрехи.

— Да, сър, мист Пинкни. Ще кажа на Соломон да отнесе ваната във вашата стая.

— Не прави това. В тези дрехи имам спътници, които не искам да отнасям и у дома. Ще се измием тук, на двора. А ти… да не поглеждаш, ясно ли е?

— О, мист Пинкни! — Софи игриво се изкиска.

— Добре тогава, хващай се на работа. И Софи… ще имаме нужда от бръснач и някои чисти дрехи. Навремето оставих някои неща в моя гардероб. Още ли са там?

— Да, сър.

— Ще бъда доволен, ако се поразтичаш.

— Да, сър… Мист Пинкни? Аз тръгва, но иска да ти каже, че всички ще са доволни, че се върна. Този дом има нужда от мъж.

— Благодаря ти, Софи. И най-добре ще е този мъж да е чист, как мислиш?

— Да, сър. Аз тръгва да върши — и тя изтича към кухненската пристройка.

 

 

Пинкни вдигна газената лампа високо и поведе Шед към дневната. И двамата бяха вече чисти и това горе-долу беше всичко, което можеше да се каже за тях. Предвоенните дрехи на Пини стояха свободно на отслабналото му тяло и буквално скриваха Шед от погледа.

— Леля ми Джулия е Горгона, Шед — предупреди го той. — Не допускай нищо, което ще каже, да те разстройва. — И той почука на рамката на отворената врата.

Джулия вдигна поглед от гергефа. Използваше го, за да закърпи някаква риза на Стюарт с добре познатия му блестящ конец, с който бродираше навремето.

— Добър вечер, Пинкни — произнесе тя със спокоен глас. — Не стой там, ела и седни.

За един безкраен миг Пинкни не можа да накара краката си да помръднат. Очите му скачаха от предмет на предмет в стаята, която познаваше от най-ранното си детство, и попиваха пораженията, нанесени от войната. Изчезнали бяха сребърните купи, в които някога се поднасяха уханни сладкиши на блестящите махагонови маси. Нямаше ги и кристалните вази, в които винаги бе имало свежи цветя. А също и порцелановите статуйки на кученца, които бдяха на страна по перваза над камината. Всъщност, всичкият порцелан беше изчезнал — дрезденските овчар и овчарка, чиито глуповати усмивки винаги го бяха вбесявали, малката китайска танцьорка и миниатюрното цветно дърво, боядисано върху малкото ветрило, кутиите с капаци, които винаги бяха претъпкани с любимите бонбони на майка му. Изчезнало беше и всичко, за което си спомняше. Всички красиви и фриволни дреболии бяха изчезнали.

Сребристо синята коприна, която покриваше стените, беше на петна, драпериите ги нямаше. Някаква картина висеше дразнещо ниско на една от стените. По следите около нея ставаше очевидна ролята й за прикриване на замазаната дупка от парче от снаряд. И това беше единствената картина в стаята. Тъмни правоъгълници маркираха местата, където едно време бяха висели деликатните, излъчващи светлина пейзажи.

Беше останала по-малко от половината от мебелировката. Дълбоки бразди по краката на столовете говореха за краката на хора в шпори, които бяха седели на тях. Прецизни квадрати свидетелстваха за майсторството на Джулия при закърпване на разкъсаната тапицерия. Ожуленият под беше излъскан, но все още се виждаха треските по ръбовете на улеите, останали след преместването на тежкото писалище. Не се виждаха меките, избелели килими, които в миналото щяха да бъдат използвани, за да се скрият тези рани.

Пинкни се насили да влезе в стаята. Той предпазливо пристъпи по голия, ожулен под. Очите на Джулия за миг се разшириха, когато тя забеляза запретнатия му празен ръкав.

— О, боже! Страшно съжалявам. Много ли те боли?

— Вече не, слава богу. Лельо Джулия, нека ти представя моя приятел Шед Симмънс. Загубих ръката си, но Шед ми спаси живота.

Джулия погледна Шед. Не направи опит да скрие отвращението си. Пинкни усети съживителен прилив на гняв. Той погледна леля си с предизвикателните си стоманеносини очи.

— В такъв случай мистър Симмънс определено е добре дошъл — каза Джулия. Не се постара фразата да прозвучи убедително.

Пинкни се обърна към Шед, който продължаваше да се колебае в коридора:

— Казах ти — промърмори той. — Хайде, влез. Може да лае, но със сигурност не хапе. Извинявай, Шед.

— О, сблъсквал съм се и с по-страшни неща — отвърна момчето. Влезе в стаята с походка, в която се долавяше напереност. — Как сте, мем? — обърна се той към Джулия. След което се настани в един висок стол, чиито странични облегалки го скриха от погледа й. Както и нея от неговия.

Пини си избра едно столче по-наблизо до леля си. От гнева по бузите му бяха избили червени петна. Той страстно искаше да може да изкаже какво мисли в момента. Но Джулия му беше леля, беше по-възрастна от него и беше дама.

— Благодаря за фойерверките — спря се на нещо друго той.

Иронията не остана незабелязана от Джулия, но и не наруши киселата й надменност. Без да вдига поглед от ръкоделието си, тя обясни повода. Беше четвъртата годишнина от превземането на Форт Съмтър и началото на войната. Още от началото на окупацията на Чарлстън през февруари, основната задача на Юнионистката армия беше да се възстанови форта и да се отвори наново. Малкото парче земя в залива, едно време символ на Юга, се беше превърнало в символ на Севера. За тази годишнина бяха пристигнали параходи чак от Ню Йорк и Бостън, докарали на борда си триумфиращите дейци на аболиционизма, предвождани от самия Хенри Уорд Бийчър. Майор — сега полковник — Андерсън, който се беше предал през април 1961 година, сега беше пак в Чарлстън, за да вдигне знамето, което беше свалил преди четири години.

— През целия ден гърмяха топовни салюти. Заболя ме главата. А сега и тези фойерверки. Всичко това е за забавление на чернокожите пияници в Уайт Пойнт Гардънс и за да се припомни на останалите какво бяха тези осемнайсет месеца обсада. Затворих кепенците, разбира се. Не искам да ставам част от всичко това, дори и само като свидетел.

Раздразнението на леля му подейства успокоително на Пинкни. Джулия си беше все такава, каквато винаги си беше била. И до момента беше реагирала само веднъж и то по задължение, на липсващата му ръка. Нейното безразличие имаше странно лечебно въздействие, а острият й и неспокоен тон го караше да се чувства у дома, въпреки всички промени.

— Кажи нещо за Стюарт, за мама и Лизи — помоли я той. — Те едва ли са отишли да гледат фойерверките.

— Разбира се, че не. Лизи беше сложена да си легне както обикновено веднага след чая. Стюарт се съгласи с неудоволствие да придружи майка ти на парти. Джентълмените пооредяха, така че даже дванайсетгодишните момчета имат нови задължения.

— Горкият Стюарт — ухили се Пинкни. — Дванайсет години не са възраст, на която да се възхищаваш на дамите. Но как успя милата мама да намери парти в тези дни?

— Правят ги всеки петък. Сали Брютън — кой друг? — ги събира и е измислила нещо, което нарича „парти на спасението“. Всеки дом, в който е останало пиано, поема организацията следващия път. През следобеда момчетата разместват останалите мебели и килими и лъскат пода. Вечерите пък момиченцата се редуват на пианото, докато младите танцуват. Разхлаждат се с чаши за пунш, пълни с вода. Някой бил предложил да наричат събиранията „водни танци“, вместо „танци на чай“, но Сали реши, че това не звучи достатъчно драматично.

— Хората гладуват ли? — попита Пинкни, поглеждайки отслабналото тяло на леля си.

— Почти — направи гримаса тя. — Цялата храна е в ръцете на янките. Раздават купони за снабдяване от интендантската им служба — ориз, брашно, оцет, осолено свинско, смляна царевица — а черните се нареждат на опашка, за да получат каквото се дава. Пенси, Соломон и Хати губят по половин ден там, за да донесат нещо за вечеря.

— Не могат ли и белите да се наредят на опашка?

— Могат, но не искат. — Смехът на Джулия прозвуча като проклятие. — Не искаме да доставим на сините дяволи това удоволствие. Във Вирджиния войната може и да е свършила, но тук едва сега е започнала. Ние срещу тях.

И с помощта на епизодични въпроси от страна на Пинкни Джулия разказа безстрастно и подробно за събитията в Чарлстън от последния му отпуск досега, както и за условията, в които им се налагаше да живеят сега.

В дните непосредствено след окупацията войниците на Юниона се настанили във всички непострадали сгради от „Калхаун стрийт“ нататък и преместили чарлстънци в Стария град. Освен това подпалили всички складове, пълни с памук и ориз, което унищожило и кейовете. Известно време изглеждало, като че ли екзалтираните доброволци могат да опожарят целия град, но офицерите им успели да ги удържат. Единственият унищожен дом бил онзи на френския консул, където някой от хугенотите в Чарлстън били складирали на сигурно място различни неща с международно предназначение.

Освободените роби от града, както и надошлите от плантациите образували безкрайна процесия из града и спели в порутените домове, в парковете и по улиците. По силата на Военна заповед номер 15, издадена от Шърман, цялата земя от Бофор до Чарлстън била конфискувана, за да се преразпредели в полза на освободените роби, които следвали армията му през Джорджия. В този район влязло и баронското имение. Един от генералите на Шърман, човек на име Сексън, трябвало да раздаде 485000 акра земя. Той произнесъл реч в Чарлстън: „Дойдох да ви кажа да вземете земята“, което повечето черни разбрали като покана да си изберат, която земя пожелаят. Из целия град се появили съобразителни мошеници, които отворили сергии и продавали номерирани колчета по долар парчето. Те разправяли, че всичко, което един чернокож трябвало да направи, е да забие колче там, където си хареса и с това ставал собственик на четиридесетте акра около колчето.

— Доколкото разбрах — разказваше Джулия, — известен брой от кандидатите се опитали успешно да се взаимоизбият. На всичко отгоре не бяха много доволни и от своите благодетели.

Разгневени, смятащи, че са предадени, черните роби се изсипали обратно в града, където започнали да нападат всеки бял, когото срещали, дори офицерите на Юнионистката армия. Джулия се усмихна:

— Някой си генерал Гърни сметна, че е намерил решението. Той им каза да се върнат в плантациите северно от града и да се наемат на работа при белите на надница. Конфискуваната земя на юг била само за негрите от Джорджия. Всеки здрав негър, който остана, беше хванат да чисти улиците и развалините от бомбардировките. Започнаха вълнения с вдигане на много шум. Нощем беше просто невъзможно да се спи. След това офицерите тръгнаха из града, предлагайки да въоръжат всички бели с тояги, ако се съгласят да помогнат на янките да държат работниците под контрол. Мисля, че даже им плащаха нещо. Следващото нашествие в града беше от бедни бели от вътрешността. — Тя погледна бегло Шед, който седеше зад столчето на Пинкни. — Бяха хора, щастливи да счупят някоя друга глава срещу заплащане. Естествено, никой от хората, които познавахме, не би поискал такова нещо, макар че Стюарт имаше желание. Той си мислеше, че може да набие с тояга някой друг янки и никой няма да забележи. Трябваше да поговоря много сериозно с него.

— Стюарт? Но Стюарт е дете.

— Почакай да го видиш! — И тя подхвана разказа отново. Армията създала две отделни групи, за да удържи нещата под контрол: редовната окупационна войска и така нареченото „Бюро на освободените, бежанците и изоставените земи“, т.е. „конфискуваните земи“. Бюрото взело всички училищни сгради, включително „Южна Каролина“ в съседство и отворило девет училища за негърчета и възрастни. — Разбира се, в целия град няма девет училищни сгради. Повечето хора преди наемаха частни учители за децата си. Затова преоборудваха каквото им трябваше. „Сейнт Люк“ беше разчистена от всичко, та до покривките на олтара и сега е девическо училище за негърчета.

Пинкни си помисли за коледната литургия в тази църква и за лицето на Лавиния, сияещо до рамото му. Как ли щеше да реагира тя на празния ръкав под лакътя му сега? Той се насили да се вслуша в онова, което леля му разказваше.

— … честно да заработи някой друг долар. Освен това е много по-лесно да се научи едно черно момиченце на азбуката, отколкото как да слага масата.

— Извинявай, лельо Джулия. Не чух всичко, което каза.

— Аз не говоря на себе си, Пинкни. Не се разсейвай. — И за пореден път острият й тон по един странен начин успокои Пини. Някои неща поне не се бяха променили. — Казах, че повечето учители са от дамите, които познаваш — и тя назова една дузина имена. — Тъпите янки изпратиха деветдесет мисионери, които за никъде не стигаха, затова трябваше да наемат повече от седемдесет местни учители. Възрастни мъже за мъжките училища и дами — за девическите. Анабел Марион преподава четене, което е изненадващо, след като винаги съм я считала за неграмотна. Тя разказва, че имало над три хиляди ученици. Майка ти искаше да се предложи за учителка, но аз я убедих, че те не са стигнали дотам, че да чегъртат дъното на този казан.

— Мама? — гръмогласно се изсмя Пинкни. — Та тя не може да каже как се пише „котка“! Защо, за бога, ще иска да стане учителка?

— Всичко това е част от последната лудост, която я е обхванала. Стана религиозна фанатичка.

— Мама?

— Празноглавата ти майка. Когато хората започнаха да се връщат обратно в центъра на града, в „Сейнт Майкъл“ веднага подновиха службите си. Още най-първата възможна неделя мистър Сандърс си мърмореше под носа както той си знае, но някакъв схватлив янки от галерията се бил заслушал прекалено внимателно. Той забелязал, че мистър Сандърс пропуснал молитвата за Президента. Той си я пропускаше от години, нали знаеш, никой от нас не си мисли кой знае какво за Дейвис. Но онзи янки докладвал и тогава стана голяма история. Генерал Сикълс настояваше, че всички трябва да се молим за Линкълн, мистър Сандърс отказваше да се съобрази и тогава те му отнеха дома, мебелите, дори църковните одежди и го смениха с някакъв от Роуд Айлънд. Казва се Едуардс, Ейдам Едуардс и е богослужител, доведен сякаш от пъкъла. Наричам го Джонатан, което подлудява майка ти, макар и да не схваща какво искам да кажа.

— Не те разбирам.

— Ще разбереш като го видиш. Епископалната църква направи единственото, което наистина може да унищожи Чарлстън. Този човек е красив като Гавраил, гласът му е като на орган и е вдовец. Половината жени в Чарлстън са луди по него и са готови на какви ли не хитрости, само и само да привлекат вниманието му. Но не мисля, че болшинството от тях се държат така абсурдно като майка ти. Те просто се държат смирено, но тя възприема изцяло неговото послание: Чарлстън е Содом и Гомор, взети заедно, а войната е божието наказание за греховете ни. Освен това повтаря думите му като папагал, което страшно ми досажда. Единственият забавен момент е да наблюдаваш попрезрелите красавици в неделя. Прискърбна гледка. Когато Едуардс ги причестява, той буквално трябва да изтръгне потира, за да премине на следващата… Струва ми се, че страстното желание да преподава се дължи на това, че в тази романтична атмосфера Мери просто остава незабелязана. Едуардс обаче има дъщеря и тя е учителка в училището, която направиха в съседната къща. Милата ти майчица си внуши, че ще може да се отбива в дома на пастора и да обсъжда училищните дела с Прудънс. И да се бави в сладки приказки, докато не зърне татенцето на Прудънс.