Александра Рипли
Чарлстън (49)

49.

— Не, госпожо, господарке Елизабет, няма да вземе заведе никакво бебе на никакъв остров Съливан. Идва голяма неприятност, която разруши всичко там.

— Хати, не говори такива глупости. На небето няма облаче. Сега започвай да опаковаш багажа. Не желая да оставам и ден повече в тази пещ. Заминаваме за крайбрежието следобед.

— Не, госпожо. — Долната устна на Хати изхвръкна напред и широките й стъпала натиснаха пода, като че ли се залепиха о него.

Елизабет постави юмруци на хълбоците си, заемайки стойка, съответстваща на тази на Хати. Намръщи се ужасно.

— Аз казах „да“ — изсъска тя. Хати никога не беше я виждала толкова ядосана.

Но страхът й беше по-голям от гнева на Елизабет.

— Не, госпожо — каза тя. — Врачките казва идва беда. Аз няма да я срещна на никакъв остров.

Елизабет тропна с крак. Беше загубила дар слово от гняв. А също, ако си го признаеше, и от неестествен страх. Без значение колко пъти си повтаряше, че магьосниците са безсмислено негърско суеверие, тя потреперваше, когато ставаше дума за някоя от тях.

Разговорът с Пинкни не й помогна много да преодолее тревогите си.

— Трябва да говориш с Хати — каза тя, нахлувайки в работния кабинет. — Говори като луда и не иска да върши каквото й казвам.

Пинкни изслуша търпеливо подробностите по оплакването на Елизабет. Изглеждаше замислен.

— Може би е по-добре да промениш плановете си — каза той. — Кога се предполага, че ще връхлети тази буря?

— Пинкни! Не говориш сериозно.

— И да, и не, Елизабет. Ти не си израснала в провинцията като мен. Повечето от времето си като момче съм прекарал с цветнокожи хора и в много случаи те знаеха неща, които ние не можем да разберем. Не вярвам в магии, духове или разчитане на бъдещето на разхвърляни кокалчета. Но в същото време не е като да не им вярвам съвсем. Просто не знам… а и Господ е свидетел, че отдавна ни е дошло времето за ураган. Не е имало, откакто бях момче. С времето сме на заем.

— Въпреки това никога не се е случвало да има ураган през юли. Хати говори, без да мисли. Не смяташ ли, че чрез бурята се опитва да прикрие нещо друго? Все пак тя доста е остаряла. Може би това е причината. От месеци насам тя се оплаква от стъпалата си и твърди, че кръвта й е станала „захарна“. Не ми се вярва. Не е достатъчно отъняла, за да има диабет, а и не съм я забелязал да пие много вода. Мисля, че просто сега това е модната болест между слугите. Много приятели ми казват, че готвачите и прислужниците им твърдят, че са я хванали.

Пинкни се усмихна.

— Никога не се опитвай да заставаш на пътя на модата. Ние, мъжете, научаваме това в люлката, наблюдавайки ви как се докарвате.

Елизабет се разсмя.

— Добре казано, скъпи братко. Вече преодолях избухването си. Трябва да призная, че блъсканиците и влаковете са глупост. Не мога да седна, а не обичам да се придвижвам, без да наблюдавам пейзажа. Но това не дава отговор на въпросите ми.

Те се съветваха сериозно почти час. После Пинкни отиде да разговаря с Хати, докато Елизабет говореше с Делия. Същия следобед Елизабет и Хати заведоха децата и пренесоха кутиите с летни дрехи в къщата на крайбрежието. Хати й помогна да отвори къщата, да махне покривалата за прах и да измете пясъка, издухан в нея през месеците, в които беше затворена. Останалата част от лятото Хати прекара на „Мийтинг стрийт“, вършейки домакинската работа на Делия. Делия се придвижваше до крайбрежието с ферибот. Не желаеше да остава за през нощта.

— Магията винаги идва с тъмното — каза тя авторитетно. — Ако аз вкъщи преди тъмно, не прави никаква разлика къде прекарва деня. — Елизабет не се и опита да я убеждава, че няма причина да вярва, че нещо ужасно ще се случи. Тя беше доволна, че поредицата хубави слънчеви дни излекуваха собствения й мозък от тъмните му суеверни предчувствия.

Всъщност се оказа, че и Елизабет, и Делия са грешили. Бурята дойде, и то през деня.

Елизабет беше на ферибота, връщайки се от един дълъг, горещ ден на покупки в града. Тя погледна с надежда към тъмните облаци, скупчили се на хоризонта. Може би щеше да се излее порой, когато се прибереше вкъщи. Това винаги я вълнуваше и възстановяваше силите й. Светкавиците сякаш раздираха мъглата, надвиснала между нея и света, и пращенето на електричество във въздуха я караше да се чувства наистина жива.

Облаците покриха небето, препречвайки пътя на нетърпимото августовско слънце; неясно откъде се появи вятър. Искаше й се да може да свали шапката си. Усещането от бриза сигурно беше чудесно.

— Погледнете! — каза морякът. Елизабет обърна главата си по посока на сочещия пръст. Над пристанището дъното на облаците се придвижваше надолу, опитвайки се да се съедини с водата. Дузината пътници се струпаха на перилата на палубата, за да наблюдават.

Облакът се снижи, след това се вгъна нагоре в себе си, протегна се навън, нагоре, отново надолу, докато накрая извита тъмна колона се разтегли между небето и водата. В момента, в който те се свързаха, всички дочуха далечно, глухо бучене.

— Боже опази — пое си тежко дъх морякът, — това е най-големият воден циклон, който някога съм виждал през живота си.

Елизабет беше заинтригувана. Беше чувала за циклони, но не беше виждала такъв с очите си. Приличаше на танц. С ужасна гаргантюеловска грация циклонът се поклащаше и залиташе от горе до долу. После започна да се придвижва, все така виейки се, през пристанището. Шумът се усили. Морякът се хвърли на колене и започна да се моли с висок глас. „Господи, Боже мой!“ — заприглася тихо Елизабет. Циклонът се приближаваше с бясна скорост към тях и сега тя видя ясно гигантските му размери. Силата на шума, произведен от него, даваше представа за неизмеримата му мощ. Ако удареше кораба, щеше да го нацепи на трески. Тя се опита да затвори очите си и да се отдаде изцяло на молитвата. Ако беше настъпил часът й да умре, трябваше да измоли прошка за греховете си. Но беше като прикована. Взираше се, без да диша, в придвижващото се към нея водно чудовище, предшествано от съкрушителна вълна.

Пяната от вълната докосна устните и очите й; устата й се разтвори и тя усети вкуса на сол върху езика си.

Тогава циклонът промени посоката си. Той се отдалечи, танцувайки с флиртови движения, оставяйки кораба в ужасяващата прегръдка на обградилите го от двете му страни големи вълни. Елизабет се вкопчи в перилото и пое дълга глътка въздух за изстрадалите си дробове. Сега вече можеше да се помоли. С лице, мокро от морска вода и сълзи на облекчение, тя благодари на Бога за своето избавление.

В града хората чуха циклона, преди да го видят. Стражът, пресичащ релсите на издадения хребет, които минаваха покрай складовете на „Бей стрийт“, се огледа в отчаяние, търсейки с поглед локомотива, който се бе засилил така неконтролируемо, но по релсите не се виждаше нищо. А звукът се носеше някъде зад гърба му, след края на линията в Столс Али. Той се обърна точно навреме, за да види как бясно въртящата се колона удря защитната стена при Ийст Батъри. Подчинявайки се на безсмислен автоматичен рефлекс, той вдигна черно-бялата палка в ръцете си, сигнализираща заповед за спиране. Отломъци от зидарията на стената, нанасяйки му многобройни рани, го свалиха на земята. Беше в безсъзнание, когато тонове вода нахлуха през разкъсаната стена след нещото, което я разкъса. Не почувства удавянето си.

Торнадото си проправи криволичеща пътека през нищо неподозиращия стар град, като картеч пръсвайки прозорци и разпръсквайки керемиди от покривите. Проявяваше капризи в разрушителността си, подобно на огромно, ужасяващо дете по време на игра. Отнесе златната топка от върха на кулата на „Св. Михаил“, после поигра на дама на „Мийтинг стрийт“, изравнявайки със земята някои от постройките, като прескачаше други. На „Калхун стрийт“ фунията се спусна, за да всмуче с цялата си сила масивната камбанария в романски стил на баптистката църква на „Ситадел скуеър“. Стовари най-горната й част във вътрешността на станцията на железопътните линии на Южна Каролина, после се втурна по релсите с ръмжащия си локомотивен шум и когато се умори най-накрая от играта, се шмугна обратно в облаците, които го бяха родили. Пет и половина километра извити железни релси, размесени с отломки, отбелязваха пътя на изчезването му.

Цялото събитие продължи по-малко от три минути. Преди някой да осъзнае какво става, всичко беше приключило. По-голямата част от жителите на града научиха за посещението, четейки вечерния вестник.

Но в тесните стари улици, южно от Броуд, водата неумолимо се покачваше. В защитната стена зееше дупка, широка дванадесет метра, и оттам нахлуваха съединилите се потоци на река Купър и прилива, които наводняваха Ийст Батъри, разпростирайки се в сърцето на стария град под тридесетсантиметров гребен от пяна. В течение на един час водата беше изкачила стъпалата пред високите стари къщи и се процеждаше изпод балконските врати. На „Броуд стрийт“ канцелариите на приземните етажи се изпълниха с абсурдно поклащащи се бюра и кресла, които плаваха в басейни, достигащи височината на первазите.

Мъже и момчета газеха през наводнените складове на „Ийст Бей стрийт“ и измъкваха торби със зърно, бали памук и всичко, с което можеха да се опитат да запушат разширяващия се отвор в разбитата стена. С падането на нощта те заработиха под светлините на фенери. След осем часа непосилна работа водата започна да се отлива. До сутринта тя вече се плискаше на най-ниския пласт от просмуканите от нея бали, а слънцето хвърляше лъчите си върху колоната вагони, каращи чували с пясък, които да бъдат поставени на мястото на балите. В къщите жените стояха във вода до над глезените им и благодаряха на провидението, че това се случи през лятото, когато всичките им килими са прибрани по таваните в очакване на хладно време.

Пет дни бяха необходими, за да се оттече водата в морето. Дотогава защитната стена беше поправена, бяха поставени нови стъкла на прозорците и керемиди, златното кълбо зае мястото си на върха на „Св. Михаил“ и влаковете се движеха по нови релси. Бяха поправени назъбените краища на отсечената камбанария на баптистката църква и паството обсъждаше най-добрия начин за издигането на нова чрез увеличаване на църковните фондове. Самата църква беше непокътната, така че дострояването не беше спешно. През август беше твърде горещо, за да се мисли за свършване на някаква бърза работа.

По всеобщо мнение големия проблем при торнадото бе, че връхлита изневиделица. В случай на ураган имаше време за заковаване на прозорците и донасяне на допълнителни запаси от храна и вода; ветровете се усилваха с разумна скорост. Всеки знаеше как да се оправя с урагани. Циклоните не бяха част от начина на живот на Чарлстън. Това безпрецедентно бедствие беше обезпокояващо. И все пак градът оцеля. Както винаги досега. Хората се гордееха с издръжливостта си и признаваха, че по някакъв начин дори е доста приятно да има нова тема на разговори. Иначе никога нищо не се случваше. За живелите през бурните години на битки с янките животът твърде често изглеждаше прекалено спокоен.

Елизабет Трад Купър не споделяше мнението им. Тя беше силно разтърсена от начина, по който фериботът избягна на косъм унищожението. Когато животът се върна в нормалното редуване на безлични дни и нощи, тя бавно се съвзе, благодарна за безопасната им неизменност. Замаяната отпуснатост, която я обгръщаше, беше едно удобство — познато и успокояващо.

През октомври умря Ендрю Енсън. Всеки се съгласи, че това беше благословено избавление за него.

А също и за семейството му, чиито членове го знаеха, ако и никой от тях да не го изразяваше гласно. На погребението му църквата беше препълнена с хора, показващи по този начин любовта и уважението си към бащата и съпругата му за безкрайно дългите години, в които те се грижиха за него, без да се оплакват. Младши лейтенант Ендрю Енсън, офицер от армията на САЩ, на служба на територията на Ню Мексико, не можа да присъства. Той изпрати телеграма, последвана от дълго, младежки несвързано писмо. Лавиния Енсън Пенингтън изпрати цветя.

— Братовчеде Джосая, без да проявявам неуважение към вашата скръб, бих искал разрешението ви да помоля Люси да се омъжи за мен веднага след изтичането на годината на траур.

— Седни, Пинкни. Стегнал си се повече от младия Ендрю в неговата униформа. Оценявам почтителността ти към стария човек, но не прекалявай с нея.

Пини отпусна раменете си, но остана прав.

— Значи ли това, че нямате възражения?

Г-н Енсън се усмихна.

— Ако не се ожениш за това добро и хубаво момиче след всичкото това време, ще те нашибам с камшик. Хайде, давайте нататък. Не съм чак толкова стар, та да не забележа какво ви е на акъла. Продължавайте, казвам. Сгодени сте. Можете да се целунете… И Бог да те благослови, момчето ми.

Пинкни и Люси бяха признали взаимната си любов повече от десет години по-рано. В последвалите месеци всичко, от което се нуждаеха, за да я потвърдят, беше срещане на погледите или докосване на върховете на пръстите им. Двете им сърца бяха в едно.

И сега годините на чакане, ограниченията, наложени от благоприличието, необходимото разстояние между тях, бяха минало. Изведнъж те усетиха притеснение, нервност, тромавост в държането си един към друг. Пръв го призна Пинкни.

— Уплашен съм — избърбори той. — Не зная как да постъпя.

Лицето на Люси, бледо и измъчено, се отпусна пред очите му. От шията нагоре постепенно пропълзя нормалният му цвят.

— Благодаря на бога, че каза това, Пини. Бях толкова уплашена. Бях изгубила нишката към чувствата ти. Чувствах се толкова самотна. Мислех, че си престанал да ме обичаш.

— Люси! — Пини пресече широката гостна стая, като страховете му направиха място на загрижеността му към нея. Той обхвана кръста й със силната си ръка и я притегли близко до себе си. Люси отпусна главата си на гърдите му, сякаш се завръщаше у дома.

Ужасният кратък период на отчуждение ги накара да осъзнаят свръхестествено силно колко ценна е връзката, която ги свързва. И колко уязвима е любовта. Без да е нужно да си го разясняват, Пинкни и Люси знаеха, че трябва да навлизат в интимността, разрешена им сега, с бавни, внимателни стъпки; да се откриват взаимно наново, за да не накърнят особения начин на общуване, който си бяха изградили през годините, когато не можеха да имат нещо повече от приятелство. Даже Люси, която можеше да презре условностите в обществото и да стане любовница на Пинкни по всяко време преди това, сега отдаваше дължимото на моралната забрана за консумиране на техния съюз. Тя мислеше, че между тях съществува най-голямата възможна близост за двама души, но откри, че тепърва трябваше да се разкриват най-скритите кътчета на душите си. Най-скритите и най-наранимите. Беше време за нежно, внимателно изучаване. Време и необходимост.

Те започнаха годежния си период със спасяващо чувство за хумор по отношение на смешните аспекти на ухажването на тяхната възраст. И двамата минаваха четиридесетте; светлокестенявата коса на Люси беше прошарена със сиви ивици, червената на Пини беше потъмняла и изтъняла. Лицата им бяха белязани от годините и от трудностите, с които се бяха сблъсквали и които бяха преодолявали. Въпреки това удивлението им от емоциите, които преживяваха, беше по-невинно от това на което и да е младо момче или момиче. Бяха абсолютно убедени, че любовта е чудото, което се беше разкрило само на тях. Бяха толкова хубави, че Джосая Енсън усещаше сълзи да напират в очите му, видели толкова много. Беше забелязал, че животът рядко награждава хората, които най-много заслужаваха награда. Но двамата бяха спечелили пълното си щастие и се радваха на благословията да го получат. Това възвръщаше вярата му в справедливия и милостив Бог.

Всеки, който ги познаваше, споделяше в някаква степен реакцията на г-н Енсън. Люси не можеше да се показва в обществото, докато е в траур. Но тя и Пинкни имаха възможност да се виждат в домашна обстановка, да се разхождат дълго заедно, да се возят на трамвай, да присъстват на служби в църква. На когото се случеше да ги види заедно, веднага се почувстваше по-щастлив. Обвиваше ги някаква вълшебна аура, до която се докосваше всеки около тях.

Елизабет също я усещаше. Не завиждаше за любовта им, въпреки че тя самата никога не беше се радвала на нещо такова. Беше толкова щастлива заради тях, че не й оставаше изобщо време да мисли за себе си. От всички хора, с изключение на децата си, тя обичаше най-много Люси и Пини. Когато настъпи времето да се празнува Коледа, Люси и г-н Енсън се присъединиха към представителите на целия род Трад около голямата маса и тя почувства най-сетне, че са се събрали всички, които трябваше да бъдат там. Хората, на които държеше, бяха заедно. Когато пазителят на „Св. Михаил“ извика „Всичко е наред!“, те всички вдигнаха чаши за тост.