Александра Рипли
Чарлстън (11)

11.

Мери закърши ръце по фината дантела около деколтето на сивата си рокля.

— О, Пини — каза тя, когато той влезе в трапезарията, — как мислиш, дали тази дантела не е прекалено фриволна? Боже, колко си красив! Надявам се Стюарт да не ни изложи. Той израства като бурен и вече нищо не му става. Не искам да изглеждам като светска дама. Чувствам се мека и смирена, така както трябва да се чувства някой, тръгнал за Божия храм, но ако се опитам да махна тази дантела, корсажът ми ще се разпадне. Много е стар, както всичко останало. Как мислиш, добре ли е така?

— Чудесно е, мамо.

— В края на краищата, не съм си сложила никакви бижута. Това би било прекалено тщеславно. — И тя продължи да бъбри несвързано. Пинкни усещаше как тъпата болка зад очите му започва да се разпростира към горната част на главата. Не трябваше да остава при Ендрю толкова до късно снощи, а и не трябваше да пият толкова много. И най-вече, не трябваше да обещава на майка си, че ще я придружи в църквата.

— Сега е едва седем и половина, Мери; стига си нервничила — Джулия седна на стола, дръпнат от Илайджа за нея. Стюарт и Лизи последваха примера й и тихо заеха местата си. Стюарт беше мрачен, Лизи беше бледа и затворена. Приборите пред мястото на Шед бяха сложени, но той не се появяваше. Пини обясни, че е излязъл от къщи рано сутринта по свои задачи.

Възбудата на Мери ги пришпори да свършат бързо със закуската. В седем и четиридесет и пет семейството се бе отправило към „Сейнт Майкъл“, която се намираше на пряка и половина от дома им. Процесията се предвождаше от Мери, която гордо беше сложила ръка върху ръката на сина си. Той, на свой ред, изглеждаше великолепно. Гозбите на Дилси бяха поизпълнили тялото му, така че сивият му фрак и черната жилетка се спускаха както трябва от широките плещи към тесния кръст. Десният му ръкав изглеждаше напълно нормално с добре изработената протеза и поставената в ръкавица ръка, която Соломон беше изработил, мушната в презрамка от черна коприна.

Както обикновено на входа на църквата се беше събрала тълпа и хората се поздравяваха преди да влязат. Пинкни отведе майка си до кабинката, запазена за семейство Трад и отвори вратичката. И докато Лизи и Стюарт влизаха, Мери шепнешком заговори с Джулия.

— Хайде, Пини — каза високо леля му, — ела с мен, а майка ти нека седне близо до пътеката — на лицето на Мери се бе появило изражение на светица и тя изчака синът й да влезе преди нея. След това тя пристъпи в малката квадратна кабинка и грациозно се отпусна на колене върху ниското столче. Пинкни протегна ръка над склонената й глава и затвори вратичката.

От органа се разнесе встъпителен акорд и след това в залата зазвуча химна на процесията. Всички се изправиха. Пинкни чу гласа на преподобния Ейдам Едуардс да се разнася в задната част на църквата. Гласът беше дълбок, богат и силен, извисяваше се над гласовете в хора и мелодията на органа. Когато процесията с кръста мина покрай него, той наклони глава и погледна зад себе си. Едуардс беше величествен. Пищната бяла стола падаше върху ръцете му като крилете на ангел. Косата му беше също така пищно бяла. Тя бе заметната назад от онова, което би могло да се нарече благородническо чело над широко лице с едри кости, открояващ се тънък нос, прав като линийка и свежо избръсната квадратна челюст и дълбока трапчинка в брадичката. Пинкни отново погледна напред. Той не смееше да погледне към леля си, защото се страхуваше, че може да се разсмее. Тя не бе преувеличавала. Мекото шумолене на копринени фусти беше индикация за извъртащите се дами, които следяха с поглед фигурата на Едуардс, привлечени от някаква магнетична сила.

Когато църковния химн свърши, гласът на Ейдам се разнесе от амвона още преди всички да бяха седнали:

— Да се пожертва Бога, означава човек да разбие душата си — извика той, — да разбие и озлоби сърцето си. О, Господи, не ни презирай. — След това вдигна ръка и погледна нагоре сякаш прониквайки до небесата. Хората отново коленичиха. Той чакаше, те чакаха, докато в залата престана да се чува шума от наместващи се тела и шумоленето на дрехи. Тишината ставаше все по-напрегната. И тогава златният глас отново се спусна над наведените им глави. — Скъпи, обични ми братя — прозвучаха думите му като милувка — Светото Писание ни доведе, ни води на различни места — ритъмът се засилваше, — за да осъзнаем и признаем многобройните си грехове и своята порочност — Пинкни долавяше вибрациите на думите с цялото си тяло. Беше нещо, което бе изпитвал досега само веднъж, когато чу Пати да пее в Лакме в Лондон. Бе дошъл тук от любопитство и развеселен от чутото по отношение на Едуардс. Но вече беше забравил за това, сега бе като омагьосан. Той пригласяше на хората около себе си, следвайки командата на гласа на Ейдам: — … Ние твърде дълго следвахме прищевките на нашите сърца. Ние нарушихме Светите закони… — познатата служба продължаваше по нов начин. Беше като новоизсечена монета от Едуардс. Когато той отвори Библията на аналоя пред себе си, всички лица се повдигнаха нагоре и зачакаха.

В кабинката, непосредствено до аналоя, Прудънс Едуардс също вдигна глава, сякаш взирайки се в профила на баща си. Харесваше й да седи там, защото надвисналият балкон на галерията създаваше една странна акустична дупка — тя чуваше на десет думи по една. Изумителният глас на баща й не представляваше нищо особено за нея — тя го чуваше всеки ден от живота си. Погледна с ъгълчето на окото си към енориашите. Както винаги, всички изглеждаха като хипнотизирани. Беше безопасно да обърне малко повече глава и да потърси с поглед жената. Да, беше пак там. Нищо не се бе променило. Слабата жена с арогантното лице видимо изпитваше досада. През всички години и във всички църкви това бе единствената жена, която така и не се бе поддала на магията на Ейдам Едуардс. Сърцето на Прудънс възликува. Всяка неделя тя се вълнуваше дали и тази жена няма да се превърне в една от останалите. Защото и в други църкви бе имало други хора, които първоначално бяха имунизирани, за да се поддадат накрая.

Сега забеляза нещо различно. С жената, както обикновено имаше момче и момиченце. На Прудънс й харесваше да наблюдава как издигащото се слънце в един момент ще вкара наклонен лъч в залата над тези златокоси главици. Но днес с тях имаше една по-висока глава, която вече бе докосната от лъча. Тя забрави за предпазливостта и изви глава прекалено подчертано, за да вижда по-добре. Ръката на баща й се повдигна, приковавайки вниманието й обратно. Но не преди да попие в съзнанието си красивата глава и лицето на мъжа със слънчевия ореол. Останалата част от службата мина незабелязано за нея, макар тя да реагираше механично в хор с останалите и дори да се включи в химните без съзнанието й да участва. Външно изглеждаше напълно концентрирана. Но всъщност броеше секундите, които оставаха до края. Когато процесията, изнасяща кръста стигна до средата на пътеката между редовете, тя можа да се измъкне от страничната вратичка, да изтича през църковното гробище и да остане в сянката на една от колоните на входа, за да наблюдава излизащите хора. Ако спряха, както обикновено ставаше, за да поговорят, тя щеше да го чуе, може би той дори щеше да се усмихне, защото й изглеждаше като човек, който не се е усмихвал прекалено дълго.

Отсъствието на Шед тази неделя не се дължеше на обичайната за него черта да не го свърта на едно място. Но това се отнасяше за много от отсъствията му. Той се бе задържал прекалено много седмици в дома на семейство Трад, преди да осъзнае с увереност, че има нужда и от нещо извън опита на Пинкни. Постави си за цел да разбере какво е то, да го намери и да го получи.

Беше мълчалив по природа, както външно, така и вътрешно. Лишен от образование, на него му липсваха думите, с които да се изразява пред другите или да формулира мислите си. За сметка на това той подсъзнателно усещаше атмосферата около себе си и изпитваше неясни емоции, които ставаха по-силни от това, че не ги анализираше. Поради тази причина той не беше в състояние да изрази благодарността си за приятелството на Пинкни, както и за дома, който му беше предоставен. Нито пък поставяше на съмнение факта, че е тук, за да защитава този дом от името на Пинкни. Смътно разбираше, че безжалостността, на която се бе научил, за да може да оцелее сред бруталността на предишния си живот, ще се превърне в най-ценната му черта по време на хаотичния следвоенен Юг. И когато основният ремонт в дома на „Мийтинг стрийт“ завърши, той започна да броди из града, душейки теченията, наблюдавайки актьорите, докато накрая разбра къде трябва да действа. И се захвана с това.

Хотел „Чарлстън“ беше най-голямата сграда, която някога бе виждал. Той се простираше на по една пряка в две посоки и беше висок три етажа. На всеки етаж се простираха широки веранди с под от жълти и зелени мраморни плочи, които започваха от огромните дорийски колони и стигаха до високите над двайсет фута сводести врати и прозорци на хотела. Фасадата бе блестящо бяла, боядисана от войниците на Сикълс за отпразнуването на Форт Съмтър. Страничните и задната стена бяха все още покрити със следите от снарядите. Тухлената зидария се виждаше през струпеите на първоначалната бяла боя.

Шед започна да идва в подобното на пещера, лошо осветено фоайе. Навсякъде се виждаха групички хора, които разговаряха — някои заговорнически тихо, другите с гръмогласна показност. Това място беше център на бизнеса в града. Хотелът даваше подслон на наплива хищници, които историята щеше да нарече „торбарите“. Фоайето се превръщаше в място за общуване. Денем и нощем различни групи се формираха, разцепваха, преместваха и прегрупираха. През огромния портал на вечно отворената входна врата, влизаха и си отиваха различни мъже, повечето от тях в униформа.

Шед бродеше насам-натам, без някаква очевидна цел и се навърташе из сенчестите места, където хората предпочитаха да разговарят. Беше облечен в подкъсени протрити панталони, риза и на лицето му беше застинало изражението на човек, който не е с всичкия си. Светлите му очи непрестанно се движеха и погледът в тях издаваше страхопочитание пред внушителната обстановка и важните посетители.

Но в намеренията му нямаше никаква безцелност. Очите и ушите му попиваха всичко и всекиго, запомняха лица, гласове, срещи, ръкостискания, разговори.

— Железопътните линии, ето там са парите — викаше прегърбен мъж с огромна брада на кръга хора, събрал се около него. — Има три компании, готови да паднат като узрял плод в мига, когато чарлстънци бъдат притиснати от трудностите още малко. Релсите ги няма, но компаниите, притежаващи правата върху тях, ще ги продадат и ще пеят.

— И ти си само онзи, който ще им напише мелодията, а? — надсмиваха се тези около него. Шед се премести на друго място.

— … така че Ал ще получи правото да снабдява с учебници всички училища, открити от Бюрото. Сенаторът сега вдига голям шум за това колко много благодарни гледачки четат Шекспир, Конгреса ще гласува парите и после неколкостотин посредници ще сложат в джоба на Ал повече от сто хиляди.

— А колко ще даде той на Сенатора?

— Нито цент — намигна разказвачът. — Но някой ще изпрати на жена му нова каляска с чифт жребци с посребрени юзди. — Шед премина нататък.

— … ще получи нивите с памук за долар на акър веднага щом бъдат разпратени данъчните декларации. Ще наеме няколко бедни бели да се грижат за тях. И цената на памука ще скочи до небето… Ти си луд. Парите са в това да произвеждаш, а не да притежаваш… Сувенирите струват страшно скъпо в Ню Йорк. Търси се всичко, от знаме на бунтовниците до бойна униформа, стига да личи, че идва от стария Юг. Можеш да си купиш униформа за долар. Все още не са чак толкова изгладнели, че да разпродават и знамената, но и този ден ще дойде… Чух, че Хари е купил правата да доставя дървесина за ремонта на четири склада… Не, това го взе стария Ардсли. Хари ще достави тухлите… Ей, има ли някой сведения какво става в офиса на Сикълс? Искам да разбера дали адютантът му може да бъде купен… — Шед се присъедини към излизащите. Той никога не се задържаше прекалено дълго — не искаше някой да го забележи.

Месец по-късно той знаеше повече за сключваните сделки от хората, които ги сключваха. Два месеца още по-късно беше набелязал хората, на които можеше да се има доверие… поне до известна степен. И тогава стана готов да се превърне в един от актьорите, вместо да стои в публиката.

Той накара Пенси да преправи ленения костюм, който Пинкни му беше подарил и в неделята, когато Пинкни заведе майка си на църква, Шед взе на заем часовника му с ланеца, избра бастун от закачалката и направи своя дебют като бизнесмен.

Провинциалният му диалект накара човека, към когото се обърна, да се усмихне и да си тръгне. Но Шед продължи да говори. И след малко мъжът се върна.

— „Трад“ ли каза? Като „Трад стрийт“?

— Чухте ме какво казах. Ще ме чуе и всеки богат човек в Чарлстън.

— И как ще се свържеш с тях?

— Това не е твоя работа, мистър. Стига да правя това, което казвам.

— Я да се разходим до ресторанта, синко. Изглеждаш ми като човек, който има нужда да хапне добре.

— Не съм ви син, така че не ме наричайте така. Но не съм чак толкова горд, че да откажа вашето ядене.

Шед си тръгна с пълен стомах и пълен джоб с ментови бонбони за Лизи. Освен това беше сключил сделка.

Останал сам в залата, неговият домакин премести клечката за зъби в устата си. „Дявол да го вземе, този е по-добър в сделките от мен. А даже още не е започнал да се бръсне!“

Когато Шед се прибра, той върна часовника на Пинкни и докладва какво беше свършил:

— Кеп, вашите приятели в Чарлстън от известно време изпращат своите негри да продават вещите им, за да си купят нещо за ядене. Но тях буквално ги ограбват. А аз намерих един тип, който е готов да даде най-добрата цена.

Пинкни побесня. Той преглътна думите, които бяха на езика му и се обърна с гръб, за да се овладее. После чу какво казва Шед и бавно се обърна отново с лице към него. Раменете му бяха повдигнати, а главата — сгушена между тях. Той ненавиждаше истината в думите на Шед.

— Някой ще трябва да върти бизнес с тях. Аз не съм от Чарлстън и нямам гордост, за която да ме е грижа. И ти не ми изглеждаш като човек, който ще се захване с това. Всичко, което искам, е да помогна на тези като тебе. Те ще ти дават нещата, ти ще ми ги предаваш, а аз ще ги продавам. За злато. Не мога да чета или да пиша, кеп, но мога да броя. Никой няма да бъде измамен. Нещата вече са започнали, кеп: дреболии — сребърни лъжички, купички и други такива. Нали видя онзи търг? Този бизнес тепърва ще се разраства. Хората имат нужда от пари. Да не искаш да бъдат измамени още по-лошо, отколкото заслужават?

— Прав си, Шед — кимна Пинкни. — И трябва да съм ти благодарен. Но всичко това е толкова… тъжно. — Той примигна. — Мисля, че ще се разплача.

Сега беше ред на Шед да се извърне:

— Трябва да прибера този костюм — каза той. Реши да не съобщава сега на Пинкни комисионната, която щяха да получават.