Александра Рипли
Чарлстън (27)

27.

— Какъв ужасен късмет! — измърмори Ендрю, когато Пинкни влезе в стаята. Гласът му бе слаб и под привидната му самоувереност прозираше маската на страха.

— Цяла седмица нямах възможност да дойда. Не можеш ли поне да ми кажеш „здрасти“?

— По дяволите, не се оплаквам от това. Люси ми каза, че не можеш да се отървеш от зрелостнички. Яд ме е само, че съм ужасно слаб. И ми е студено. През юли. А и знаеш ли, Пини, болят ме краката. Как стана така, дявол да го вземе, че след като години наред не чувствах нищо, изведнъж ме сграбчи тази проклета треска!

Пинкни хвана горещата ръка на Ендрю в своята. Нищо не можеше да каже. Ендрю го погледна с присвити очи; лицето му пламтеше, а устните му бяха тъмночервени. Когато отвори уста, Пинкни забеляза, че езикът му е покрит с кървавочервен налеп. Налице бяха всички белези на жълтата треска. Люси му бе съобщила, че вдигал до четиридесет градуса по време на пристъп. Пини знаеше, че при следващите пристъпи температурата ще е по-висока.

Люси влезе безшумно с леген вода.

— Пинкни, ще се отдръпнеш ли за малко? Искам да измия Ендрю с навлажнена гъба.

— Дай на мен.

— Не. Знам, че му харесва. Винаги аз го правя. Ако искаш, можеш да ми помогнеш като начупиш малко лед. Ще го намериш в охладителя на килера.

Пинкни отсъства близо петнадесет минути. Люси го пресрещна на стълбите.

— Четирийсет и един — прошепна тя. — Започна да бълнува.

През следващите няколко дни, Пинкни и Люси заедно се грижеха за Ендрю. Поставяха ледени късчета в устата му, мокреха горящото му от треска тяло и го придържаха, когато започваха гърчовете. По време на пристъп Ендрю не можеше да познае Пинкни. Отначало вперваше ужасен поглед в пламтящата му от светлината на лампата червена коса и изглежда го взимаше за сатаната. След това започваше да крещи ужасен, заравяше глава в гърдите на Люси и я молеше да го спаси. Люси го притискаше към себе си, сякаш е малко дете.

— Шшшш, всичко е наред! — мърмореше непрестанно тя. — Шшш, успокой се. Вземи това — и му пъхваше поредната ледена бучка.

Пинкни изведнъж си спомни, че точно така го бе прегръщала майка му, по време на неговите пристъпи.

— Люси — рече той, — къде е малкият Ендрю?

— На „Шарлот стрийт“, слава на небесата… Всичко е наред, Ендрю. Ще се оправиш. Всичко е наред.

Но треската продължаваше и Ендрю ставаше все по-неудържим и невменяем. Той забрави предишния си страх от Пинкни, често се вкопчваше в него, придръпваше го към напуканите си устни и шептеше:

— Тя е виновна за всичко, мръсницата. Ти го знаеш. Ти знаеш всичко. Знаеш, че ме държеше в леглото си. Аз исках да си ида. Носех телеграми. Много важни. Жизненоважни. Ако бях успял да занеса тези телеграми, щяхме да спечелим войната. Тя шпионираше в полза на янките. Ти го знаеш. Защо й позволи да го направи? Защо й позволи да си разтвори краката и да ме плени? Ти можеше да я спреш. Можеше да ми позволиш да отида в Савана. Ако бях занесъл тези телеграми, щяхме да спечелим войната. И щях да имам крака. Тази мръсница ми отне краката. Тя ме унищожи. Тя унищожи Юга. И ти го знаеш. Знаел си го през цялото време.

— А сега пък те мисли за Господ Бог — отбеляза Люси.

Ендрю отблъсна Пинкни, извърна се към жена си и започна да й крещи непристойности.

— Стига, Ендрю — прекъсна го Пинкни и запуши устата му с ръка. Ендрю стисна със зъби палеца му и го прехапа до кост. Шурна кръв и се смеси с пяната в устата на болния. Той се разплака. Пини дръпна ръка, но Ендрю го сграбчи за китката.

— Моля те — хлипаше той, — моля те, милостиви отче! Остави ме да умра! Не искам да живея! — Изцапаното му в кръв лице се сгърчи болезнено и той изгуби съзнание.

Люси потопи гъбата в легена и се зае да му мие лицето.

— Бедничкият Пини — прошепна тя. Гласът й бе нежен, като пръстите, които галеха клепачите на мъжа й. — Какво мога да кажа, освен че Ендрю няма да помни нищо от това, като дойде в съзнание. Ще трябва да го забравим и ние. Мъчно ми е, че си тук; сигурно ти е много тежко.

— На мен? Не, тежко е за теб.

Тя го погледна изнурено.

— Вече съм свикнала — отвърна, докато капеше вода върху устните на Ендрю. — Ледът свършва. Ще бъдеш ли така добър…

 

 

Камбаните на „Сейнт Майкъл“ пробудиха Пинкни. Биеха призивно за неделната служба. Той бавно завъртя глава, почувства как пукат прешлените му и изведнъж си спомни къде е. Ендрю лежеше притихнал. Люси седеше до него, опипвайки китката му.

— Защо ме остави да заспя? — прошепна Пинкни.

— Треската отмина, а ти беше много уморен. Спа съвсем малко. Виж, Пини, пулсът му е съвсем нормален! — Тя се усмихна, но лицето й беше изтерзано.

Пинкни погледа Ендрю. Кожата му беше лимоненожълта. Слепоочията му бяха хладни, когато ги докосна, но пулсът беше силен и ритмичен.

— Защо не полегнеш за няколко часа, Люси? Той спи.

Люси кимна.

— Така и ще направя. Нали ще ме събудиш, ако има някаква промяна?

— Да.

— Честна дума?

— Честна дума.

Започна се след час. Ендрю въздъхна, после се закашля. От устата му бликна бистра течност. Пинкни го избърса, след това се приближи към леглото до прозореца, където бе заспала Люси. Тънък лъч слънчева светлина се спусна през цепката на пердето и освети лицето й. Имаше торбички под очите и тънки, врязани гънки по челото и край носа. Няколко бледосинкави вени прозираха под прозрачната кожа, малко под линията на косата. Пинкни се поколеба. Беше дал дума. Докосна я по рамото.

Люси с мъка отвори очи.

— Започна да повръща — рече й Пинкни и й подаде ръка да стане.

— Благодаря ти, Пини.

През остатъка от деня, Люси държеше главата на Ендрю с една ръка, докато с другата поднасяше към устата му легена. Пини донесе още чиста вода, за да го плакнат по-често. Не след дълго бистрата течност, която бликаше от устните на Ендрю, се помътни от кръв. Люси погледна отчаяно Пинкни.

— Опасявам се, че ще припадна — заяви тя.

— Дай на мен. — Той пое легена от ръцете й.

— Не. Скъпи Пини, ти не можеш да държиш главата му изправена, ще се задуши. Просто застани зад мен, моля те, и не ми позволявай да падна. Малко остава.

Пинкни изпразни легена, избърса го и й го подаде обратно. Тя го поднесе бързо към устните на Ендрю, който пак бе започнал да повръща. Течността този път бе съвсем тъмна. Пинкни протегна ръка да опипа пулса на Ендрю. Отначало му се стори, че не долавя нищо. Най-сетне го почувства. Едва доловим, със заплашително дълги паузи между отделните удари.

— Как е? — попита Люси.

— Все още добре.

— Не те бива да лъжеш, Пини. Но все пак ти благодаря… о, боже! — Ендрю повърна толкова обилно, че този път легенът се изпълни почти догоре. Повърнатото беше съвсем черно. Люси се олюля. Пинкни я обгърна с ръка и задържа главата й. По тялото й преминаха спазми. След няколко секунди тя се овладя и пое дълбоко въздух.

— Сега съм добре. — Беше изпуснала легена. Изтръгна се от прегръдката на Пинкни, взе го, и го изми.

— Дано това да е краят на пристъпа — прошепна тя. — Иначе ще умре. — Люси се надигна отпаднало. Роклята й бе цялата в петна. — Ще се преоблека и ще сменя чаршафите. В гостната има бутилка бренди. Донеси две чаши, ако обичаш.

 

 

Още първите глътки коняк върнаха цвета на лицето на Люси.

— Сега вече разбирам, защо мъжете толкова обичат да пият алкохол — каза тя. — Страшно е ободряващ.

Пинкни отново наля в чашите. Не след дълго щяха да узнаят дали Ендрю ще прескочи трапа. По външния си вид по-скоро приличаше на умрял. Кожата на шията и брадичката му бе пожълтяла и отпусната. Дишането му бе толкова повърхностно, че едва се долавяше.

„Трябва да кажа нещо, помисли си Пинкни. Каквото и да е, само да направя по-малко болезнено това очакване.“

— Какво знаеш за вкаменелостите, Люси?

— За кое?

— За вкаменелостите. Старите скелети от отдавна умрели същества. — Изведнъж почувства, че плаче. Започна да й разказва за еохипуса. Беше ужасно изморен. — Прости ми — рече й. — Не зная защо плача.

— Разбирам те. — Тя го докосна по ръката.

В този миг Ендрю изпъшка. Тялото му леко помръдна. Двамата се втурнаха към него. Люси дръпна одеялото. По чаршафа бавно се разстилаше тъмно петно от урина. Но той щеше да живее. Люси се извърна към Пинкни; очите й бяха заслепени от сълзи. Тя захлипа притиснала глава в гърдите му, докато той я тупаше успокоително.

— Спасихме го, сега вече всичко ще е наред. О, Пини, цял живот ще ти бъда в дълг!

Докато камбаната на „Сейнт Майкъл“ отброяваше часовете, а караулният повтаряше своя успокоителен вик, Люси и Пинкни смениха мокрите чаршафи и измиха с топла вода треперещите нозе на Ендрю. Рано призори спря отделянето на кървава урина и дишането постепенно се успокои. Пулсът му беше слаб, но ритмичен и той бе потънал в дълбок, оздравителен сън.

Люси приглади възглавницата зад него и се усмихна отпаднало.

— Умирам от глад. Искаш ли да приготвя нещо за вечеря?

Пинкни изведнъж осъзна, че не е хапвал нищо от три дни.

— Мога да изям цяло конско стадо — каза той. — Къде е килерът, мисис Енсън?

Нежнорозовото сияние на зората изпълваше двора между къщата и кухненските пристройки. Стъпките им отекваха със свръхестествена сила в тухлената стена. Люси се препъна, но успя да се задържи.

— Да не ме мислиш за пияна?

— Не. Препоръчвам ти го обаче.

Ядоха ненаситно всичко каквото намериха в кухнята. Когато свършиха, небето се бе оцветило в лимоненожълто. Беше настъпила сутринта. Някаква птичка пееше своята бодра песен, кацнала на близкото дърво. Люси погледна към Пинкни.

— Не знаех, че имаш кафява брада — каза тя. От гърлото й се надигна гъргорещ смях и тя клюмна над покритата с остатъци от храна маса.

Пинкни я остави да спи. После бавно се изкачи до стаята на Ендрю и отново застана на пост до леглото.

 

 

Близо пет седмици и половина бушува жълтата треска из Чарлстън. Когато отмина, в града имаше над три хиляди умрели. Двеста двадесет и седем от тях бяха чарлстънци, между които Елинър Олстън и четирима от нейните ученици.

За Лизи загубата на нейните приятели бе тежък удар. Това бе нейната първа среща със смъртта на някого, когото познава. Пинкни се стараеше да я окуражава, но когато тя отказа да тръгне на погребения, той се показа категоричен:

— Трябва да отидеш, Лизи. И аз ще дойда с теб, но не мога да заема твоето място.

— Но какво значение има това? Те са мъртви. Няма да знаят дали съм там. Няма да отида.

— Ще отидеш. От уважение към твоите приятели и техните близки. И да знаеш, че грешиш. Госпожа Олстън и учениците ще те видят. Те ще ни гледат от небесата.

Тъмносините очи на Лизи потърсиха неговите.

— Наистина ли вярваш в това?

— Да.

— Ама съвсем наистина?

— Честен кръст.

Неочаквано устата на Лизи се присви.

— Обзалагам се, че Сюзън Джонсън не гледа надолу, а нагоре. Толкова е зла, че може да вкисне мляко.

Пинкни направи опит да не се засмее, но не успя.

* * *

По препоръка на Люси веднага след погребението на Олстън Лизи отиде в магазина на Робинсън на „Кинг стрийт“. Пинкни прекара два досадни часа в чакане, докато Люси запознаваше Лизи с тайните на платовете, коланите, яките и копчетата. На тръгване Лизи вече бе горда притежателка на фина дамска чанта с презрамки и закопчалки.

Съвместните дни и нощи бяха задълбочили още повече топлите чувства между Люси и Пинкни. Без да се налага да си го казват, двамата знаеха, че могат да разчитат един на друг. За Пинкни беше съвсем естествено да се обърне към Люси за помощ, когато става дума за неговата малка сестра, както и за Люси, когато се налагаше да й помогне с нещо, отнасящо се до Ендрю. И двамата намериха живота си обогатен от тези контакти.

Движението им през „Мийтинг стрийт“ вече бе почти непрестанно. Двете къщи бяха като две срещуположни еднотипни пристройки. В известен смисъл Пинкни се превърна в глава и на двете семейства, но тежестта не се оказа двойна, защото заедно с нея дойде и още едно приятелско рамо. Люси беше като майка на Лизи и негова сестра. Когато Шед се завърна от Симмънсвил, той беше доста подразнен от факта, че Пинкни е направил Ендрю официален консултант на „Трад-Симмънс“. Но все пак одобри появата на бюро и инвалидна количка, които Пини бе накарал да поставят в стаята на Ендрю. И въпреки всичко на Шед Ендрю му се стори по-оживен от всякога. Имаше занимание, а и помагаше на семейството си. Дори и да не разбираше много от сделки и договори, Джошуа винаги беше наблизо и можеше да му помогне.

Шед беше този, който предложи следващата голяма стъпка на Енсънови. Люси трябва да излиза по-често, заяви той. Не беше забравил, колко щастлива се чувстваше тя на бала в „Котилиън клъб“. Пинкни го подкрепи, Ендрю нямаше нищо против и Люси най-накрая се съгласи. Тя нае готвач, купи си две нови рокли и се съгласи да се отзове на няколко покани. А след като Ендрю започна да се справя добре с боравенето с инвалидната количка, тя дори покани на няколко пъти приятели на вечеря.

— За мен всичко това е като един нов прекрасен живот — обясни тя на Пинкни. — Винаги съм мечтала да имам брат и сестра. Сега в твое и на Шед лице имам двама братя, а Лизи е нещо средно като по-малка сестра за мен и по-голяма за малкия Ендрю.

Новосъздаденото разширено семейство често излизаше заедно. Най-популярната разходка бе до пазара „Ван Сантън“, където, освен изобилие от сладолед се продаваха и най-разнообразни играчки — мечта за всяко дете, и дори стереоскопи и диапозитиви от далечни градове, чиято гледка ги караше да надават възторжени и понякога ужасени възгласи.

През октомври Лизи тръгна на училище, отначало при мисис Хопсън, а сетне в дневното училище за млади госпожици. Вноските тук бяха значително по-високи от тези при Елинър Олстън. Но всеки месец „Трад-Симмънс“ товареше по стотина тона фосфат, така че Пинкни можеше да си позволи да плаща петдесет долара на година, плюс още двадесет за уроците по рисуване и графика и дванадесет за разговорен френски. Предложи да плаща и за уроци по музика, макар цената им да беше четирийсет долара. Люси и Лизи обсъдиха предложението, след това Лизи изсвири един малък сонет на Моцарт и двете решиха, че ще е по-добре да се откаже.

Новото училище й харесваше много. Керълайн също ходеше в него. Притесняваше се обаче от това, че не й позволяваха да приема покани от момичетата, с които се запозна там, а също и че не може да има много рокли и сако с яка от мека кожа и подплата. Това беше нещо като зимна униформа за всички момичета от горната част на града. Пинкни беше безкрайно облекчен, че може да прехвърли решаването на този проблем на Люси.

— Но всички останали момичета ходят облечени така, братовчедке Люси! Казах на Пини, че това е единственото нещо, което си мечтая да получа за рождения ден. А той ми подари четка за коса. Аз вече си имам четка.

Люси, която всъщност бе избрала простоватата на вид, но покрита със сребро четка, за миг изпита желание да я използва по малко по-различен начин, за да убеди немирницата. Вместо това се опита да я вразуми с думи, изпълнена с опасения, че на дванадесет години човек все още не е напълно разумно същество.

— Лизи, не всички останали момичета носят подобни сака и ние двете го знаем добре. Например момичетата от Чарлстън. Пък и времето тук рядко става чак толкова студено, че да се използва кожена подплата. Просто не са необходими. Може би оттам, откъдето идват семействата на тези момичета, не са достатъчни само дебели ръкавици, за да им е топло през зимата. Опитвам се да ти обясня нещата като на голямо момиче — на госпожица.

— Говориш като леля Джулия. „Една лейди прави това и не прави никога онова.“ Мразя подобни заявления.

Люси се усмихна.

— И аз също, но това е единственият начин човек да се научи. Защото зад всяко едно „прави“ и „не прави“ стоят съвсем обективни причини, подобни на тази, която ти изтъкнах за кожените дрехи. А сега престани да се цупиш и ме изслушай. Да си лейди или джентълмен означава първо да се съобразяваш с чувствата на другите хора. Винаги дъвчеш със затворена уста, защото гледката на смляната в устата ти храна е неприятна за околните. Не прекъсваш другите, защото ще бъдат потиснати от това, че не са могли да завършат мисълта си. Когато някой влиза в стаята, ставаш, за да покажеш, че този човек е добре дошъл и може да седне в твоето кресло, ако пожелае. Разбираш ли? Другият човек, останалите — винаги първо се съобразяваш с тях.

— Не мисля, че това е добра сделка.

— Не е. Защото една лейди или един джентълмен винаги общуват с равни на себе си. Всеки от тях се старае да се представи в най-добрата светлина. И всеки получава равен дял от тези взаимоотношения. Освен това, не бива за всяко нещо да се мисли като за сделка. Не искам никога вече да чувам от теб подобен израз. Той е вулгарен.

— Ето пак! И леля Джулия винаги казва, че това или онова е вулгарно. И мама — също. И все не мога да разбера какво значи това.

— О, божичко! — въздъхна Люси. — Затъвам все по-надълбоко. Наистина, струва ми се, че е още рано да си поговорим с теб за това, какво е добрият вкус. Знам, че дванадесет години не ти се струват малко, но бих предпочела да поизчакаме още някоя година. А сега да се върнем към дрехите.

— Добре. Зная какво ще направим. Ще предложа на всички, които нямат топли дрехи, да използват моите. Защото първо мисля за тях. Но те ще ми откажат, защото мислят първо за мен. И накрая всичко ще бъде чудесно. — Лизи я погледна победоносно.

— Не, скъпа, не. Не можеш да имаш сако с кожена яка и подплата, защото то непрестанно ще напомня на другите момичета, че те нямат такива. Кожите са много скъпи. Малко са онези семейства, които могат да си позволят подобен разход.

— Но сребърните четки също са доста скъпи.

— Да, Лизи, но никой не вижда четката ти. Можеш да й се радваш насаме, без да дразниш околните. А и сигурна съм, че не ще кажеш на никого за нея.

— Вече го сторих. Момичетата ме попитаха какво съм получила за рождения ден и аз им казах.

— Каза ли, че имаш четка за коса?

— Ами разбира се, че казах, че имам четка за коса. Нали това е четка.

— Искам да кажа, че можеш да не споменаваш, че е сребърна.

Лизи вдигна очи нагоре.

— Слушай, Люси, не съм чак толкова глупава. Това би било чисто самохвалство.

— Точно така. Същото ще е и като носиш сакото. Разбра ли?

— Мисля, че да. Разбрах, че няма да получа сако, дори ако още сега се опъна на земята.

Люси остави нещата така.

След седем месеца, когато Стюарт завърши обучението си в Портър, на Пинкни се наложи да стигне до подобен компромис с твърдоглавието на младежа. Той също се наложи, без да стигне до разбирателство с другата страна.

Стюарт тъкмо бе навършил деветнадесет и бе дълбоко уверен, че знае всичко, за разлика от Пинкни. Сблъсъкът бе яростен. Като малък, Стюарт бе обожавал своя по-голям брат и неведнъж бе мечтал подобно на него да се запише в кавалерията, да носи сабя и блестящи ботуши, да язди чистокръвен жребец и да посича войниците от юнионистката армия. Но войната бе свършила твърде рано. Ако можеше, би я започнал отново. Стюарт направо кипеше от гняв и си го изкара на Пинкни.

— Вие се предадохте — ревеше той. — Сключвате сделки с янките, ходите в техните магазини, разговаряте с тях на улицата и дори влязохте в Търговската камара. Пини, ти си предател.

Всяко едно от обвиненията на Стюарт удряше точно по болните места на Пини, който, ако и да беше се научил да гледа реално на живота, не беше се примирил с омразата си.

— За бога — отвърна уморено той, — войната свърши преди седем години. Нищо не можем да променим, Стюарт.

— Аз не съм се клел. И не ги признавам.

— Ура за теб. Не ти се е налагало да ги признаваш, защото досега аз те издържах. — Пинкни вече бе разгневен не по-малко от своя брат. Двамата се гледаха със святкащи очи. Пинкни забеляза наболите мустаци, които бяха очевидната гордост на късния пубертет и гневът му се усили. Космите бяха червеникави. Ако пожелаеше, Стюарт можеше да си пусне и брада.

— Непрестанно ми повтаряш, че си мъж! — ревеше Пини. — В такъв случай, дръж се като мъж. Добре, не искаш да ходиш в колеж. Но, за бога, хвани се за работа и си изкарвай прехраната!

— Няма да работя за янките и твоята фосфатна компания. Непрестанно унищожавате оризищата на Карлингтън, за да могат янките да сеят жито.

— Няма да те издържам. Предполагам, че ще избягаш при леля Джулия. Там ти харесва. Тя си управлява плантацията, докато ти се къпеш в реката и ходиш на лов за неизвестни животни.

Стюарт пребледня. Беше се изпуснал пред всички, как веднъж помислил една кошута за елен и я застрелял. Сега Пинкни използваше това срещу него.

Пини се почувства засрамен. В гнева си бе отишъл твърде далеч. Единственото, с което се гордееше Стюарт, бяха неговите ловни постижения. Не го биваше много в учението, леля Джулия не му бе поверила важна работа в плантацията, а и съучениците му вече не го уважаваха кой знае колко, защото бяха пораснали повече от него.

— Съжалявам, Стюарт — рече Пини. — Изхвърлих се. Сигурно заговори Традовия нрав. Ще ми простиш ли? Знам, че ако се обзаложим, ще ме биеш на стрелба. — Той протегна ръка.

Лицето на Стюарт светна и той сграбчи протегнатата длан.

— Ще си намеря работа — промърмори момъкът.

— Ако ми позволиш, бих могъл да ти помогна. Имах намерение да те взема на работа в компанията, но след като си така твърдо решен да не работиш в нея, се отказвам. Но може би ще ми позволиш да ти помогна да постъпиш при драгуните.

— О, майчице, разбира се! — извика с момчешки възторг Стюарт, забравил за своята мъжественост.

Взеха го за помощник на капитана на един ферибот по река Купър. Само след две години той стана капитан, получи собствен ферибот и бе произведен за лейтенант от кавалерията. Никога не сваляше униформата, освен когато отиваше на забава в Сейнт Сесилия или в Котилиън клъб. Стюарт бе възмъжал, имаше красиво, обгорено от слънцето лице и тънка, добре подрязана брада. Живееше у дома, но семейството рядко го виждаше. Появяваше се внезапно, хапваше набързо и поемаше към някоя забава или на нощен обход. Ако питаха Пинкни, Стюарт бе един доволен от живота млад мъж.