Александра Рипли
Чарлстън (2)

2.

„Блатният ангел“ отново започна артилерийския обстрел на следващата сутрин, но градът вече беше подготвен. Цялата предишна вечер офицери от Конфедеративните войски обикаляха домовете, успокояваха жителите, даваха им съвети за предохранителните мерки срещу пожари и падащи греди. Когато артилерийският огън беше подновен, отношението към него се изразяваше в гняв, може би примесен с любопитство, но не и в паника. Веранди и покриви скоро се изпълниха с хора, наблюдаващи железните топки, издигащи се, увисващи и падащи около „Сейнт Майкъл“. И когато по средата на сутринта преумореният „Блатен ангел“ избухна по време на трийсет и седмия си изстрел, ярката експлозия беше видяна от цялата публика. Тътенът от нея се разнесе над залива и стигна до града, където отекна ликуващият вик на тълпата.

Не беше изминал и час и момчетата от прислугата на Брютънови, в познатите на всички червено-черни жилетки на райета, плъзнаха из целия град. На бележките, които разнасяха, Сали Брютън беше написала с разкривения си нечетлив почерк: „Чай в гостната, четири часа; непременно елате“.

Сали Брютън беше миниатюрна жена в трийсетте си години. Имаше момчешка фигура и дребно, маймуноподобно личице. Блестящите й очи и неизтощимото й добро настроение бяха спечелили сърцето на Майлс Брютън, което всяка голяма красавица се беше опитала да завладее, само за да се провали. Но и по-късно, по време на многобройните им пътувания из Европа, Азия и Африка, тя бе пленила всеки, с когото се беше запознала. Партитата, които устройваше, бяха забележителни със специалния отпечатък върху тях на домакинята, описван с възхищение като „оригинален“. Всяка дама в Чарлстън, която не беше дълбоко опечалена, се отправи към дома на Брютънови малко преди четири, любопитна какво е намислила Сали този път. Карети и двуколки, задръстили „Кинг стрийт“ в продължение на няколко преки, стоварваха поред пътниците. Закъснението само подхранваше нетърпението на гостите.

И не се разочароваха. Когато влязоха в разкошния хол, обзаведен в стил от осемнайсети век, те откриха Сали седнала зад голяма маса за чай близо до центъра на помещението. Дебел сноп слънчеви лъчи падаше върху нея през отвор в тавана. Лъчите я обгръщаха в ореол от сияние, отразяващ се от сребърния сервиз за чай и пречупен през блестящите призми на кристалния полилей, увиснал застрашително в близост до отвора. Сали беше облечена в бяла рокля от тънък лен, подсилваща ефекта. Полите на роклята сякаш концентрираха в себе си слънчевата светлина. Малките й крака, които бяха основния обект на нейната суетност, бяха обути във възмутителни чехли от червен сатен и имаха катарами, украсени с диаманти. Те почиваха прилежно положени върху тъмната топка на топовно гюле, фиксирано в специално издълбана под масата дупка в паркета.

— Заповядайте — поканваше Сали всеки гост, който се появяваше в рамката на вратата. — Празнуваме историята. Винаги съм твърдяла, че с всички тези повторения, тя е много скучна. Днес я намирам за по-интересна.

Дамите възкликваха, възхищаваха се и радостно се смееха. Всички знаеха, че по време на Войната за независимостта, в дома на Брютънови беше попаднало британско гюле, пропускайки на косъм полилея в стил Уотърфорд, представляващ едно от съкровищата тук. Гюлето на янките бе повторило пътя на предшественика си.

Всяка гостенка се прибра у дома след чая при Сали, чувствайки се така, както отдавна не се беше чувствала. Високият дух на Сали винаги беше заразителен, но партито също оказа дълбок и дълготраен ефект. Всички поканени бяха — ако не те самите, то техните съпрузи — родственици с онези фамилии в Чарлстън, които се бяха заселили в града още преди Революцията. И всички знаеха епизоди от фамилната история, свързани с онези дни, епизоди, които се предаваха от едно поколение на следващото, така, както се предават сребърните сервизи и семейните портрети. Добре беше да си припомнят, че Чарлстън е бил под обсада и преди. Нещо повече, бил е завземан и окупиран. Но британците бяха победени, пораженията — поправени, а старият начин на живот — възстановен. С изключение на някои преходни неудобства градът винаги беше поддържал своя високоцивилизован, индивидуалистичен менует през годините. Нямаше за какво да се безпокоят. Един ден и тази война щеше да приключи. Къщата на Брютънови, както и някои други домове, щяха да носят по някой кърпеж тук-там, но след няколко години и тези следи щяха да изчезнат.

Червените чехли на Сали бяха по-силни от цял полк.

През последвалите месеци жителите на Чарлстън имаха нужда от всичката морална подкрепа, която можеше да им бъде оказана. Отдихът след смъртта на „Блатния ангел“ бе кратък. Когато откриха уязвимостта на островите по периферията на залива, силите на Юнионистите започнаха да изграждат едно след друго укрепления за своите оръдия. Джеймс, Джонс, Йонгс, Уодмалоу, Фоли — всеки остров се превръщаше в заплаха за града. На мястото на гюлетата на „Блатния ангел“ се появиха нови — запълнени с експлозив. Те, на свой ред, дадоха път на снарядите с експлодираща обвивка, които можеха да причиняват стократно по-големи поражения от всичко, което Чарлстън досега бе изживявал.

Модерното оръдие имаше също и по-голяма далекобойност. По „Броуд стрийт“ потеглиха семейства, изнасящи се в покрайнините, за да избегнат артилерийския обстрел. Но после се наложи да се преместят и оттам, стигайки дори отвън Калхаун. Някои дори напуснаха, отправяйки се към градовете във вътрешността на материка, при приятели или роднини, съгласили се да ги приемат. Към края на ноември всички останали в Чарлстън се бяха събрали в квадратен район със страна около четвърт миля, в най-северния край на града. По-голямата част на Чарлстън беше безлюдна, оставена на милостта на свистящите денем и нощем снаряди.

* * *

Ема — властната майка на Ендрю Енсън, беше изпратила каретата си, за да го прибере у „дома“ на следващия ден след инцидента. Люси беше оставена да го последва със своята двуколка, заедно с бебето и гледачката. Ема превърна големия си дом на „Шарлот стрийт“ в разширен вариант на болнична стая. Подходящите грижи, каза тя, ще го излекуват и ще помогнат на краката му да възстановят функцията си. Когато започна изселването от града, тя отказа да приеме когото и да е от многобройните си братовчеди. Отказа дори на семейството на брат си. Ендрю се нуждаеше от мир и спокойствие.

Съседката й — Джулия Ашли — не разполагаше с подобно извинение. Джулия беше стара мома на около четиридесет и пет години. Живееше сама в голяма тухлена къща, която бе наследила от обичния си баща, след като той почина преди десетина години. Единствената й сестра бе Мери Трад — осем години по-млада и пълна нейна противоположност.

Мери беше красавицата в семейството: дребничка, пълничка, женствена, с тъмна вълниста коса и огромни сини очи. Къщата винаги беше пълна с нейните ухажори от момента, в който направи зрелостният си дебют в обществото, до деня, в който избра Енсън Трад измежду многото си кандидати. Къщата също бе изпълнена със смеха й, с веселите писъци и бликващите й сълзи. За Джулия, която с горчивина в душата се беше примирила със самотното си бъдеще, онези две години от романтичния период в живота на сестра й бяха истинска агония.

След като Мери се пренесе в новия си дом, Джулия за първи път можа да влезе в собствената си кожа. Без меките контури на Мери като база за сравнение високото слабо тяло на Джулия и твърдите й костеливи форми изглеждаха почти красиви. Тихите, редки коментари, които правеше, можеха да бъдат чути и оценени по достойнство. Тя култивира собствен кръг от приятели, които се интересуваха от литература, наука и история; започна да пътува; стана спонсор на симфоничния оркестър и разполагаше с най-добрата ложа в театъра. Когато стана на четиридесет, Джулия беше завършена и при това щастлива жена.

И ето че сега подреденото ежедневие на Джулия се пръсна на парчета след пристигането на сестра й, на децата на сестра й и на прислугата на сестра й. Мери разконсервира покритите с чаршафи стаи на третия етаж за Лизи, Стюарт и Джорджина, настани се в старата си стая и започна да доминира у дома постарому. Джулия започна да страда от пристъпи на мигрена.

Всички съседи наоколо отваряха заключените стаи и правеха размествания, но за повечето от тях този процес беше лесен, почти нормален. Коледните празници наближаваха и домовете им винаги бяха пълни с гости по това време на годината.

Чарлстън беше град, в който хората обичаха да общуват и да се наслаждават на една непреставаща поредица от по-големи и по-малки партита. Периодът от Коледа до края на януари беше най-претоварения в това отношение. През нормалните години по това време се предлагаха концерти на оркестри от Лондон, постановки в театър „Док стрийт“, в които участваха чуждестранни трупи със световноизвестни звезди, изтънчени балове и вечери се провеждаха през три или четири нощи в седмицата, а през януари към останалото се добавяше възбудата да заемеш място в луксозния клуб, гледащ към хиподрума, където собствениците залагаха хиляди на конете с техните цветове. В продължение на пет седмици всяка година най-веселият град в Америка беше на върха на екстравагантността и се представяше откъм най-добрата си страна.

Войната сложи край на изтънчените, организирани забавления. „Док стрийт“ затвори вратите, същото стана и с хиподрума, нямаше да се проведе и балът Сейнт Сесилия, на който ставаше представянето на младите момичета пред обществото. Но празничният дух продължаваше да витае както винаги. Може би беше дори по-осезаем. Беше важно да се поддържа духа, независимо от прекъсването, наложено от Войната.

На двадесети декември Мери Трад надзърна в хола и лицето й светна от задоволство. Янките бяха потопили този месец три кораба, опитали се да пробият блокадата, но четвъртият — бърз и тесен кораб — беше успял да мине покрай оръдията им. И по щастливо стечение на обстоятелствата именно той прекара каргото, което я интересуваше най-много. Коледните подаръци за децата бяха подредени в ярко опаковани пирамидки и чакаха на перваза на прозореца.

— Мис Трад — Мери подскочи. Тя беше така вглъбена, че не бе чула стъпките на Илайджа. Когато вдигна поглед и видя лицето му, сложи ръка на сърцето си. Долната му устна трепереше, а очите му бяха широко отворени и в тях имаше страх. В ръката си държеше телеграма. Всичко приличаше досущ на момента, когато преди осемнадесет месеца пристигна новината за смъртта на мъжа й. Мери изстена. Тя дръпна тънкия лист от ръката на Илайджа и разпечата телеграмата.

После избухна в ридания.

— О, няма нищо — хълцаше тя. — Просто много се изплаших. Всичко е наред, Илайджа. От мистър Пинкни е. Ще си дойде преди Коледа. Кажи на всички.

Още същия ден всички в града научиха добрата вест и всички бяха очаровани. Пинкни Трад беше всеобщ любимец.

Като момче той беше див, но никога подъл. Златисто червената му коса служеше като маяк на останалите момчета, които го следваха, независимо дали ставаше дума за катерене, плуване, изследване на околностите, състезания по гребане, езда на коне, дори в някои експерименти с пури и алкохол. Наставниците му си скубеха косите, защото той не посвещаваше изобретателността си на учението и предпочиташе конюшнята пред класната стая, но в крайна сметка винаги приемаха извиненията, които той поднасяше със смях. Пинкни не се подчиняваше, но никога не беше лукав. Той си признаваше греховете и понасяше наказанията без оправдания.

Измежду тези грехове най-ярко се открояваше избухливият му темперамент. Той се успокояваше също тъй бързо, както пламваше, но междувременно нещата вземаха застрашителен развой. С възрастта се научи да се контролира: цели пластове галантни и добри обноски го изолираха от емоциите му. Научи се също да се покланя и отстъпва със смях пред препятствията, но само най-добрите му приятели усещаха бурята зад пребледнялото лице и неочаквано потъмнелите му сини очи. Превърна се в едно високо цивилизовано животно, все така смело физически, но под пласт на модерна, усмихната отпуснатост. Жилавото му мускулесто тяло беше в състояние еднакво успешно да повдигне паднало дърво или тънкото острие на шпагата за фехтовка. Той беше най-добрият ездач и най-добрият танцьор в цяла Южна Каролина.

За безкрайно задоволство на майка си Пинкни израсна като красив младеж. Той имаше траен загар от живота на открито, но за разлика от повечето червенокоси, нямаше лунички. Смуглата кожа придаваше романтичен, малко цигански вид на тясното му добре оформено лице. Лице, винаги гладко избръснато. За ужас на Пинкни окосмението по лицето му беше кафяво, а не червено и той не можеше да си остави брада, както правеха повечето мъже, без да изглежда смешен.

Когато се усмихваше, а това бе често, тънките устни на малката му уста се разтваряха, за да разкрият големи бели зъби с малка междина в центъра, а светлите му очи дяволито блясваха. Сали Брютън го наричаше Аполон и всички дами в Чарлстън бяха съгласни, че това прозвище му отива.

Баща му с облекчение беше забелязал, че то не прави впечатление на момчето.

През лятото, когато навърши седемнадесет, Пинкни беше изпратен в Оксфорд. Очакванията бяха, че подобно на другите момчета от Чарлстън, техните бащи и деди, той ще съумее да вземе сносна диплома без някакви сериозни скандали. Но на следващата година Южна Каролина се отцепи от Съюза. Пинкни се прибра у дома. Той беше понаучил нещо от Шекспир, беше завързал дузини приятелства и някак подсъзнателно бе възприел английски акцент към южняшкия си изговор. През месец май 1861 година беше заминал заедно с баща си, за да се присъедини към доброволците на Уейд Хемптън. И оттогава не се беше връщал.

В почти всеки дом хората с умиление си спомняха за номерата на Пинкни в детските му години и споделяха чутото за смелостта му в сраженията. Той бе заслужил да стане командир на своята кавалерийска рота и се говореше, че самият генерал Лий го наричал „кентавърът“.

В много домове майките критично прегледаха роклите на дъщерите си, тяхната стойка и телосложение. Пинкни беше на двайсет години и бе наследил плантацията и състоянието на фамилия Трад. А беше добре известно колко податливи са героите, върнали се след ужасите на войната, към тихия съчувствен глас и симпатичното личице. Всеки месец ставаше поне по една венчавка.

В дома на Ема Енсън Ендрю за първи път показа искрени признаци на оживеност, когато чу новината. Той и Пинкни бяха израсли заедно и бяха неразделни най-добри приятели. Ендрю дори се беше сериозно замислил, преди да предложи на Люси да се оженят, защото това автоматично означаваше, че няма да може да отиде в Оксфорд заедно с Пинкни. Но обожанието в сивите очи на Люси се оказа с по-голяма притегателна сила от образованието. В очакване на завръщането на Пинкни в съседския дом Ендрю поиска да разместят мебелите в стаята му. Диванът, на който той прекарваше дните си, бе избутан до прозореца, който предоставяше изглед към входа на дома на Джулия.

В своята стая, непосредствено до тази на Ендрю, седемнадесетгодишната му сестра Лавиния натри бузите си с навлажнено парче от боядисана в червено тъкан. Тя бе обожавала Пинкни през целия си живот. Сред избродираните кърпички в чекмеджето на масата бе скрит и най-ценния талисман, който Лавиния притежаваше — носна кърпичка, използвана от Пинкни. Понякога тя заключваше вратата и поднасяйки я до устните си, се питаше какво ли е да те целунат.

В дома на Джулия Мери представляваше едно малко торнадо — ту даваше противоречащи си заповеди на слугите, ту отваряше скриновете, където бяха нагънати дрехите на Пинкни, ту се хвърляше към кухненската пристройка, за да напомни на готвача на Джулия, че мистър Пинкни обича маслото му да е подсолено и предпочита чай пред кафето.

Стюарт, подобно на Ендрю, се настани край прозореца. Пинкни беше неговият идол.

Дори Джулия загуби сдържаността си. Още на шест години Пинкни беше спечелил сърцето й завинаги, предлагайки на майка си да даде на Джулия всичките си пръстени, защото пръстите на леля му били дълги и грациозни, докато тези на Мери били дундести. Тя проветри стаята на баща си, която винаги бе стояла заключена, и нареди на Илайджа да я подготви по начина, по който Пинкни би я харесал.

Единствено Лизи не изпита удоволствие. Тя беше объркана от суетнята. Колкото и да се напъваше, не можеше да си спомни как изглеждат нито брат й, нито баща й. Единственото, което й беше ясно, бе, че Джорджина опъва косата й по-силно от обикновеното, когато я вчесва и че никой не намира време да се възхити на куклата, която бе получила на четвъртия си рожден ден миналия месец. Куклата имаше блестящи черни обувки, които Лизи можеше сама да завързва. И след като четири дни наред й казваха да стои настрана, докато се приготвят за Пинкни, Лизи реши да избяга от дома. Тя смело мина през вратата на двора и тръгна надолу по улицата към ъгъла. След това клекна зад един храст на тротоара до градината на Уилсънови и се замисли къде да отиде.

Върху нея падна сянка и един плътен глас й каза „здравей“. Лизи се сгуши в храста.

Непознатият се наведе и седна на тротоара.

— Как сте, мадам? — каза той. — Търся дома на мис Елизабет Трад.

Лизи се озъби подозрително:

— Не ми е разрешено да говоря с непознати.

— Това правило е много разумно — каза мъжът, — но ние не сме точно непознати… Обичаш ли да си играеш на гатанки?

Малкото момиченце изпълзя от храста. Тя обичаше всякакви игри. Но напоследък никой не намираше време да си поиграе с нея. Тя изгледа непознатият с опасение.

— Какви гатанки? — попита тя.

Мъжът се усмихна.

— Е, не са много трудни. Ще трябва да ме погледнеш и да прецениш кой червенокос човек с мръсно лице ще иска да посети мис Елизабет Трад с надеждата, че ще го поканят на чай.

Лизи отстъпи и го изгледа. Изведнъж някакъв смътен спомен се избистри в главата й:

— Пини! — и ръчичките й го обгърнаха през врата. — Аз те харесвам.

— Доволен съм! Аз пък те обожавам. — И с едно плавно движение Пинкни се изправи, държейки Лизи в столче на едната си ръка. След това тръгна към къщата на Джулия.

— Спри! — извика Лизи. Той спря. Настъпи тишина. — Аз тъкмо бягах от дома — призна Лизи.

— Доволен съм, че промени намерението си.

— Няма ли да им кажеш?

— Няма. Но ти ще трябва да ме поканиш на гости в детската стая.

— О, ще те поканя, Пини! Да побързаме.

Пинкни се затича. Лизи изпищя от удоволствие. Когато зави през вратата на дома на Джулия, той завъртя Лизи в кръг, а тя изпадна в екстаз.

— Пини! — отекна гласът на Ендрю. Пинкни се обърна и се усмихна към русата глава, която се подаваше през прозореца на съседната къща.

— Здрасти, Ендрю. Имам един малък ангажимент с тази дама, но след това ще намина.