Александра Рипли
Чарлстън (21)

21.

Със заминаването на Пинкни редът в къщата напълно се обърка. Преустановиха се редовните посещения на Едуардови. Мери оплакваше настъпилата в живота й празнина. Прудънс страдаше по-мълчаливо, но и по-дълбоко. Двамата с Пинкни си бяха разменили ролите. Сега тя бе неудържимата, а той този, който определя кога да се състоят потайните срещи. През периода на проливния дъжд нарастващото напрежение в него го бе принуждавало да ги зачестява и Прудънс бе свикнала да съществува в състояние на постоянно вълнение. А после той си бе отишъл.

Липсата на Пини се усещаше и в къщата на Енсън. Угаснали бяха призивите му към Лавиния, но той оставаше верен на своя приятел Ендрю и се срещаше с него, макар и само за няколко минути, почти през ден. И всеки път го окуражаваше да продължава с лабораторните си опити. Но след заминаването на Пинкни, Ендрю ги бе преустановил. Това беше тежък удар за баща му и неговата съпруга. Джошуа и Люси чувстваха, че не могат да възстановят у Ендрю вярата му в собствените способности. Ема Енсън определи Пинкни като „егоист“, прикривайки тревогата си за Ендрю в гневни изблици.

Лизи плачеше и бе станала непослушна. Шед би могъл да запълни празнотата около нея, но рядко се прибираше, непрестанно бе навън „по работа“ и това бяха единствените му оправдания. Когато Софи я изведе в градината, Лизи с удоволствие се изцапа колкото се може повече, за да я подразни.

Един зноен следобед Софи й предложи забранена сделка: вместо да се мотаят из парка, биха могли да се повозят на трамвай. Само веднъж преди това Лизи се бе качвала на вълнуващите яркочервени превозни средства заедно с Пинкни и тогава се возиха не повече от пет спирки — от началото на линията при парка до „Броуд стрийт“. Тя развълнувано се покатери на платформата и потрепери от възбуда, когато кочияшът дръпна камбаната и сетне отпусна поводите на конете. Когато трамваят пристигна на „Броуд стрийт“, Лизи изпусна дълга въздишка. Но Софи й каза да остане на седалката. Нямаше да слязат тук. Очите на Лизи се разшириха. Какво приключение! Откакто преди две години се бяха преместили в този край, напускайки къщата на Джулия на „Шарлот стрийт“, тя не бе пътувала отвъд „Броуд стрийт“, която бе границата на рядко заселената зона.

Удивлението й растеше, докато напредваха по „Мийтинг стрийт“. Тук цареше атмосфера на забързаност и делова активност. Тротоарите бяха изпълнени със забързани минувачи. От двете страни се издигаха нови сгради, носеше се шумът от строежи. В трамвая непрестанно се качваха пътници, които сетне слизаха и бързаха по работа. Единствено спокойни и невъзмутими оставаха две дами с невероятно розови бузи, чиито рокли блестяха от мъниста. Очевидно не бързаха за никъде. Лизи ги разглеждаше с повишен интерес, когато изведнъж грубата длан на Софи прикри очите й и не й позволи да гледа в продължение на три спирки.

На следващия ъгъл трамваят пое вляво. Лизи не можеше да откъсне изумен поглед от назъбените стени и кули на Цитаделата. На площада пред нея, под равномерния ритъм на барабаните, маршируваше едно армейско подразделение. Тази демонстрация на мощ и власт целеше да впечатли групичките от зяпачи, които се бяха скупчили по краищата на площада. Лизи се изплаши. Тя се сви, доколкото можа, на седалката и се притисна към Софи. Трамваят спря на далечния край на площада и Софи я предупреди, че слизат.

— Не, не искам — почти проплака Лизи.

Софи я сграбчи за рамото и я дръпна на претъпкания тротоар.

Като си проправяше път с едната ръка, а с другата дърпаше Лизи зад себе си, Софи разбута струпалите се мъже и жени. Лизи се стараеше да не изостава и през насълзените си очи виждаше само помътнелите цветове на тъканите. Усещаше притискането на изпотени тела, острият мирис на застояла пот и евтино уиски. Една ръка развърза шарфа на роклята й, друга дръпна лентата на сламената й шапка. Груби гласове кънтяха над червенокосата й главица. Не можеше да диша.

Софи я издърпа от тълпата и сетне поеха по неравните павета на „Кинг стрийт“, където тротоарът бе почти празен. Изведнъж спряха.

— Погледни там — прошепна уплашено тя, като посочи на Лизи долната част на улицата. На отсрещната страна висока тухлена ограда заграждаше двор с изгоряла от слънцето трева. Масивната желязна порта, увенчана със заострени копия, беше широко отворена. През нея Лизи можеше да види една огромна тухлена сграда. Не можеше да оцени красотата на нейните пропорции и ритмично редуващите се веранди с колони. Изглеждаше монолитна и ужасно заплашителна. Дъхът й секна и тя почувства, че се задушава. Софи грубо я разтърси.

— Престани бъдеш лоша — изсъска тя. — Ти едно лошо момиче и аз доведох тук, за да покажа какво става с лоши момичета като теб. Това тук е сиропиталището, където затварят лоши деца. Искаш ли да узнаеш какво дават за храна? Ще ти кажа. Дават за храна веднъж на ден студен качамак и вода. И нищо друго повече. Спят на пода тези лоши момичета като тебе и дървеници хапят им пръстите. Ето тук ще изпрати тебе твоя майка, ако не престанеш да замърсяваш роклята и не обръщаш внимание на моите думи. Чуваш ли?

Лизи с мъка си пое дъх. Софи продължаваше да й извива ръката.

— Казвам: дали чуваш? — Лизи кимна. — Тогава да вървим у дома. И да не посмяла кажеш, че съм те качвала на трамвай, защото дойдат войници и отведат тебе в сиропиталището.

Детското телце се свлече в несвяст.

— О, Исус! — изписка Софи. — Тя вдигна Лизи на ръце и забърза обратно към „Кинг стрийт“. В трамвая я държеше в прегръдките и лекичко я полюшваше, като не спираше да се моли на глас. Лизи дойде на себе си, преди да се приберат у дома. Когато купето пресече „Броуд стрийт“ и Лизи зърна познатите къщи и дървета, дишането й се успокои.

— Ще съм добра, Софи — обеща тя. — Моля те, никога вече не ме води на това място. Обещавам да съм добра.

След няколко дни Мери Трад забеляза, че къщата е по-спокойна от обикновено.

— Мисля, че Пини е този, който разглезва Лизи — заяви тя пред своите посетители. — Никога досега не е била толкова послушна.

 

 

Отсъствието му продължи цели четири месеца. Всеки път, когато Шед се отправяше за Карлингтън, за да се осведоми за развитието на нещата и да докладва за неговия напредък с доставките и продажбите, Мери изпращаше по него писмени и устни заплахи към Пинкни да се върне незабавно у дома, но неизменно получаваше вежливи писмени и устни откази.

Майка му имаше нужда да се опре на него; тежките условия изчерпваха почти до край смелостта на жителите на Чарлстън. За много от тях спечелените от продажбата на земята и имота им пари вече привършваха. Бедността чукаше на вратата на всички, цените непрестанно растяха като резултат от унищожената реколта и многобройните мошеници и прекупвачи, които дебнеха наоколо с добре натъпкани портфейли. В най-критично състояние бяха самотните жени, чиито мъже не бяха се завърнали от войната. Те нямаха никаква надежда за оцеляване, ако не им помагаха близките, или ако бяха прекалено горди, за да приемат да се превърнат в бреме на своите роднини. Както и преди бе ставало, сплотеното общество намери начин за оцеляване. Всички се стараеха да се лишат от каквото могат, с изключение на веселието. И тогава вдовиците Шоуден ипотекираха къщата си, за да могат да плащат наема на една красива, солидна сграда на „Броуд стрийт“. Това беше комфортен малък хотел, който се превърна в Конфедеративния дом за майки, вдовици и дъщери на войници от Конфедерацията. И за да го поддържат, всички останали започнаха да се задоволяват с още по-малко.

През септември Сикълс бе заменен от генерал Е. Р. С. Кенби, чието управление бе още по-сурово и унизително. Той нареди на хората си да не позволяват под никакъв предлог нарушаването на полицейския час, дори дамите и техните придружителки биваха арестувани, когато вечер си тръгваха от гладните вечеринки, сетне ги изправяха пред военен съд в караулното и ги откарваха в затвора на ъгъла на „Броуд“ и „Мийтинг стрийт“. Вместо да търси тяхното съдействие, той издаваше заповеди относно въоръжените отряди; на мъжете от Чарлстън не им оставаше нищо друго, освен или да се примирят или да оставят неохранявани улиците, които обитават, а сега повече от всякога имаше нужда от защитата им, защото с всеки изминал ден Юнионистката Лига ставаше все по-силна. Като капак на всичко дойде ударът, който нанесе върху духа им Кенби със своите неочаквани действия. Той инспектира крилото, което бе обитавал Сикълс в дома на Джулия Ашли, и заключи, че условията не са достатъчно луксозни. Ето защо реши да се настани с жена си в къщата на Майлс Брютън, а въоръжената стража отпред сякаш стоеше, за да напомня постоянно, че дори старият град не принадлежи на своите жители. А Сали Брютън замина при съпруга си в Англия.

„Имам нужда от теб, Пини!“ — призоваваше го непрестанно Мери Трад, но той не отговаряше. Трябваше да поддържа работата в Карлингтън, това бе единствената им надежда за оцеляване. И трябваше да го върши сам, за да не узнае никой какво отчаяние събуждаше в него необходимостта да разкъсва земята, която открай време бе хранила семейство Трад и накрая ги бе приютявала в сетния им покой. А той трябваше и да скрие от тях ужасните пристъпи на блатна треска, които започнаха да го събарят към средата на лятото.

Появяваха се регулярно всеки трети ден, така че можеше да натъкми посещенията на Шед към дните, в които бе здрав. В лошите дни започваше работа от ранни зори, а когато към обед започваше да го втриса, той бързаше към леглото си в къщата, преди тялото му да започне да трепери дотолкова, че да не може да се движи. Тогава край него оставаше Куджо, покриваше го с един груб чаршаф, а когато втрисането преминаваше в изгаряща треска, го охлаждаше с мокра кърпа и поднасяше кратуната с вода към изсъхналите му устни. Едва когато започваше да се поти, напрегнатите черти по лицето на Куджо се отпускаха и той самият заспиваше на леглото, което бе разпънал до това на Пинкни. Не след дълго похъркванията му се смесваха с равномерното, изтощено дишане на спящия Пинкни.

Един ден през ноември Шед направи неочаквано посещение, за да донесе заедно с бутилка шампанско договора, който бе подписал след двумесечни преговори. С това приключваха предварителната подготовка. Първо трябваше да го отпразнуват, а сетне да се захванат с производството.

Още с влизането до слуха му достигна зловещото еластично бълнуване. Куджо изтича да го спре в хола, но Шед го изблъска встрани и влезе в дългата сенчеста стая, където навремето Енсън Трад се бе спазарил със сина си за една мастилница. Пинкни го видя и направи опит да се надигне, но мускулните конвулсии се оказаха по-силни от волята му. Той се отпусна на покритото с петна легло и докато се мъчеше да запази контрол над изтощеното си тяло, зловещо прокънтя звукът от тракащите му зъби. Лицето му беше призрачно бяло, с тъмни кръгове под хлътналите очи. Кожата сякаш бе опъната докрай, скулите и изтънелият нос стърчаха като остриета. Шед коленичи до него и пое ръката му. Беше бледа и костелива като лицето му, а ноктите имаха синкав цвят.

— Исусе! — изпъшка Шед. — Той умира!

— Не, сър, мисʼър Шед, не умира — отвърна Куджо. — На закуска ще е добре, не бива да тревожите.

Шед не му повярва. Той остана коленичил до Пинкни, докато леглото престана да се тресе. А после продължи да мери с разтревожени крачки стаята, докато Куджо начесто даваше на Пинкни да пие вода. Когато треската отмина, Пинкни бе отпаднал, но весел.

— Защо, по дяволите, дойде днес? — запита той.

Шед се втурна към него. Пот струеше от тялото на Пинкни, дрехите и косата му бяха подгизнали.

— Разбра ли защо не ползвам чаршафи и възглавници? — отрони той усмихнато. — Не ме гледай сякаш се връщам от оня свят, с мен всичко е наред. Само един малък пристъп на малария.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Всичко, от което имам нужда, е малко почивка. Кажи на Куджо да ти намери легло и чаршафи. — Той затвори очи и веднага потъна в дълбок сън. Шед намали светлината на фенера. Макар влажна и хладна, кожата на Пинкни имаше здрав цвят. Независимо от това, през тази нощ Шед остана до него на пода.

На сутринта очите му бяха подпухнали и всички мускули го боляха. Призори Пинкни се събуди преливащ от жизненост, която на Шед се стори раздразнителна.

— Какво, по дяволите, става с теб? — запита той.

Пини се засмя.

— Ами нали знаеш, че винаги се забърквам в нещо — отвърна той. — Първо действай, а после ще си плащаш. Никога не съм предполагал, че треската ще ме повали. Знаех, че хваща всички бели, които остават по тези места през лятото, но просто нямах търпение да започна. И ме хвана.

— Не можеш ли да вземеш нещо за нея?

— Мога. Казват, че хининът премахвал болките и треската. Имах малко, но свърши.

— Нямаш акъл колкото за един рак. Ще те откарам обратно с мен. — И така и стори, въпреки гневните възражения на Пинкни. Всъщност тук почти не бе останала работа. Момчетата бяха разширили изкопа на повърхностния слой варовита глина с тунели, които следваха залежите надолу под земята. Вече знаеха, че той извива към западния периметър и се разширява на много акра на север и юг. Къщата бе недалеч от източния край, Пинкни не искаше да се копае в тази посока, макар че залежите продължаваха и под основите й.

Освен това бяха оправили старата улица с бунгалата на робите и бяха боядисали стените и поставили прозорци на три стаи в къщата. Едновремешната столова сега бе оборудвана с тезгях и рафтове, където още преди първи януари щяха да подредят всички необходими стоки за работниците. До тогава не можеха да наемат никакви работници, според новата традиция, която страната бе прибавила към колекцията си от закони. За всички негри новогодишния ден бе известен като Денят на Освобождението. На идната сутрин те имаха право да приемат или отхвърлят работата, която им се предлагаше. А след сключване на сделката работодателят трябваше да осигури храна, напитки и дори фойерверки за празненството.

Шед вече бе закупил кирките, лопатите, въжетата, вагонетките и мрежите, от които щяха да се нуждаят. Оставиха ги на склад в Чарлстън докато момчетата на Куджо сковат баржи, за да ги прекарат.

— Като пристигне управителят на магазина, ще трябва да му дадеш нещо по-удобно от лагерна койка — отбеляза Шед. — Може би мис Ашли ще ти отстъпи някое легло и маса.

— Леля Джулия? На нея дори добрите думи й се свидят!

— Не се знае. Отново е получила къщата си в града и Стюарт ми каза, че вътре имало достатъчно мебели да се оборудва хотел. Помоли я; идната седмица се връща в града.

— Небеса! Сега вече със сигурност ще остана тук.

— Ето че грешиш.

 

 

Доктор Трот, придобил популярност покрай историята с морската сирена, снабди Пинкни с необходимите количества хинин.

— Не повече от трийсет зрънца дневно — каза той, — инак ще се отровите.

Пини кимна. Същият ден пое петдесет и треската престана.

Дните му бяха изпълнени докрай. Искаше да види екипировката за Карлингтън, да се срещне с приятелите си и със семейството си. Трябваше да посети леля си и Лавиния. И двете имаха с какво да го изненадат.

Лавиния искаше да уговорят датата на сватбата.

— В края на краищата, Пини — заговори му съблазнително тя, — тази Коледа ще станат четири години, откакто сме сгодени. Разбирам, че е било необходимо да мине толкова много време. Татко ми обясни, че е трябвало да си стъпиш на краката, за да можеш да се грижиш за бъдещото си семейство. Това буди в мен уважение и ме кара още повече да те обичам. Но, Пини, ужасно е да те гледам как се претрепваш от работа и как всички те използват и разчитат на теб, а ти се правиш на храбър и силен. И през цялото това време аз жадувах да си до мен, да се грижа за теб и да споделяме заедно неволите. И това непрестанно ме ядеше отвътре. Ето защо станах толкова зла и раздразнителна. Знаеш, че всички онези ужасни неща, които ти казах, всъщност не ги мисля. — Големите й сини очи се впиха в него. Тя го обгърна с голите си, пухкави ръце и с невинно изражение го целуна по бузата. — О мой съпруг ангел! — прошепна в ухото му. — Знаех си, че няма да ми се сърдиш. И аз никога, никога няма да ти се сърдя за нищо. — Тя го пусна и се сгуши на рамото му, вдигна очи към него, усмихна се, при което трапчинката й заприлича на бенка. — Татко казва, че ще спечелиш много от това, с което си се захванал. Страшно си умен, за да ти хрумне да продаваш стари камънаци на янките. А това значи, че нищо не може да попречи на нашата сватба. Струва ми се, че съм най-щастливото момиче на света.

Пинкни се хвана за единствената възможност.

— Трябва да говоря с баща ти — каза той.

— Разбира се, че трябва. Но не точно сега, нали скъпи? Двамата с мама тъкмо приключиха с местенето на „Шарлот стрийт“ и той е обезумял като стършел от онова, което са оставили янките. Ходя на пръсти около него, защото е раздразнителен като мечка.

Отлагането беше добре дошло за Пинкни. Той се съгласи да изчака със срещата с Джошуа Енсън, без да осъзнава, че по такъв начин дава съгласието си за сватбата.

След няколко дни видя Джошуа Енсън, но нямаше възможност да разговаря с него. Двамата се оказаха неволни наблюдатели на скандала между Ема Енсън и Джулия Ашли. Пинкни отведе леля си на „Шарлот стрийт“ да види къщата още в деня, когато пристигна от имението. Докато пътуваха към горната част на града, тя му разказа новините, които малко по-късно бяха разгневили нейната стара приятелка и съседка. Възнамеряваше да даде къщата под наем, но не наведнъж, а на отделни стаи.

— Отидох да я видя, когато янките ми я върнаха — обясни тя. — И тогава го реших. От една страна, тази година дъждът унищожи реколтата ми от ориз, а имам нужда от пари. От друга, заниманията в имението отнемат цялото ми свободно време, а и най-вече градът се променя. Никой вече не иска да живее в горната му част, освен черните и част от бялата измет. Ако я дам под наем, ще мога да си избера сама наемателите. Наех един посредник, който срещу комисионна ще се грижи да ми плащат редовно. По едно семейство на стая; в къщата ще живеят бели, а черните — в пристройките.

Битката започна, когато го повтори пред Ема Енсън и мъжете бяха напълно безпомощни. Мистър Енсън не беше в състояние да спори с жена си.

— Джошуа построи тази къща за мен като сватбен подарък — повтаряше тя. — Прекарахме тук целия си живот, докато не ни я откраднаха янките. Сега, след като отново ни я върнаха, смятам да прекарам остатъка от дните си в нея.

Пинкни също се оказа неспособен да се разбере с леля си, колкото и да се опитваше. Градът се променяше. Джулия Ашли не бе първата, която превръщаше къщата си в пансион. Под непрестанните удари на съдбата и унижението, чарлстъновци бавно се затваряха в себе си — едно физическо и емоционално затягане. Старият град, който бе издържал на всякакви атаки от страна на хората и природата, отново ставаше тяхно убежище. Някак несъзнателно те се отдръпваха зад онази защитна линия, която бяха вдигнали още първите обитатели на Чарлстън — „Броуд стрийт“. Зоната на север от нея можеше да бъде предадена на пришълците. Но на юг от „Броуд стрийт“ беше и винаги щеше да бъде истинският Чарлстън. Никога нямаше да ги победят, докато се придържаха към своите традиции; така винаги можеха да се върнат от там, откъдето са започнали.

Пинкни затвори счетоводната книга, която бе изучавал внимателно, и я пъхна в чекмеджето на бюрото. Фосфатната компания „Трад-Симмънс“ разполагаше с достатъчно средства, за да покрие през първите три месеца всички разходи по заплатите. На другия край на стаята Лизи също затвори книгата, която четеше, и отвори друга. Пини въздъхна едва доловимо. За налегналата го напоследък депресия винеше предимно големите дози хинин, които поглъщаше. От друга страна, имаше много неща, заради които би трябвало да се чувства щастлив. Съвсем скоро Карлингтън щеше да започне да дава регулярна продукция и главните му грижи щяха да отпаднат. Вярно, Лизи не бе така привързана към него както преди, но и не се бе отдръпнала по твърде тревожен начин, просто бе тиха и ужасно послушна. Стюарт компенсираше нейното безразличие; той следваше брат си на всяка крачка, винаги когато Пинкни се отправяше към Арсенала, за да се срещне и поговори с приятелите си; понякога седеше и чакаше часове наред с надеждата, че Пинкни ще се появи. Опасенията, че Джулия може да създаде проблеми се оказаха безпочвени. Без повече да обръща внимание на бедственото положение с оризовата реколта в имението, тя вече говореше с оптимизъм за сеитбата през 68-ма. След самотата в плантацията оживеният социален живот в града й доставяше удоволствие и тя беше добра компаньонка. Пини почти бе забравил колко забавна и интересна може да бъде леля му. Двамата си спомняха заедно за Лондон, говореха за книги, които бе забравил, че някога е чел. Тя притежаваше удивително широки познания по отглеждането на ориза и беше в състояние да говори с часове по този въпрос. От съвсем малък Пинкни бе израснал с мисълта, че ще бъде оризов плантатор в Карлингтън. Но сега вече това бе невъзможно. Той седеше заслушан в разказите на Джулия за имението и за отдавна отминалите дни от живота там и виждаше Карлингтън такъв, какъвто е бил в онези времена, когато е бил твърде малък, за да осъзнае какво се разкрива пред него.

Що се отнася до Мери, тя направо блестеше от щастие. Нейното красиво, любимо дете отново си бе у дома и то по-красиво от всякога — сега той бе с бронзов загар от слънцето и твърди като камък мускули. Винаги, когато излизаха навън, тя с гордост го хващаше под ръка. А когато си бяха вкъщи, можеше да забавлява Едуардови.

И Прудънс и Ейдам се бяха променили. Тя се държеше затворено и резервирано, а баща й бе трогателно щастлив, че отново е в дома на Традови. Очите му грееха топло, винаги когато погледнеше Мери, докато Прудънс избягваше погледите на околните.

Внезапно Пинкни почувства леденото докосване на треската в основата на гръбнака. „Проклятие — рече си той, сигурно съм забравил да си взема лекарството.“ В същия миг удари камбаната на „Сейнт Майкъл“.

— Четири часа! — извика часовоят. — Всичко е наред!

— Можеше и да е много по-добре, по дяволите, — рече Пинкни. Беше забравил, че Лизи е в стаята с него. Но не можеше да забрави, че му предстои да се ожени.