Александра Рипли
Чарлстън (17)

17.

Превръщането на Лизи в обичливото дете от миналото има драматичен ефект върху всички в дома на семейство Трад. На Пинкни това донесе чисто и дълбоко щастие и отдих от преследващото го усещане за провал. За Мери това бе доказателство за силата на молитвата и за безмерната любов на Бога. За Шед това бе изместване от най-близкото до Лизи място, което го накара да изпита ревност за първи път в живота си. Но той усети също и смирение и благодарност, когато Лизи използваше неговия скут за трон, така, както правеше с Пинкни, и обгръщаше неговата шия с ръчичките си. Лизи беше като дар, който никога по-рано не бе предлаган на Шед.

Възстановила доверието си към хората, Лизи си възвърна и старото импулсивно поведение. Къщата се превърна в бойно поле, а Джулия непрестанно се оплакваше от смеха на Лизи и трополенето на тичащи крачета. На масата в трапезарията доминираха повторения от рода на: „Дамите не стоят прегърбени… не говорят с пълна уста… не ритат по столовете… не прекъсват другите… не си човъркат храната… не си разливат млякото… не си играят с пудинга… не си слагат лактите на масата… не говорят, ако някой не се обърне към тях… не правят физиономии… не изпускат лъжици…“.

За Стюарт вниманието към Лизи означаваше едно добре дошло игнориране на собствените му прегрешения — скъсани и мръсни дрехи и лоши отзиви на учителя за проявите му. Той беше освободен да изразходва цялата си енергия в полза на дейността на Клуба. Последната се състоеше в изучаване стените и покривите на домовете в околността, прокрадване по най-добрите маршрути и шпиониране на патрулиращите врагове. Скоро щеше да дойде възбуждащото време, когато плановете на членовете щяха да влязат в действие и те щяха да извършат нападения с водни бомби и изгнили плодове, а после да избягат в седалището на Клуба, установено в двора на Алекс. Вече имаха и дневник, откраднат от класната стая, в който щяха да записват със собствен шифър всички бойни акции.

И той беше доволен най-сетне да види Лизи щастлива. През кратките мигове, когато не бе обладан от размисли за собствената си важност, така типични за тринайсетгодишните момчета, той изпитваше обич към сестра си.

Дните ставаха все по-топли, а кавгите вкъщи набираха заряд, приближавайки се към потенциала от предишното лято. Напрежението беше разредено от най-неочаквания източник — янките.

През юни правителството във Вашингтон промени за пореден път колективно взетото си решение и все пак реши да върне на старите собственици земята, иззета в района от Чарлстън до Бофор. Пинкни поздрави Джулия с наздравица.

— Най-вероятно лъжат отново — коментира тя. — Тези чакали просто не са способни на честност.

— Не, лельо Джулия, този път не. Шед го е чул от хора, които знаят със сигурност.

Джулия дари Шед със сърдит поглед:

— Истина ли е, млади човече?

— Да, мадам. При определени условия.

— Ха! Можех да се досетя. Във всичко, което те правят, има някакъв номер. — В множественото число тя очевидно включваше и Шед.

Пинкни се опита да го защити:

— Става дума за нещо естествено, лельо Джулия. Трябва да докажеш правата си, това е всичко и… хм, да положиш клетва. — Той зачака експлозията.

За негово изумление леля му се усмихна:

— Те без съмнение мислят, че това ще ме спре. Ако е така, жестоко се заблуждават. Както е казал Анри Наварски: „Париж заслужава една църковна служба“. Какво трябва да се направи?

— Не е необходимо да се бърза, Джулия. Има три месеца, преди отиването в провинцията да стане безопасно — усмихна се успокояващо Мери. Още преди векове плантаторите в Чарлстън бяха научили, че белите трябва да напускат плантациите си преди десети май и да не се връщат преди да е дошъл октомври. Нощният въздух през лятото беше пълен с болести.

— Глупости. Всеки изтекъл ден е ден на допълнителни поражения на моята собственост. Не ме е страх от блатната треска. Моят стар надзирател си построи къща в боровата гора на север и никога не е имал проблеми. Мога да остана там до първите студове. Ако се прибирам в къщата всяка нощ, преди да се стъмни, всичко ще бъде наред. И ще имам на разположение целия ден за работа. Ето какво, Пинкни. Отнася се и до вас, мистър Симмънс. Искам веднага след обяда да излезете и да направите каквото е необходимо. Предполагам, че ще ми трябва военен ескорт. Погрижете се да бъдат въоръжени. Онова място сигурно гъмжи от черни вагабонти. Лизи, спри да се кокориш и си яж храната! Няма да те чакаме цял ден. Стюарт, днес следобед можеш да излезеш със Соломон. Той ще се поинтересува дали някои от чернокожите от имението са дошли в града. Запишете имената им. Смятам да наема добрите работници измежду тях и да ги взема с мен. Яж, момче, не се туткай! Има работа за вършене. — Нетърпелива и властна, тя прекъсваше в зародиш опитите им да проговорят.

— Лельо Джулия! — съумя да вмъкне Пинкни, когато тя замлъкна за миг.

— Е?

— Съжалявам, но не разполагаме с достатъчно пари, за да започнеш да наемаш работници за възстановяването на имението. Ако имахме, аз щях да съм отишъл в Карлингтън преди много време.

Отговорът й ги изуми:

— Аз имам пари — каза тя. Маниерите й бяха като на кралска особа.

Мери реагира първа измежду всички:

— Значи ти си стоеше и ме гледаше да продавам бижутата си, а през цялото това време си имала пари? Как можа да бъдеш толкова подла?

— Тези пари са от имението и аз ги държах за имението.

Това запуши устата на Мери. Тя не можеше да повярва на току-що чутото. Пинкни опитваше да се контролира, но това му се удаваше с труд. В стаята се почувства напрежение. След малко той бутна стола си назад и се изправи.

— Моля ви да ме извините, дами — каза той. — Изведнъж се оказа, че ми предстои много работа. Стюарт няма да ходи със Соломон, защото е твърде опасно. Аз ще отида с него. И то след като получа оръжие от Арсенала. Всичко ще бъде организирано максимално бързо, лельо Джулия. Ако желаеш, можеш да започнеш да си стягаш багажа.

Шед измърмори някакви извинения и го последва на излизане от стаята.

В резултат, четири дни по-късно Джулия Ашли се изправи в своята дневна на „Шарлот стрийт“ пред нейния обитател генерал Даниел Сикълс. Той държеше Библията в едната си ръка. Джулия сложи ръка върху нея, погледна го прямо в очите и повтори думите, които той й казваше:

— Тържествено се заклевам и потвърждавам пред всемогъщия Бог, че оттук нататък искрено ще подкрепям, запазвам и защитавам Конституцията на Съединените щати и обединението на щатите, и по подобен начин ще се придържам и ще подкрепям всички закони и прокламации, направени по време на бунта, имащи отношение към освобождението на робите… И нека ми помага Бог.

Седмица по-късно тя се отправи с първия поток желаещи да пътуват по река Ашли в посока на имението Ашли. Беше безукорно облечена в блестяща черна вълнена рокля. Помпозна шапка с лъскави черни пера украсяваше главата й, защитавана допълнително от голям копринен чадър, който тя държеше с облечена в ръкавица ръка. Изливащият се дъжд бе дреболия, която нямаше силата да спре Джулия Ашли. Тя пътуваше в кипарисовата лодка, сякаш това бе кралска баржа. Четири плоскодънни лодки влачеха сандъците й зад нея, заедно с прислугата и рота подгизнали юнионистки войници.

Пинкни си тръгна от кея.

— Не бих се развълнувал, ако я порази гръм — каза той.

— Бог не би посмял — изръмжа Шед.

— Обзалагам се, че си прав — изсмя се Пини.

— Хайде да се скрием от този проклет дъжд.

През следващите месеци Пинкни получаваше лаконични бележки от Джулия, донасяни от Соломон, когато му се налагаше да идва в града, изпълнявайки различни поръчения от нея. Задачите му основно се състояха в намирането на различни материали. Пинкни се съпротивляваше на любопитството си и не питаше Соломон в какви количества купува тя или как е уредила плащането. Основните доставчици на инструменти, семена и фермерско оборудване вече бяха чужденци. Името Ашли не би ги подтикнало към даването на специални привилегии. Още по-малко към даването на кредит. Преди да започне войната, плантаторите уреждаха сметките си през януари, когато се появяваха в града за седмицата на конните състезания. Сега обаче девизът беше плащане в аванс или пък ако ли не, лихва от 15 до 20 процента.

В интерес на спокойствието името „Джулия“ рядко се споменаваше вкъщи. Мери Трад се беше възстановила от изживяния шок и сега охотно разказваше за егоизма на сестра си. Но единственият желаещ да я слуша беше Ейдам Едуардс. Той се молеше заедно с Мери, за да бъде тя пречистена от грешния гняв и да стане така, че Джулия да осъзнае своя грешен материализъм. Мери намираше тези духовни съвети за крайно полезни. Гневът й видимо намаляваше, когато бе заедно с преподобния доктор.

Заминаването на Джулия донесе жадуваното спокойствие в дома на Трад. Илайджа намери готвачка на име Клара и прислужница на име Хати, които заместиха Дилси и Пенси. Соломон се оказа незаменим, но едно момче на име Били беше готово да прави всичко, което му се кажеше, и нещата му идеха отръки. Кухнята се превърна в царство на тишината, в което властваше Илайджа. Пинкни усети, че може да очаква с нетърпение мига, когато се връща при семейството си и че този дом отново е едно кътче на покоя — такова, каквото го помнеше. Все още трябваше непрестанно да се грижи за всички тях, но трайно настанилото се в къщата щастие и особено кипящата жизненост на Лизи възвърнаха оптимизма, който винаги беше съществена част от него. Започна отново да вярва, че може да победи бедността и че ще преодолее неспособността си да намери приемлива работа. Беше сигурен и че ще може да изкупи моралните щети, които бе нанесъл на Прудънс и на собствената си чест. Най-сетне призна пред себе си, че не обича Лавиния и никога не беше обичал нея, а само образа, който беше създал в мислите си. Разбра също, че похотливостта му към Прудънс се е трансформирала в нещо много по-важно. Нещата може би започваха с лекотата, с която тя бе приела обезобразеното му голо тяло, което никой друг, освен Шед не беше виждал досега. След като нямаше защо да крие тялото си, той постепенно спря да крие и мислите си. Единствено пред нея той можеше да говори за омразата, която изпитваше към собствената си слабост, проявяваща се в това, че не скъсваше връзката между тях. И продължаваше на един дъх да гълчи и нея. А тя не му говореше успокоителните неща, както винаги постъпваха другите жени. Тя се смееше над него и над себе си и съжаляваше, че си отравя живота с това чувство на вина. Спореше с него, караше го да поставя под съмнение високите изисквания, които той поставяше пред себе си. Малко по малко, той започна да разговаря с нея за всичко, дори за неспособността си да отиде в Карлингтън и да се изправи пред онова, което щеше да завари там. Прудънс никога не съчувстваше. Тя разбираше. Този груб интелект, който тя никога не се опитваше да прикрива, го привличаше и предизвикваше. Тя стана важна за него като приятел, а отдавна беше станала незаменима като любовница. Реши да помоли Лавиния да се съгласи да разтрогнат годежа. И за миг не се съмняваше, че Прудънс ще се омъжи за него, макар да беше практически без пари. Нито пък се питаше дали тя ще има силата да посрещне онова, което ги очакваше в бъдещето. Лавиния отказа.

— Ти трябва да си луд! — изкрещя тя. Уплахата и гневът й я направиха непредпазлива и тя се разкри в изблик на откровеност, който разтърси Пинкни до дъното на душата му. — Не бих те освободила дори да ме молиш на колене — каза тя със студен глас. — И то не защото много те обичам. Това не е така. Твоята гадна дървена ръка ме кара да ми се повдига, а от мисълта да те погледна без нея ми настръхва кожата. Но по-скоро ще повръщам всеки час от живота си, отколкото ще се съглася да остана стара мома. Ти си вързан за мен, Пини, така както аз съм вързана за теб. Така че нека постъпим добре и за двамата. Ти никога няма да ме захвърлиш, защото държиш прекалено много на доброто мнение на баща ми. А аз няма да те захвърля, защото просто няма с кого да те заменя. Можеш да престанеш да идваш тук всеки ден. И без това ми досаждаш. Но ще ме придружаваш на всяко парти и ще подскачаш с мен, когато ти наредя да го правиш. Ще бъдеш джентълмен, а аз ще бъда дама и ще можем да живеем така. И никога повече не повдигай тази тема отново.

Когато си тръгна и каза на Прудънс, че Лавиния не иска да го пусне, за да се ожени за нея, отговорът й дойде като още по-силен шок, защото в него нямаше логика:

— Аз никога не бих се омъжила за тебе, скъпи. Ти си ми прекалено мил.

Оставаше му единствено да се примирява с тази ситуация, която във всяко отношение беше непоносима. Вътрешно присъщата му жилавост надви склонността му да признае поражението си и да се отдръпне в безчувствена апатия. Научи се да живее с измама и отвращение към себе си, намирайки утеха в часовете, когато можеше да забрави за света, потънал в ангажиментите си в Арсенала, щастлив в компанията на Лизи или в сливането на цялото си същество с Прудънс. Не се мъчеше да се убеди, че е щастлив, но беше успял да намери нещо много близко до душевното равновесие.

Шед се оказа неочакван източник на сила. Тези дни той се задържаше повече от обикновено у дома. Както призна сам, сега, в отсъствието на лелята на Пинкни нещата били много по-лесни за него. Прекарваше безкрайни часове, седейки заедно с Лизи в нейното ъгълче на верандата, където играеха на „училище“. Но още по-дълго прекарваше с Пинкни. Говореше малко, задавайки от време на време по някой въпрос относно историята на града, а в по-голямата част от времето просто беше компаньон в мълчанието. Неизказаното му възхищение и доверието към Пинкни бяха скрито действащи лекарства. Пинкни отвръщаше на обичта, приемаше приятеля си и усещаше в себе си все по-засилващо се уважение към него, което за Шед значеше много, още повече, защото той усещаше, че заслужава тези неща. Мястото, което беше заел в семейство Трад, беше висока оценка за собствената му стойност. Мери го игнорираше, както игнорираше и децата си. Стюарт се хвалеше поред пред Пинкни и пред него, а Лизи непрестанно го молеше да дойде при нея и Мечо с книга.

Единственото нещо, което му бе отречено, това бе участие в обществения живот — което той не търсеше — и в споделянето на отговорността — за което жадуваше. Пинкни никога не му позволяваше да даде нещо за издръжката на дома. Той държеше дела на Шед от комисионната, която печелеха, да си остане само негов. Гордостта не му позволяваше да се чувства задължен и понеже Шед разбираше това чувство, той реши да не спори.

Поради това инвестира парите си в една новосформирана фирма на посредници. Знаеше, че ще го лъжат, но знаеше също, че печалбите ще бъдат толкова големи, че не би си струвало да се главоболят да го лъжат с много.

Посредничеството беше бизнес, за който той знаеше откъм тъмната му страна. Подобни фирми живееха от малки фермери като баща му, предоставяха им семена и пари, за да се прехранват, докато не бъде събрана реколтата, а след това изкупуваха реколтата по цена, определена от тях. Фермерът оставаше в дълг през целия си живот, в постоянен страх от прехвърлени права над земята му, което беше необходима стъпка като гаранция срещу заемите. Реколтата, обикновено памук, се продаваше с печалба между 500 и 600 процента след като се почистеше. Семената, получавани като страничен продукт от почистването, се продаваха за памучено масло, с изключение на една малка част, която се даваше в аванс на фермера, за да подхване този годишен цикъл отново. Професията беше професия на лешояд.

Шед не каза на Пинкни, че е замесен в такъв бизнес. Вместо това, внасяше парите си в банката и чакаше момента, когато щяха да потрябват.

През ноември 1866 година изглеждаше, че моментът е дошъл. Макар скъпоценностите на Мери да бяха продадени за сума, която беше изглеждала като цяло състояние преди една година, сметката на семейство Трад се оказа едва достатъчна, за да се платят тазгодишните данъци върху собствеността. А в Чарлстън вече не беше останало нищо, което би могло да се продава срещу комисионна.

— Ще трябва да продам Карлингтън — каза Пинкни. — Макар по-скоро да предпочитам да загубя и другата си ръка. — Той беше изпаднал в трескаво отчаяние. — Не ми говори, Шед. Махай се оттук!

Шед изсумтя. Той знаеше колко е докачлив Пинкни на темата за Карлингтън. Моментът беше дошъл. Заради Карлингтън Пинкни трябваше да приеме неговите пари. Сърцето му щеше да надделее гордостта.

— Нека се поразходя насам-натам, кеп — каза той с обикновен тон, — може и да измисля някакво решение.

Той излезе с песен в сърцето и се отправи към хотела, където бяха неговите съдружници.

Това, което чу там, накара дъхът му да спре.