Александра Рипли
Чарлстън (50)

50.

— Добър вечер, капитане.

— Добър вечер, Метю. — Г-н Енсън разхлаби връзката, пристягаща яката на тъмната му вълнена наметка, и се обърна, така че тя да се нахлузи от раменете му в облечените в ръкавици ръце на стария чернокож мъж, който го беше поздравил. Метю прехвърли сгънатата наметка през едната си ръка, после взе бастуна и цилиндъра, които Енсън му подаде.

— Приятна вечер за бала, капитане.

— Така е, Метю. Прилича повече на пролет, отколкото на януари. Няма да имаш грижа за много наметала. Само няколко от стари кокали като мен. — Г-н Енсън постави един пакет, увит в кафява хартия, върху дълга пейка, покрита с напукано парче кожа, и седна до него. Той се наведе напред и започна да развързва тежките ботуши, които носеше на краката си.

Метю бързо приклекна пред него.

— Аз ще се заема с това, капитане.

Джосая Енсън се изправи с въздишка на облекчение.

— Благодаря ти, Метю. Не знам как успяваш да бъдеш още толкова пъргав. Ти си толкова стар, колкото съм и аз.

Чернокожият мъж изхихика.

— При мен няма толкова какво да ми пречи да се навеждам, както при теб, капитане.

Г-н Енсън се разсмя, потупвайки шкембето си. Той определено пълнееше.

— Господарката Люси ми влияе зле, Метю. Преди седмица можеше да ме сбъркаш с пуяк за Деня на благодарността^[1].

— Изглеждате добре, капитане.

— Благодаря, Метю.

Г-н Енсън внимателно развърза въженцето около хартиения пакет и го разопакова. Постави въженцето в един джоб. Пакетът съдържаше чифт пожълтели ръкавици с детски размер и чифт износени черни лачени танцувални обувки. Докато г-н Енсън нагласяше ръкавиците върху ръцете си, Метю разкъса и сгъна със сръчността на експерт кафявата хартия като подплата за обувките. Той разгледа изучаващо често поправяните им подметки, после пъхна в тях възлестите стъпала на Джосая Енсън.

— Ще вършат още известно време работа, капитане, ако не се опитате да изтанцувате всеки танц.

— Едва ли, Метю. Твърде съм стар и дебел. — И, което го знаеха и двамата — твърде уморен. Г-н Енсън беше извървял петте километра от къщи до залата на бала, защото не можеше да си позволи петте цента такса за файтон. Той се изправи на крака и провери в огледалото съвършенството на вратовръзката си. — Е, Метю, мисля, че бих могъл да разбия няколко сърца довечера.

Двамата старци се засмяха едновременно.

Стъпвайки леко, Джосая Енсън започна обиколката си на сградата, за да провери приготовленията. Той пресече широката зала преди дамския гардероб, почука на полуотворената й врата и влезе.

— Всичко ли е готово, Шеба?

— Да, сър, господарю Енсън. — Джосая Енсън се усмихна на масивната чернокожа жена, настанила се като на престол върху изхабен люлеещ се стол в ъгъла. „Кралица на Шеба“ беше я нарекъл баща й — едновременно иконом и проповедник в плантацията на Рутлидж; кралица тя и стана. Всеизвестно беше, че след войната тя беше използвала острия си ум и организаторската си способност, за да отвори публичен дом на „Мулато Ели“. Беше го нарекла „Златната мина“ и той отговаряше на името си. Когато юнионистките военни части напуснаха града през 1878 г., носеше се слух, че Кралицата на Шеба притежава повече от един милион долара. Никой не знаеше какво е направила с него. Тя живееше в малка, спретната къщичка и работеше като шивачка за избрани клиенти, включително за г-жа Рутлидж и дъщерите й. В продължение на повече от десет години тя беше неотделима част от Св. Сесилия, където командваше силно респектираните от нея млади прислужнички или проблясващата й игла изтриваше сълзите, причинени от случайно настъпен подгъв или волан.

— Искаш ли да говоря на твоите момичета, Шеба? — предложението на Енсън беше част от ритуала.

— Много щедро от ваша страна, г-н Енсън. — Кралицата извиси глас. — Хей, момичета!

От задната стая за почивка, където дори и Джосая Енсън не се осмеляваше да влиза, се появиха две чернокожи момичета с чисти шапчици и престилки и направиха несръчни реверанси.

— Това тук са Виола и Розали, гос’ин Енсън. Те работи в хотел, но всъщност те дъщери на Сили, коя готвачка за господарката Джозефин Гримбал. — Джосая Енсън кимна в отговор на идентификацията. — Майка ви прави най-хубавото рагу от стриди в Чарлстън, момичета. Използваме рецептата й за закуската след бала. Постарайте се да не я посрамите. Слушайте каквото ви казва Шеба.

— Да, сър — с треперлив глас откликнаха момичетата, почти смазани от бремето на такава отговорност.

Прибавяйки по този начин още едно оръжие в арсенала на Шеба, г-н Енсън беше свършил работата си. Погледът му премина бързо през масата, върху която бяха наредени кърпички, фиби, тоалетна вода, гребени и четки за коса и един голям мускал с ароматни соли. На един от первазите бяха поставени свещ и малка кошница, пълна с патешки пера. Ако заради линията на нечий тънък кръст, пристегнат здраво, се стигнеше до припадък, опърлено перо щеше да подейства мигновено като цяр, ако се размаха под носа на пострадалата.

Следващото си задължение Джосая Енсън харесваше най-много. Излизайки от дамската гардеробна, той взе дългата бамбукова пръчка, подпряна до вратата й. В края на пръчката перпендикулярно беше закачена свещ. Г-н Енсън запали свещта с клечка кибрит и влезе в извисяващите се сенки на входната зала. Една по една той допря пламъка й до свещите, поставени в златистите кристални свещници, закрепени от двете страни на огромните прозорци, гледащи към портала и улицата. На празника на Св. Сесилия газовите горелки се затваряха и над тях се слагаха поставки за свещи. Отражения във всички цветове на дъгата, хвърляни от призмите на стъклата, танцуваха и потъваха в дълбочината на зеления цвят на магнолиевите листа, разперени зад тях. Г-н Енсън изкачи бавно полукръглото стълбище от дясната си страна, палейки свещите по стената. В края на стълбището широк балкон с перила го свързваше с неговия близнак покрай отсрещната стена. На потъмняла златна верига близо до балкона висеше масивен бронзов полилей. Джосая Енсън мина близо до него през отворените крила на вратата на балната зала. Заля го миризмата на прясно набрана зеленина и стойката на стария човек се поизправи.

Всяка година се развълнуваше по същия начин, когато достигаше до залата на бала. Едва доловимата парливост на тъмнината се беше запазила съвсем същата, както преди двадесет и пет години, когато той за първи път изпълняваше функциите на президент на Обществото. Тогава беше само на петдесет и две — истински младеж, както сега му се струваше. Всяка година в този момент той изпитваше тогавашната си младост. Заличаваха се годините, изтекли оттогава, и промените, които бяха донесли, и за един кратък миг той отново беше млад и силен, готов да изтърка подметките на лачените си обувки в една нощ на танци. Г-н Енсън си позволи една много тиха въздишка. След това продължи с изпълнението на задълженията си.

Когато излезе от балната зала, той се спря в коридора, за да хвърли дълъг, критичен поглед. Дузините свещи в полилеи и стенни свещници осветяваха меко и затопляха елегантното старо помещение. От всяка страна стояха по пет огромни набраздени колони, отдалечени на четири метра от стените и на дванадесет една от друга. Дебели гирлянди се виеха около тях, за да скрият ронещата се боя. През равни интервали от време зеленината се окичваше с восъчнобели Алба пления — най-свършената и дискретна разновидност на всички камелии. Гроздове от бели камелии бяха мушнати и в бръшляна, обикалящ издигнатата платформа за музикантите, и в меката папрат, отбелязваща местата, където върху маси отстрани на оркестъра щяха да бъдат поставени купите с пунш. Познатите позлатени столове бяха наредени по дължината на страничните стени, като приглушената светлина милостиво скриваше поправките и отлюспващата им се позлата. Изглеждаше сякаш паркетът живее свой живот: отражения на пламъците — дълбоки, загадъчни и живи, се издигаха от най-долния от шестте пласта прясно нанесен восък. Г-н Енсън присви очите си. Пламъците танцуваха и балната зала изглеждаше точно както е изглеждала. Преди.

Той провери как са поставени и излъскани проблясващите бронзови резета, които придържаха вратите отворени. След това зачака. Няколко секунди по-късно чу четирите тона на звъна на часовника на „Св. Михаил“. Звънът се повтори. После отново. Движеше се точно по разписание. Запали двадесет и четирите свещи на полилея, закачен над балкона. Точно когато свърши, той дочу стъпките на Барнуел Гибс, следван от кухненските съдове.

— Надявам се, че не си съсипал пунша, Барни — каза г-н Енсън, както всяка година в девет часа и четиридесет и седем минути.

— Ами, Джосая, ти като президент имаш задължението да го дегустираш — отвърна Гибс с останалата част от паролата. Процесията от сервитьори премина покрай двамата старци, носейки табли с маши за пунш, вафли, осолени печени орехи, сандвичи с пастет от скариди и препечени филийки с накъдрено сирене. Последните двама от тях, носещи грамадните, дълбоко гравирани сребърни купи за пунш, се спряха. Г-н Енсън повдигна пълната лъжица от едната купа, изсипа половината й съдържание в устата си и преглътна.

— Ммм. Брендито на Хенри става по-хубаво с всяка година.

— Така обикновено се получава с брендито, Джосая — каза сухо Гибс. — Одобряваш ли?

— О, да. — Г-н Енсън махна на сервитьорите да отиват в балната зала.

С помощта на Гибс г-н Енсън завърза златното въже и бавно го отпусна, така че тънкият като паяжина бронзов глобус се провеси в центъра на входната зала.

Барнуел Гибс отиде в балната зала, за да провери дали масите за сервиране са подредени съвършено, а г-н Енсън слезе по стълбите надолу. Той се размина с музикантите, но те не се спряха да побъбрят с него. Бяха закъснели с четири минути.

Джосая Енсън зае мястото си пред стъпалата, готов да посреща приятелите си. Вратарят, с цилиндър на главата, точно толкова стар и черен, колкото и Метю, докосна за поздрав ръба на шапката си, после застана на поста си.

От камбанарията на „Св. Михаил“ се разнесоха нежни звуци. Беше десет часът. Закрит файтон спря на определеното за тази цел място до бордюра пред входа. Прошумоляха поли, докато дамите с помощта на своя кавалер слизаха от файтона. Г-н Енсън пристъпи напред, за да целуне ръка на дебютантката в обществото и нейната майка. Очите на младото момиче бяха широко отворени, уплашени и щастливи, точно каквито винаги са били очите на една дебютантка. Изящната й бяла рокля се разстилаше над широкия обръч на кринолина й точно както трябва да бъде. За Джосая Енсън в този момент се съдържаше толкова свежест и красота, както при посрещането на която и да е срамежлива млада дама.

— Добре дошли — каза той с усмивка.

 

 

На „Шарлот стрийт“ в грамадната, студена гостна стая Люси се въртеше в самотен танц под звуците на музика, която сама си тананикаше. Не я притесняваше, че ще пропусне бала тази година; догодина Пини щеше да ескортира нея и Елизабет. И тогава щяха да танцуват заедно шестнадесетия танц, да обявят пред всички любовта си и да приемат поздравленията на приятелите си за тяхната сватба.

Междувременно тя се радваше на неизмеримото щастие да наблюдава трансформацията у Пинкни. Тя притвори очи, както си валсираше, и видя скъпото лице. То се беше променило за десетте седмици, през които бяха вече сгодени. В очите му гореше вътрешен огън, а в усмивката и линията на профила му имаше някаква страстна чистота. Той изглежда, помисли си Люси, така, както тя винаги си беше представяла, че изглеждат ангелите. Осветени отвътре от духовен пламък.

Пини се усмихна, когато тя му каза, че й напомня на ангел.

— Далеч съм и ще бъда далеч от такова нещо, обеща й той.

Той се съгласи, че вътре в него има огън, но че това, което тя виждаше, беше енергия и вълнение.

— Сега имам нещо, което да очаквам — каза просто той. — По-рано нямах. Занимавах се всеки ден с работа, която мразех, и се прибирах в къща, обитавана повече от призраци, отколкото от мен. Нямах планове, само чаках. Сега има толкова много за вършене, толкова много за постигане. Дори ми харесва бизнесът с тор, защото скоро ще ти осигурява по-лесен живот.

 

 

Сега Пинкни имаше планове — толкова много, че понякога влизаха в противоречие един с друг. Той изливаше мечтите си в скута на Люси като от рог на изобилието. Тя ги съчетаваше със своите собствени. През месеците на най-разточителното избуяване на цветята — най-красивата пролет в живота им, по тяхно общо мнение — те си играеха на мечти. До идването на лятото въздушните им кули се превърнаха в изгладена картина на бъдещия им живот. После споделиха крайния резултат с Джосая Енсън и Елизабет, които бяха част от съвършенството му. Като всички истински влюбени Люси и Пини искаха да обвият близките до сърцата им хора в щастието си.

Пинкни беше говорителят.

— Всичко сме премислили — каза той — и няма да допуснем възражения от никого. Особено от теб, братовчеде Джосая. — Той се усмихна на г-н Енсън, за да предотврати всяко съмнение за обида, произтичащо от думите. — Възнамеряваме да бъдем най-щастливото семейство в Чарлстън.

Г-н Енсън щял, разбира се, да живее при тях. Щял да разполага с голямата спалня на втория етаж, използвана в момента от Пини. Елизабет щяла да запази царството си на третия етаж заедно с Кетрин и Трад.

Пинкни направи знак с ръка, за да спре въпросите, преди да е свършил.

— Докато Елизабет е на Острова с децата, Люси ще ми покаже как счита, че трябва да се подреди старото отделение за слугите над кухнята. Там ще бъдат нашите дневна и спалня. През лятото ще има достатъчно време всичко това да се направи, докато Трад не се върти наоколо, опитвайки се да глътне всеки пирон, който намери на пода. Няма да има място за Хати и Клара, разбира се, но Хати отдавна трябваше да престане да работи, а на Клара може да се увеличи заплащането, така че да живее при една от дъщерите си и да идва само през деня. Вече говорих с нея и тя е доволна до немай-къде. Естел ще дойде с Люси. Тя вече има къде да живее, така че това не е проблем.

Умът на Елизабет беше зает с преценяването на варианти. Естел беше бавила малкия Ендрю. Можеше да бъде добра бавачка за Трад. Но ако Делия пожелаеше тази роля, се ползваше с предимство. Във всеки случай щеше да се освободи от Хати, и то с радост. Старата жена се оплакваше все повече и повече. Трад й идваше прекалено много. Пенсията й щеше да я направи кралица измежду роднините й на остров Джеймс. Тя със сигурност щеше да отиде да живее там… В един момент разбра, че всички гледат към нея в очакване да каже нещо.

— Мисля, че планът е чудесен — каза тя.

Те всички мислеха така.

 

 

Елизабет и децата се преместиха на остров Съливан на първи юли. Както винаги правеше, Елизабет се закле да не се разделя с хладния океански бриз, преди да стане време за церемониалното завръщане в града в края на септември. Тази година обаче, изглежда, имаше по-спешни задачи за вършене в града. На третото пътуване тя си призна със смях, че всъщност си търси извинения, за да може да вижда как върви работата с префасонирането на кухненската постройка.

А имаше и неин специален проект, който работниците изпълняваха. Пинкни се беше съгласил, че „след като, така или иначе разполагаме с достатъчно дърводелци и неизползван дървен материал“, нямаше пречка да се направи люлка за Кетрин.

— Толкова завиждах на Керълайн Раг за нейната. Стюарт счупи нашата, преди да порасна достатъчно да си играя с нея.

Така че строителните работи трябваше да изчакат, докато бъде завършена изненадата за Кетрин. На верандата на всяка къща в Чарлстън, в която имаше деца, беше поставена по една такава люлка. Конструкцията й беше проста й дълга, дебела борова дъска се закрепяше между две яки странични опори. Дебели клинове я предпазваха от изхлузване от широките отвори, пробити за нея в опорите. Пространството около краищата на дъската в отворите й позволяваше да се движи свободно нагоре и надолу, произвеждайки в същото време тракащи звуци, способни да задоволят потребностите на всички малки деца от такива. Дъската беше леко вгъната в средата, достатъчно ниско, за да може детето да седне и да се люлее, подскачайки все по-високо след всяко поредно люшкане, докато накрая изхвръкваше във въздуха, за да се озове триумфално отново върху люлката или пък позорно на пода. Играта не беше по-опасна от която и да е друга, свързана с движение, и в дъждовни дни осигуряваше изразходване на натрупана енергия, която не можеше да си намери отдушник извън къщи.

Работниците свършиха отлична работа, изстъргвайки дъската с пясък до копринена гладкост и боядисвайки я в традиционния тъмнозелен цвят. На мястото за сядане бяха поставени четири последователни възглавнички. Малкото дупенце на Кетрин беше защитено от набождане на трески.

Когато никой не ги виждаше, Пинкни и Люси пробваха поотделно люлката. В младостта си и двамата бяха шампиони по люлеене.

Елизабет й направи внимателен оглед при следващото си посещение в града.

— Идеална е — обяви тя. — Слушайте само как трака! Кетрин ще бъде на седмото небе… Не беше ли добра идеята ми, какво ще кажете? Много обичам да давам идеи.

Пинкни се изхили.

— Толкова се радвам, че Елизабет ми помага. Вие мъжете изобщо не знаете как да направите една къща годна за живеене. — Погледът, който придружаваше обидата, беше толкова пълен с обич, че на Елизабет й се прииска да ги прегърне и двамата.

Нововъведенията в къщата бяха наистина интригуващи, но тя всъщност идваше в града, за да бъде близо до тях двамата. Те я караха да се чувства добре. Люси и Пини й бяха повече като родители, отколкото нейните истински. Те я бяха отгледали. Сега, когато животът й беше в руини, у нея звучеше ехото на момичешките й години, в които те деляха щастието си с нея. За кратко тя отново беше станала Лизи Трад, за която се грижеха и чието бъдеще предлагаше най-различни възможности.

Тя все пак не допускаше да проникне докрай в собствените си мотиви. Щеше да й се наложи да се презре за егоизма си и да ги остави сами да бъдат свидетели на материализирането на мечтата им в тухли и хоросан. Тя си повтаряше, че само се опитва да им бъде от помощ, и предлагаше съвет за всяко решение.

В края на август се появи там с идея, която Люси поздрави като блестяща. Джосая Енсън беше предложил цялата мебелировка, намираща се в къщата на „Шарлот стрийт“. Новите стаи бяха завършени. От шестте помещения за прислугата, които се намираха там преди това, бяха изградени две светли, големи помещения. Но те не приличаха на огромните пространства в къщата на Енсънови. Таваните бяха по-ниски, прозорците и вратите бяха по-малки, всички пропорции бяха съвсем различни.

— Не знам как би могло да изглежда всичко това — проплака Люси. — Ще трябва да подбирам — със сигурност няма място за всичко. Не зная откъде да започна.

— Съмървил — каза Елизабет. — Леля Джулия подреди малката къща на Стюарт с мебели от нейната на „Шарлот стрийт“. Там трябва да е съществувал същият проблем. А къщата на Стюарт има много приличен вид, като се изключи домакинстването на Хенриета.

— Елизабет!

— О, не ме „елизабетосвай“, Пини. Знаеш, че е вярно. Не харесваме Хенриета по-малко заради това. И не е необходимо да се пази лоялност към фамилията. Люси също е от фамилията. Тя също има право да знае всичко.

— Добре — каза Пинкни, — предавам се. Ще пиша днес на Стюарт и ще го попитам кога можем да отидем там.

— Никакви такива превзетости няма да вършиш, скъпи братко. Още сега ще отидеш до „Броуд стрийт“ и ще му телеграфираш. Няма защо да се губи време.

Два дни по-късно Люси и Пинкни взеха сутрешния влак за Съмървил.

Стюарт ги посрещна в искрящо зеленото си ново съри. Той целуна Люси по бузата, сякаш вече му беше снаха, и това направи празничното й настроение още по-приповдигнато. Тя не познаваше много добре този пораснал Стюарт. Хенриета й беше почти непозната. Искаше й се да види къщата, а още повече й се искаше да се сприятели с този клон от фамилията на Пинкни. Тя щеше да бъде част от тяхната фамилия също, след три месеца.

Последвалите думи на Стюарт изпариха част от ентусиазма й да опознае по-добре роднините на Пини.

— Леля Джулия е у дома — каза той, — и съвсем се е вкиснала. — Люси, както по-голяма част от хората, се стряскаше от Джулия Ашли.

— О, Господи — каза Пинкни. — Трябваше да ме предупредиш. Щяхме да дойдем в друг ден. Какво я е подлудило този път?

— Бедната има абсцес на един от зъбите си. С първите лъчи на слънцето подкара от имението към зъболекаря. А той се оказа на риболовна експедиция. Трябва да се върне по обяд. Мисля, че в случая той се нуждае от предупреждение. Знаеш възгледите на леля Джулия по отношение на мъжа и работата му. В тях не се включва възможност за затваряне на кабинета през работно време и отиване на риболов.

Празничното настроение на Люси съвсем изчезна.

Подцени Джулия Ашли. Въпреки подутата си буза Джулия с нищо не показа, че има някакъв проблем. Тя поздрави Люси с усмивка и съсредоточи вниманието си върху предизвикателството по обзавеждането на новите стаи. Джулия имаше също оформени възгледи и по въпроса за самодисциплината във връзка с физическата болка. Люси все още изпитваше напрежение от присъствието й, беше и очарована. Наложителното отношение на Джулия към нея беше очевидно и проницателните й решения по отношение на вътрешното оформление бяха точно това, което Люси искаше да научи. Тя започна да си мисли, че Джулия изобщо не е страшна.

Тогава стана свидетел на едно от гневните избухвания.

Стюарт откара леля си до зъболекаря, докато останалите обядваха. Самодисциплината на Джулия не се простираше чак до опит да се храни. Върнаха се преди приключването с първото ястие.

— Още ли го няма, лельо Джулия? — Гласът на Хенриета трепереше от страх, докато задаваше въпроса. Джулия беше почервеняла от гняв.

— Има го. Освен това е най-големият глупак, който Бог някога е създал. Невежо магаре. Искаше да извади зъба ми. Отивам в Чарлстън. Зъболекарят там също е глупак, но той поне има достатъчно акъл да върши това, което му казвам, вместо да се опитва да спори с мен. На шестдесет и девет години съм и все още всеки мой зъб е на мястото си. Никакви шимпанзета, уловили една торба речна риба, не ще докоснат и един от тях. Това, от което се нуждая, е ланцет, а не чифт ръждясали клещи.

— Нуждаеш се от лед, докато дойде време за влака, лельо Джулия. — Пинкни излъчваше съчувствие, но и непоколебимост. — Каквото и да твърдиш, не можеш да си позволиш да яздиш кон.

Джулия се съгласи да вземе влака. Отказа торбичката с лед.

— Ще пийна малко вино, Хенриета. То охлажда нервите ми по-добре от леда. Престани да се мотаеш около мен и седни да ядеш, преди обедът ти да е изстинал.

Всички приключиха с яденето толкова бързо, колкото разрешаваше вежливостта. След което с разочарование научиха, че трябваше да запълнят още един час до заминаването на влака.

— Защо не заведеш хората да видят смешната дупка, Стюарт? — каза Хенриета.

Пинкни и Люси заявиха, че са силно заинтригувани. Не беше толкова лесно да се убеди Джулия. Тя изисква първо разяснение на понятието „смешна дупка“.

— Точно в средата е на „Мейн стрийт“ — обясни Стюарт. — Най-странното нещо, което някога сте виждали. Вчера следобед тя просто изригна без никаква причина. Кларънс Елджинс, простичък човек, който се мотае около съда за милостиня, вчера влетя в сградата, пищейки, сякаш дяволът беше по петите му. Имайки предвид какъв е Кларънс, никой не се трогна особено от историята, която разправи. Но после в един момент ищецът надзърна през вратата и — ето ти: Кларънс казваше истината. Фонтан от вода и пясък бликаше на височина четири метра и половина, право от средата на улицата. След може би двадесет минути това нещо изчезна. Сега там има дупка — не много голяма, но дълбока като кладенец. Знаете какво е в Съмървил — нямаме много забавления. Целият град се извървява покрай дупката, надявайки се, че скоро пак ще избликне.

Джулия изсумтя.

— Не мисля, че ще се присъединя към тях. Виждала съм кладенци.

Стюарт погледна многозначително Пинкни. Докато дойде времето за влака, Люси и Хенриета не позволиха да се възцари тишина с оживено обсъждане на всевъзможни теми.