Александра Рипли
Чарлстън (53)

53.

Чарлстън, 11 юни 1887 г. Скъпи Джо, какво вълнение беше тук! Вчера открихме малката ни собствена железопътна линия в Карлингтън. Едуард Ханахан ни зае един от малките си локомотиви и една товарна платформа. Той наистина е най-милото и любезно същество. Машината беше излъскана като за официално посрещане, а платформата — прясно боядисана и украсена с флагчета. Стюарт дойде с момчетата си от имението и откара със сърито си мен, Кетрин и Трад до Карлингтън. За нас пътуването беше дълго, за него — два пъти повече, но децата бяха послушни и аз проявих достатъчно предвидливост да взема много сандвичи и лимонада, така че в крайна сметка всичко мина добре. Стюарт младши беше разочарован, че няма златен клин между релсите, но веднага ни прости, когато му беше разрешено да се качи на локомотива и да дръпне свирката. След това, разбира се, бяхме принудени да разрешим на всяко от децата същото. Голяма олелия. Направихме си пикник на платформата — до главната линия и обратно до товарния перон в Карлингтън. После отново по същия маршрут и така, докато ометохме и последната трошичка. Бях си забравила слънчобрана и се опасявам, че ще си остана на лунички като яйце на кукувица до края на дните си. Но не ме е грижа. Беше чудесен ден и първата стъпка от Майсторския План беше направена.

Както ти разказах, имаше много коментари, когато отворих кантората зад къщи и станах бизнесдама. Но вече всичко утихна. Президентът Кливлънд и съпругата му идваха да видят градините през пролетно време и хората са все още толкова заети да критикуват маниерите им, че съвсем са забравили за мен. Пък и аз не се набивам много на очи. Купих си една печатаща машина „Ремингтън“ и сега се уча да я използвам. Тя прави букви, които изглеждат точно като тези от страниците на книга. Но предполагам, че такива чудесии като „печатане“ не са нищо ново за Ню Йорк. Моята „нова“ пишеща машина е всъщност на повече от десет години. Човекът, който ми я продаде, се притесняваше от възрастта й. Аз не му споменах, че никога не съм знаела за съществуването на такова нещо. Пини винаги се занимаваше с кореспонденцията си вкъщи и аз си го спомням зад бюрото, потапяйки писалката си в смешната стара мастилница, дадена му от татко.

Понякога все още забравям, че Пини го няма. Вчера Стюарт и неговите момчета приличаха на редица от медни пенита, както слънцето светеше в косите им. Точно когато се чувствахме най-щастливи, ме нападна с ужасна сила усещането за липсата на онази друга червенокоса глава, която също трябваше да бъде там.

Но сетне моят отвратителен, егоистичен вътрешен глас ми напомни, че аз съм там и че аз също съм от Традови. Да си остане между нас, Джо — започвам да вярвам, че аз съм един много добър представител на рода Трад. Аз просто обожавам да нанасям чистички колонки числа в счетоводните книги и да пиша презрителни писма, подписани „Е. Трад“, на мошениците, които се опитват да ни вземат твърде много за зареждането на магазина и тям подобни. Откривам всяка „грешка“ и тази година съм спестила повече от двадесет и седем долара на компанията. Нед Раг се подчинява на нарежданията на една жена като истински светец. Той ме нарича „Господин Трад, мадам“, но без никакво лошо чувство. Справя се добре с работата в Карлингтън и вече планини от руда са готови да бъдат прехвърлени в „Плантърс“. Предполагам, че днес даже са на път за там.

Моля да ми простиш, че не ти писах последните два месеца. Нямаше много за разказване, освен че релсите се полагаха. Следващия месец заминаваме да прекараме лятото на Острова и оттам също няма да има много за какво да се пише, освен ако не намираш историите за слънчеви изгаряния и одрани колене за очарователни. Трад е на две години и половина и съм решила да го уча да плува. Кетрин е вече като рибка във водата. Това предполагам, че означава повече лунички за мен, но аз обичам океана твърде много, за да се притеснявам толкова.

Най-сърдечните ми поздрави за Виктория и Емили. Надявам се, че ще имаме възможност да се срещнем някой ден. А за теб, най-скъпи Джо, много, много любов от твоя фосфатен съдружник…

Елизабет

Джо сгъна писмото и го прибра в чекмедже при другите, които беше получил от нея. Тя пишеше почти всеки месец; той четеше всяко писмо, докато го запомнеше наизуст.

— Как вървят нещата в Чарлстън, скъпи? — Емили Симмънс беше умна жена. Тя никога не нарушаваше спокойствието на съпруга си, докато той преглежда пощата си, особено когато в нея се съдържаше писмо от Елизабет Купър.

— Завършили са теснолинейката в Карлингтън — каза Джо. — Децата са си направили пикник върху една подвижна платформа.

Емили деликатно потрепери.

— Колко нехигиенично. Радвам се, че разполагаме със собствен вагон, в който има подобаваща маса за ядене. Виктория никога не би преживяла нещо толкова грубовато.

Джо имаше замислен вид.

— Няма нещо, което хората, живеещи в Чарлстън, да не могат да преживеят — промърмори той.

— Това е добре — беше коментарът на Емили. — Добре ще е скоро да се преоблечеш, Джоузеф. Довечера ще вечеряме с баща ми и майка ми. Ако побързаш, ще успееш и да сложиш Виктория да спи.

 

 

Писмата продължиха да пристигат месец след месец, докато напълниха три чекмеджета в бюрото му. Той ги чакаше и ако някое се забавеше, налагаше му се да напрегне цялата си воля, за да не изпрати телеграфно запитване за здравословното състояние на Елизабет. Той се мразеше за това, което в себе си наричаше неуравновесено поддаване на една изтляла мечта, но не му ставаше по-добре. Беше си неотменно влюбен оттогава, когато слабото момиченце се появи на стълбището на къщата в първата си дълга рокля.

Престана да гледа на всеотдайността на Емили като на нещо съвсем естествено. За него тя се превърна в неизказана молба, на която той съвсем ясно съзнаваше, че никога няма да отговори. Докато писмата на Елизабет отразяваха нарастващото й самочувствие, Емили ставаше все повече и повече зависима от него за мненията си, щастието си и всяко свое решение. Джо чувстваше осезателно вината си за това, че не може да я обича, а че тя го обича толкова много. Той стана по-загрижен и внимателен към нея откогато и да било. „Носим един и същи товар, Ем и аз, мислеше си Джо, любовта ни е еднопосочна. Поне мога с държането си да направя така, че тя да се чувства по-добре.“ И се справяше напълно. Емили сияеше от щастие; бракът им беше признат за „най-идеалния“ измежду всички, за които приятелите им знаеха.

Джо се задържа далеч от Чарлстън и Елизабет в продължение на повече от пет години. Той отговаряше на писмата й с кратки, насърчителни бележки; въвличаше се във все по-смели манипулации на пазара и удари върху конкурентите; заведе съпругата и дъщеря си в Европа за покупки на предмети на изкуството и мебели под напътствията на един безпаричен италиански благородник; печелеше и пръскаше милиони долари. И през цялото време беше преследван. Не от мисълта за Елизабет; той съзнаваше, че никога не може да я има. Преследваше го градчето на Елизабет. В Лондон камбаните на Биг Бен звъняха съвсем както тези на „Св. Михаил“ и той не можеше да заспи. Във Флоренция се оглеждаше непрекъснато за приликите между нея и Чарлстън, които Джулия Ашли беше открила. В Ница стените в пастелни цветове, внезапното бурно разцъфване на цветята, издигнатата площадка за разходки покрай водата, вятърът в палмовите дървета — всичко му нашепваше за Чарлстън. Дори в Ню Йорк той се разхождаше с часове из тесните улички на Гринидж вилидж. Забравена сега от града, разпростряла се в противоположна посока чак до Седемдесета улица, старата част беше утихнала като Чарлстън; сградите на федерални служби в нея — заспали като в Чарлстън; атмосферата й — като на малък свят, омагьосан от вълшебник и забравен от забързаните години. Като в Чарлстън. Измъчваше го носталгия по дома, където хората говореха бавно и меко и у тях имаше загриженост един за друг.

През пролетта на 1892 г. в един адски напрегнат ден нещата достигнаха критичната точка. Когато пристигна в кантората си, страстите там се бяха нажежили. Някой или група от няколко души подбиваха цените на десетки хиляди акции от вид, в който той имаше силна позиция. Ако искаше да стабилизира капиталовложението, което беше вече направил, трябваше да пусне на борсата повече от половин милион долара, за да изкупи акциите, които я наводняваха. Беше класически пример за внезапна атака. Срещу него. Единствените хора, способни на такава манипулация, бяха приятелите му. Прекалената му заетост с други неща беше отслабила вниманието му и го беше превърнала в удобна жертва. Тогава си даде сметка, че това не го интересува. Играта на нанасяне и отбиване на удари в света на капитала вече не му изглеждаше като предизвикателство.

— Спри да купуваш — каза на борсовия си посредник, — ще поемем загубата. — И остана бездействен наблюдател на загубата си от триста хиляди долара. След което си отиде вкъщи.

Имаше писмо от Елизабет, в което се разказваше за объркващото забавяне на ваните за сярна киселина и за първи път се търсеше помощ по личен въпрос. „… По някакъв начин аз сама го предизвиках. Твърде много се разприказвах за това колко добре вървят нещата в Карлингтън и сигурно отстрани е звучало като че ли нямам никакви проблеми. Твърде голяма е гордостта ми, за да си призная, че неправилно прецених в каква степен всички цени ще се повишат. Положението е такова, че съм ипотекирала къщата и завода до последната тухла, за да закупя машини. За това ще се погрижа, когато започнем сами да преработваме, но точно сега Стюарт ме помоли за заем. От деня, в който се е преместил в имението, само неприятности му се трупат на главата. Хенриета го нарича лош късмет, но аз си мисля, че всичко идва от лошото му отношение към работниците. Държи се сякаш им е собственик, а не работодател. Ето защо полята са покрити с бурени, оризът е от лошо качество и добивът е наполовина изгубен. Опитах се да му говоря, но той не ме слуша. По-скоро е склонен да хвърли вината върху Линкълн, задето е освободил черните. Както и да е, но той сега е изостанал с две години в плащането на данъците си и дори и един бивш съдия не може да се справи с такава ситуация. Той призна, че вече е продал хиляда акра земя, само за да може да продължи да обработва останалата. Ако не бъда в състояние да му помогна, ще се наложи да продаде още четиристотин акра. Имението е достатъчно голямо, но не мога да понеса идеята от него да се откъсват парчета, независимо колко незначителни са те. Ще ти бъде ли възможно да почакаш шест месеца за дяла си от приходите на компанията? Двете хиляди долара ще спасят Стюарт. Не мога да обещая, че той ще бъде някога в състояние да ги върне, но ти давам думата си, че аз ще го сторя.

Но дотук с тъжните неща! Грехота е да се хленчи, особено когато е пролет. Гроздовете на орловите нокти са израсли невероятно буйно тази година. Проврели са се през прозореца и се опитват да изядат рудните образци по етажерките. Миризмата е божествена, особено след дъждовен порой…“

Джо стисна главата си с ръце. Само две хиляди долара. За всяка статуя, донесена за градината на Емили, той беше похарчил десетократно повече. Протегна се за писалка и хартия, за да надраска телеграма, когато забеляза обемистия пакет, адресиран до него с непознат женски почерк. Идваше от Чарлстън.

Когато го отвори, от него изпадна върху бюрото изцапано парче избеляла жълта коприна. Сгънато в него беше писмо от Люси Енсън. Първата му мисъл беше, че в него тя му разказва някаква неприятност, която Елизабет от гордост премълчаваше. Очите му преминаха бързо по написаното с дребен и сбит почерк.

„… научавам какво става с теб от разказите на Елизабет… радвам се да науча за успеха ти… вълнуващи пътувания… чудесно семейство…“ Той зачете по-бавно и усети постепенно някакво смъдене в очите.

„Г-н Джосая умря мирно в съня си. На седемдесет и осем години, беше дошло времето му за почивка. Беше много отслабнал и не на себе си след земетресението, но последните седмици бяха като връщане към по-щастливи дни. Радваше се на добър апетит и беше в пълно съзнание. Знаеше, че си отива, и аз не го обиждах, опитвайки се да го отрека.

Говорихме за теб, Джо. Г-н Джосая беше доволен и ни най-малко изненадан от новините за теб, които му преразказвах от наученото от Елизабет. Той каза, че винаги е знаел, че имаш големи заложби и че си спасявал по много начини живота на Пинкни. Искаше да ти остави нещо свое като знак на обич и уважение. Часовникът си беше решил да остави на внука си, а имаше малко свои други неща. Но той лично се качи на тавана и прерови всичко, складирано там. Намери това. Останало е от офицерския шарф на конфедератската му униформа. Страхувам се, че катериците са отнесли по-голямата част от него. Сигурно са я използвали за украса на хралупите си. Но г-н Джосая каза, че от значение е жестът. Трябвало да ти предам от негово име, че ако някога си бил в неговата рота, щял да те произведе офицер и да ти го връчи на бойното поле. Добавя, че Господ те бил създал джентълмен, така че не била необходима украса, която да го показва…“

 

 

— Джоузеф! — красивият глас на Емили молеше за вниманието му. Той премигна, за да се избистри погледът му. — Виктория иска да ти покаже нещо.

Джо погледна дъщеря си. Белезникавата й коса беше подредена в редици от блестящи букли, хванати със златни шноли. Роклята й стигаше до прасците; ушита бе от лъскава синя коприна, украсена с водопади от дантела по краищата на ръкавите с дължина до лактите и с дантелени волани около подгъва. Гърбът й представляваше разточителност от плисета и кадифени фльонги, с турнюр, по-голям от самото дете. Златни гривни със сапфири обвиваха и двете китки, а сапфирена огърлица блещукаше на шията й.

— Харесва ли ти роклята ми, папа? — Виктория се завъртя, за да я покаже по-добре.

— Изглеждаш прекрасна, миличка. Къде има празненство?

Емили поклати глава.

— Толкова си разсеян, Джоузеф. Днес Виктория отива за пръв път на училище по танци. Казах ти преди една седмица.

— Мислех, че имаш предвид уроци по балет.

— За бога, не. Тя ходи на балетни уроци от петгодишна. Тук става дума за салонни танци. Малкото ни момиче се превръща в млада дама от обществото.

— Много е малка, Емили.

— На десет години е. Всички деца започват да учат танци на десет години.

Джо погледна детето си, облечено като по снимка от модно списание, фризирано и украсено с бижута като жена.

— Не — каза той. — Няма да разреша. Прекалено много, прекалено рано. — Той вдигна парцала от жълта коприна и го размаха като знаме. — Знаете ли какво е това?

Емили прегърна с една ръка Виктория. Двете се втренчиха в Джо сякаш беше полудял. Джо почувства, че може би до известна степен бяха прави. Сърцето му се блъскаше в гърдите и той беше изпълнен с яростна болка.

— Това — каза той с едва доловим глас — трябва да ми напомни, че съм южняк. Почти го бях забравил за известно време. Но това е, което съм и което искам да бъде детето ми. Искам тя да притежава не само нещата, които могат да се купят с пари. Искам животът й да бъде хубав. Махаме се от този шум и показност. Възнамерявам да заведа семейството си в Чарлстън.

 

 

Емили Симмънс надзърна от прозорчето на файтона, който ги откарваше от гарата до чарлстънския хотел, и сърцето й изтръпна. Улицата носеше достатъчно белези на живот и благополучие, но всичко изглеждаше толкова малко и животът — толкова бавен. Нямаше здание, по-високо от четири етажа. Къщата им в Ню Йорк беше по-висока от повечето тукашни сгради. Тя не беше присъствала на бурната среща, на която Джоузеф беше уведомил баща й, че ще се местят, но баща й я беше уведомил за възгледите си в това отношение по-късно. Думите сега ечаха в главата й. „Провинциалист… депресиран… назадничав… муден…“

Внушителната фасада на чарлстънския хотел й подейства до известна степен; разточителните размери на стаите в апартамента им компенсираха старомодността на мебелировката. Емили потърси неща, които да й харесат. Тя силно желаеше да достави удоволствие на Джоузеф, а знаеше, че за него Чарлстън има някакво особено значение, въпреки че причините за това не й бяха ясни.

Тя оцени високо обяда, поднесен им в подобното на пещера помещение за хранене, намиращо се непосредствено след фоайето. Наложи се Виктория да бъде сгълчана, задето се зазяпваше в чернокожите сервитьори. Тя никога не беше виждала чернокож човек толкова отблизо; нито пък Емили, която беше не по-малко заинтригувана, но съумя да запази естественото си държание. Нямала представа, писа тя на баща си същата вечер, че кожата на негрите имала толкова оттенъци.

След обяда те слязоха в търговската част на града. Емили отбеляза красотата на „Св. Михаил“ и Джо нареди на файтонджията да спре. В този момент удариха камбаните на църквата. Лицето на Емили светна от неподправено удоволствие.

— Какви сладки звуци! — каза тя. — Камбаните са прекрасни.

Беше три часът и стражът извика своите обичайни думи. Виктория се сви на седалката от смях. Майка й изшътка.

— Очарователно е — каза тя, — толкова старомодно!

В продължение на един час те се движиха из старите улици, които Джо беше изучил преди двадесет и пет години. Усмивката на Емили се стопи, но тя беше решена да демонстрира само добро настроение. Проблемът беше Виктория. Тя правеше коментари за всичко и задаваше прями, объркващи въпроси. „Виж колко са тесни улиците, мамо… Тази къща е синя. Какъв смешен цвят за една къща… Защо има толкова много пансиони, папа…? Защо боята се лющи навсякъде…? Каква е тази отвратителна миризма…? Къде са хората…?“

Обиколката им завърши на „Батъри“ — алеята за разходки покрай пристанището. Джо помогна на дамите си да слязат от файтона и те продължиха пеша близо до водата. За първи път Емили беше наистина доволна.

— Хубаво е като речния бряг в Ню Йорк — каза тя. Две малки чернокожи момчета дотърчаха при тях и избръщолевиха нещо неразбираемо. Джо се засмя и кимна. Те се хвърлиха в бесен танц, въртейки очи и пеейки. Когато свършиха, Джо подхвърли монета във въздуха; по-високото момче я улови и двете се поклониха с ослепителни усмивки, след което си плюха на петите.

— Това се нарича „бръснещ полет“ — обясни Джо, — всяко хлапе в града печели дребни пари от туристите по този начин.

— Можа ли да разбереш какво казаха те, папа? Какъв чуждестранен език беше това?

Джо я вдигна в ръцете си и я целуна.

— Това беше езикът на черните хора, принцесо. Нарича се „гала“. Бързо ще го научиш. Всички в Чарлстън говорят наполовина техния език. Научават го от чернокожите си бавачки. Тук няма да чуеш това, което в Ню Йорк наричат „южняшки акцент“. В Чарлстън всичко е различно от което и да е друго място.

Емили погледна гордия си и щастлив съпруг и решението й да хареса това странно, затворено зад прозорците си мизерно място се затвърди.

Джо пусна Виктория на земята.

— Хайде, дами на семейство Симмънс, отиваме към къщата на фамилията Трад. Да се порадваме на този необикновен ден. Усещате ли бриза? Нека ви обясня какво означава той за града. Ще забележите, че всички къщи са разположени под ъгъл към посоката, в която духа — като корабни платна… — Той говори без прекъсване, докато стигнаха до къщата на Елизабет.

Самата Елизабет отвори вратата. Джо й беше писал, за да я предупреди, че ще доведе семейството си на гости, и тя прекара няколко дни в приготовления за нещо като увеселение с чай. Подовете и мебелите блестяха ослепително, на масичката за чай чакаше кокосов сладкиш, а Кетрин и Трад бяха облечени в най-хубавите си празнични дрехи.

— Влизайте, влизайте! — извика тя. — Толкова се радвам да ви видя! — След суетнята около взаимното представяне тя ги поведе нагоре към гостната стая, където Кетрин и Трад се навъртаха около сладкиша.

— Моля седнете, сигурно сте изтощени след толкова продължителна разходка — каза тя. — Не в това кресло, Джо. Краката му са малко нестабилни… Деца, елате и кажете добър ден на семейство Симмънс. Сладкишът е за по-късно, така че няма смисъл да го оглеждате отсега.

Кетрин и Трад бяха представени, след това им беше разрешено да напуснат, влачейки на буксир Виктория.

— С Виктория ще играем на земетресение на люлката — обясни Трад на Емили. — На Виктория много ще й хареса.

Сърцето на Емили се преобърна.

— Знаете ли, че миналата седмица имаше още един трус? — каза Елизабет. — Слаб, разбира се, но ние всички се притеснихме за чашите и чиниите си. Едва ли на някого е останал много здрав порцелан след най-големия.

— Джоузеф ми е говорил толкова често за вас, госпожо Купър. Истинско удоволствие е за мен да се срещнем.

Елизабет взе ръката на Емили в своите.

— Наричайте ме Елизабет, моля ви. Аз възнамерявам да ви наричам Емили, ако нямате нищо против. Чувствам сякаш сме от едно семейство. Джо каза ли ви, че е спасил живота на брат ми? Не? Прекалено скромно от твоя страна, Джо. Разрешено ти е да разправиш каквото си поискаш на собствената си съпруга. Емили, трябва да го накарате да ви разкаже. Беше наистина героична постъпка.

От всичко, което Емили беше решила да хареса в Чарлстън, тя най-много се боеше от Елизабет Купър. Беше прочела всички писма на Елизабет — Джо не заключваше бюрото си. Но невинността им не я успокои. В тях имаше близост на общите преживявания, цели, планове, които я плашеха. У нея се беше затвърдило убеждението, че Елизабет е непременно изключителна красавица, притежаваща пословичния южняшки чар на безпомощна жена. Сега, когато я видя, Емили можа най-накрая да се отпусне. Вярно, Елизабет беше по-млада от нея, но изглеждаше по-възрастна. В ъгълчетата на очите й имаше малки бръчици, а тънкият й нос и изпъкналите й скули бяха покрити с лунички. „Твърде е слаба, мислеше си Емили щастливо, не мека и закръглена, а прекалено висока — по-висока от Джоузеф.“ Очите й бяха наистина зашеметяващи — огромни и със син цвят, който изглеждаше дълбок колкото Средиземно море. Но тя не използваше нищо, за да ги подчертае. Дори роклята й не беше синя, а бледорозова — със сигурност неподходящ цвят в комбинация с червена коса, който дори не беше на мода. Полите й бяха семпли и прибрани, без дори намек за турнюр. „Старомодно обличане, успокои се Емили. Била съм глупачка да се притеснявам. Джоузеф просто е бил мил с нея, защото е сестрата на стар приятел.“

Джо също се вълнуваше от срещата. Знаеше, че Емили е ревнива — беше мъж с усет. Знаеше също, че тя имаше причина да бъде ревнива. Когато Емили се успокои, това донесе успокоение и на него. Тайните му бяха опазени.

И Елизабет, безценната Елизабет, изглеждаше добре. От нея се излъчваше сигурност и самоувереност, които й придаваха необикновено силна красота. „Аз направих това за нея, никой друг, помисли си той. Аз повярвах в нея и й помогнах да повярва в себе си.“ Той считаше това за най-голямото постижение в живота си.

— Наистина се надявам, че посещението ви ще бъде дълго и приятно, Емили, дори като се има предвид, че Джо е имал неблагоразумието да ви доведе през юни, когато започва да става горещо. Отиваме на крайбрежието следващия месец и вие ще трябва да дойдете с нас. Виктория може да спи при Кетрин, а вие с Джо — в стаята за гости. Там е много красиво и прохладно и ще имаме време да се опознаем. Преди това разполагаме с време да отидем до Карлингтън. Джо, почакай само да видиш завода и новите хангари. Толкова са впечатляващи, че няма да повярваш на очите си.

Джо вдигна ръка.

— Карай по-бавно, шефе — каза той. — Не е необходимо да бързаме. Емили и аз трябва да огледаме някои къщи. Местим се в Чарлстън. Ще има предостатъчно време да се види и направи всичко.

— О, Джо, Емили, това е чудесно! — Ентусиазмът на Елизабет беше неподправен, въпреки че не й беше ясно как екзотични създания като Емили и Виктория ще свикнат с бавния ритъм на живота в стария град. Можеше ясно да види, че дрехите и бижутата им са по най-последна мода; Виктория приличаше много повече на принцеса, отколкото на малко момиче. Джо също беше издокаран, но тя не се притесняваше за него. Той си беше старият Джо.

— Новини като тази — каза тя — изискват незабавно отпразнуване. Да повикаме децата и да разрежем сладкиша!

 

 

— Всичките са твърде стари, Джоузеф — каза Емили, когато останаха сами същата вечер. Тя беше много лошо впечатлена от къщата на Елизабет — по мазилката на тавана й имаше видими пукнатини. — При всяко положение не желая използвана къща. Искам своя собствена, проектирана специално за мен.

Джо се съгласи. Можеха също така да наемат нюйоркски архитект, ако това щеше да я накара да се почувства повече като у дома. Но построяването щеше да отнеме година или повече. Имаше ли тя нещо против временно да закупят къща, в която да живеят, докато новата бъде построена? Уредена била вече среща с адвоката на закуска, за да ги заведе на оглед на няколко кандидатури.

— Ами, ще хвърля един поглед, но нищо не обещавам.

Джо трябваше да се съгласи и на толкова, въпреки че съзираше опасност от неосъществяване на плановете му за преместване в Чарлстън.

На другата сутрин почитаемият Барнуел Смит оцени Емили Симмънс с един поглед и скришом въздъхна с облекчение. Той беше коренен жител на Чарлстън и се почувства по-добре, когато разбра, че има пред себе си не някоя дама янки, решена да модернизира стара къща в търговската част. Той отведе семейство Симмънс директно в къщата „Уилиамс“ на „Уентуърт стрийт“; цената й беше така зашеметяващо висока, че самата агенция за продажби на драго сърце би заплатила значителна сума, за да се отърве от нея. Емили взе решението си моментално. Купуваха я.

Джо беше толкова благодарен, че й обеща „къщурката“ с четиридесет стаи в Нюпорт, която тя много харесваше, като малък допълнителен подарък. Знаеше, че Емили никога не би се задоволила с къща на остров Съливан. Той осъзнаваше също, че тя му прави подарък с готовността си доброволно да се раздели с Ню Йорк. Къщичката беше малка компенсация за великодушието й.

 

 

Домът „Уилиамс“ представляваше гигантска, впечатляваща постройка — имитация на Тюйлери. Построена беше за предприемач от Джорджия, който беше успял да излезе от войната с един милион долара. Обстоятелство, което не го беше направило по-популярен между жителите на Чарлстън. Беше построил къщата едновременно, за да угоди на желанията си и да си отмъсти на хората, отнасящи се презрително към него. Всичко в нея беше вносно: италиански мрамор за камините, изработени от италиански занаятчии; дървен материал от редки видове за паркета и облицованите с ламперия стени; великолепни френски кристални полилеи и огледала в позлатени рамки. Двойните стаи за прием бяха по-големи от балния салон в Ирландската зала, където се провеждаше празникът на Света Сесилия. До градините, подредени в правилни геометрични форми, разположени зад къщата, се намираха конюшните, разположени така, че преобладаващите ветрове да отнасят миризмите им отвъд невидима бариера, зад която те не се усещаха. Насочваше я към съседната област на юг от Броуд.

— Шед, колко лошо си постъпил — каза Люси шеговито. — Да купиш имението Уилиамс! Все едно че си наел батальон от хора, които да стоят на „Броуд стрийт“ и да правят подигравателни движения. Да знаеш, че никой няма да те кани на гости.

Джо се отпусна в креслото си.

— Емили я хареса, Люси, а това преместване не е лесно за нея. Освен това не можем да се настаним в камбанарията на „Св. Михаил“, пък и не бихме имали възможността. Няма смисъл да се правим на това, което не сме. Ние сме богати янки и не се срамуваме от факта. Ще ни канят други богати янки и това ще отвлича Емили. Виктория ще ходи на училище с децата от Чарлстън и ще се държи според правилата в Чарлстън. Искам тя да порасне като една южняшка дама.

— Ами ти, скъпи приятелю? Какво ще извлечеш ти от това преместване? Мислил си първо за семейството си и това е хубаво, но ти също трябва да намериш удовлетворение за себе си.

— Вече съм удовлетворен, защото съм тук. Животът е по-хубав, дори за човек, който не е роден в Чарлстън. Харесва ми ритъма, чувството за пропорция. На четиридесет и пет години съм и съм пропилял по-голямата част от живота си в правене на пари. Мой приятел в Ню Йорк — или това, което наричам мой приятел там — просто си отиде за един ден. Джей Гулд. Чувала ли си някога за него?

Люси поклати глава отрицателно. Джо се усмихна.

— Твоето неведение със сигурност щеше да го натъжи. Въобразяваше си, че абсолютно всеки знае кой е той, защото вероятно беше най-хитрият човек, занимавал се някога с парични операции. Както и да е, Джей беше само десетина години по-възрастен от мен. Просто се стопи. И за какво? Заради още една купчина долари, която не би могъл да изхарчи, ако се беше опитал да го стори. Не искам това да се случи и с мен. Желая по-добра участ за мен и за семейството ми. И искам да престана да претендирам, че съм нещо, което не съм. Няма начин да заблудя хората, които ме познават от времето, преди да започна да нося обувки, и не е нужно и да опитвам. Ти и Елизабет сте най-добрите приятели, които някога съм имал. Преместването си струва усилието дори само за да бъда тук с вас сега.

— Думите ти ме правят много щастлива. Кога ще доведеш Емили и Виктория да ме видят?

— Веднага, след като се върнат от Роуд Айлънд. Отхвърчаха натам в момента, когато казах на Емили, че може да купи вилата. Ще се присъединя към тях през следващата седмица. Всички ще бъдем у дома в края на септември.

— Надявам се да не стигнеш до извода, че си направил грешка, премествайки се тук. Ще ти се отворят рани, които може би вече са били зараснали.

Джо я погледна в очите. Тя знаеше.

— Те никога не са зараствали — каза той, — но това не е причината за завръщането ми.

Люси го целуна по бузата.

— Не беше нужно да ми го казваш. Както г-н Джосая каза, Шед, ти носиш душата на истински джентълмен. Ще се моля тази промяна да бъде добра за теб.

 

 

Промяната наистина се оказа добра за Джо. На следващата 1893 г. катастрофална финансова паника заля Ню Йорк, разпространи се из цялата страна и даде отражения във всички части на света. Банки фалираха, борси се затваряха, състояния се стопиха — осакатяваща депресия хвърли сянката си над Америка. Бащата на Емили почина от апоплектичен удар и си спести осъзнаването на неприятния факт, че е разорен. Джо беше превърнал движимата си собственост в пари преди преместването. Следователно беше по-богат откогато и да било, защото парите му имаха висока стойност.

В Чарлстън малко хора имаха състояния за губене; общата паника слабо накърни спокойствието южно от Броуд. Елизабет гледаше философски на нещата.

— И без друго нямаше да съумея да стана богата. Доволна съм, че поне имах това усещане на хартия.

Новият преработващ завод на компанията беше влязъл в експлоатация предишната есен, давайки фантастични печалби, чиито основи тя беше градила в продължение на шест години. Те се вливаха достатъчно месеци, за да могат да се изплатят високи ипотеки. И тогава, с настъпването на паниката, цените на фосфата се бяха устремили бясно надолу в целия свят. Карлингтън даваше по-малък приход сега, отколкото в дните, когато рудата просто се изкопаваше и промиваше. Елизабет щеше да го преживее, но не оставаха пари за каквито и да е разточителства.

А не допускаше и мисълта Джо да я подпомогне финансово.

Той отнесе проблема до Люси.

— Знаеш ли какво направи тя — задави се той от яд. — Не само си навири носа и ми заяви, че се оправя много добре и сама, но и се опита да ми върне огърлицата, която беше сватбеният ми подарък за нея. Каза, че считала за по-подходящо да я дам на Емили.

Развеселеност смени раздразнението на Люси. От години насам й беше омръзнало да бъде всеобща довереница. Огромната диамантена огърлица изглеждаше наистина толкова ужасно, че тя никак не се учудваше на желанието на Елизабет да се отърве от нея. Джо вероятно се е чудил защо тя не я носи; имала бе няколко възможности за това по време на изисканите обеди в къщата на семейство Симмънс.

— Не трябва толкова да се ядосваш — му каза тя успокояващо. — Познаваш достатъчно добре Чарлстън, за да ти е известно докъде достига гордостта ни, що се отнася до способността да посрещнем всеки удар, стоварен върху ни от съдбата. Нищетата дори е за предпочитане. Що се отнася до огърлицата, тя има право. Такъв подарък мъжът прави на съпругата си, а не за сватбата на нечия друга съпруга. Тя вероятно щеше отдавна да ти я е върнала, ако не беше залагана.

— Залагана? Елизабет я е занесла в заложен магазин?

— Не тя, Лукас го стори. Пини ми разказа всичко. Не казвай на никого какво си научил от мен.

— Отказах да си я взема и й казах, че съм обиден от предложението й. Огърлицата беше принадлежала и на майка й; нормално беше да остане у Елизабет.

Люси се сдържа да не се разсмее.

До момента, когато се видя с Елизабет.

— Научих, че не си успяла да се отървеш от стоте кила скъпоценни камъни — каза тя. Двете избухнаха в съвсем неприлягащ на дами кикот.

— Сега ще трябва да нося огърлицата на партитата на Емили.

— Точно ще си пасваш с дамите от висшето общество.

Играта им на снобизъм носеше някакво извратено удоволствие и на двете.

— Ужасни сме — каза Елизабет: — Не е ли забавно? Все пак ще бъда наказана. Всичко се връща. Кетрин смята, че ужасното диамантено нещо е красиво.

— Тя е само на четиринадесет. Ние също бяхме същински дивачки на нейната възраст.

— Надявам се да си права. Изглежда не съм в състояние да постигна съгласие с нея по какъвто и да е въпрос. Просто излъчва неодобрение по отношение на мен. Мога да го почувствам дори ако сме отделени със стена.

— Ще премине. Временно състояние.