Александра Рипли
Чарлстън (58)

58.

— Правенето на любов — каза Хари — е едновременно най-възвишеното и най-смешното занимание на човечеството. Не трябва да бъдем прекалено респектирани от него, иначе ще се загуби забавната му съставка. Помисли върху това, кралице моя. Всички тези лакти и колене, с които ръгаме любимия. Без да броим моят единствен между себеподобните си нос, който е източник на непрекъснати мъки за красивите ти очи, когато те целувам. — Той го демонстрира, мушвайки носа си в клепачите й и след това притискайки го към нейния, преди устните му да намерят нейните. През смях, те се целунаха.

Мястото, скрито между дюните, се беше превърнало в център, около който се въртеше животът на Елизабет. Там двамата прекарваха всяка нощ. Часовете преди къщата да заспи, бяха за нея безкрайна томителна агония, в която нервите и тялото й крещяха за Хари. Налагаше се да сяда на срещуположната страна на масата, когато ядяха или на покрития балкон, когато говореха, пееха или четяха. Ако се намираше близо до него, не беше способна да удържи ръцете си да не докосват ръката или лицето, или коляното, или рамото му. За щастие Трад не усещаше електричеството, прехвърчащо между тях. За Елизабет беше трудно да повярва, че той може да е толкова сляп, но Хари я уверяваше, че недосетливостта на тринадесетгодишните момчета била пословична, за което тя беше благодарна. Що се отнася до Люси — тя беше тихото, деликатно, одобряващо присъствие.

Когато настъпи времето за връщане в града, Елизабет изпита потискащо отчаяние.

— Не се тормози, Бес — каза Хари. — Просто се преместваме от замъка Уиндзор в двореца Сейнт Джеймс. Делия си отива вкъщи всяка вечер. След като Трад заспи, ще идваш в моите стаи. На свещи и шампанско.

Както и сториха. Те се любиха и в дървената къщичка, заглушавайки взаимно виковете си с целувки. Един есенен ден отидоха и до Острова, за да се насладят на безлюдността му, след което прекараха един бурен час, опитвайки се да се любят в хамака, което завърши с изсипване на пода в сублимния момент.

Хари запозна Елизабет с всеки сантиметър от собственото й тяло. Тя стана толкова чувствителна на допир, че всяко обличане, сресване на косата й или измиване на лицето се превърна в еротично преживяване. После той отвори очите й за преживяванията, които яденето или пиенето можеха да дадат, така че всяка хапка и глътка беше симфония от консистенция, вкус и миризма. Тя почувства мекотата на собствената си уста, остротата на зъбите си, спазъма на гърлото си, когато преглъщаше, вихрените експлозии от аромат в небцето си. Целият й живот се превърна в едно изследване на чувствеността.

После той я научи как тя да го люби и да познава тялото му не по-малко, отколкото своето собствено.

Въпреки че времето, през което бяха заедно, крадеше от съня й, Елизабет никога не беше изтощена. Сякаш абсорбираше от динамичната жизненост на Хари и енергията и остротата на усещанията й бяха по-големи откогато и да било. От което и имаше нужда. Увеличаваха се изискванията на общуването с Трад. Събуденото му интелектуално любопитство превръщаше времето й, прекарвано с него, в предизвикателство на споделеното откритие и научаването на нови неща. Възприятията му бяха толкова възбудени от заобикалящия го свят, че не можеше да понесе несподелянето на своите мисли и открития.

Трябваше също да отговори и на нуждите на Кетрин. Елизабет щеше да става баба през февруари и дъщеря й търсеше подкрепата й за всеки свой страх и изменение в тялото си. Като всяка жена, очакваща първа рожба, Кетрин беше затрупана от приятелките си с всевъзможни вехти и ужасни истории, които те бяха чули отнякъде или преживели в една или друга степен. Като всички млади жени тя живееше със съзнанието, че бременността й е най-важното световно събитие. Това я караше да се чувства задължена да отнема от времето на майка си и да й дава мнението си по всеки въпрос. Тя беше ужасена от почернялото от слънцето лице на Елизабет.

— Приличаш на жътварка — бяха думите й, произнесени с отвращение.

Когато в отговор Елизабет се засмя, тя избухна в сълзи и се наложи да бъде успокоявана.

— Не се притеснявай, скъпа. Всички казват, че тенът много отива на лицето. Няколко дами говорят, че следващото лято и те ще почернеят. Тенът скрива бръчките. Такива неща не притесняват млади хора като теб.

Елизабет беше възобновила нормалния си живот в обществото в ограничените му рамки на сутрешни визити и някое и друго вечерно парти. Истина беше, че всички искрено се възхищаваха на лъчезарното й излъчване. Тя приемаше комплиментите им с усмивка на Джоконда.

Не само децата заемаха от времето й. Тя се справяше и с обичайните си задължения по поддържането на къщата. И фосфатната компания „Трад-Симмънс“. Парите бяха по-голям проблем откогато и да било. Не й се удаваше да сключи никакви договори в Америка. Трябваше да продава в Англия, което означаваше наемане на вагони за пренасянето на стоката до пристанището на града, където да се натовари на кораби за изнасянето й. Ако някой от корабите закъснееше с един ден и се наложеше стоката да чака за натоварване, цените за отклоняване на композицията в резервен коловоз и наема за товарните вагони отнасяха половината печалба, а тя и без това беше малка. Работниците напускаха, даже преди да са изтекли договорите им до края на настоящата година. Те поемаха „пътя на славата“ към разрастващите се градове на Севера и Запада. Машините се разваляха: нямаше пари за подмяната на старото и счупеното от времето на депресията преди четири години; износването на метала и корозията неизбежно взимаха своето. Ако нямаше кой да внася толкова радост в живота й, тя щеше да затъне в отчаяние.

Тя се колебаеше между ипотекирането на завода и залагането на огърлицата на Мери Трад и накрая везните наклониха към огърлицата. Щеше да се наложи да събере доста смелост за унизителното посещение при заложния агент, но от нея щеше да получи повече пари, отколкото за завода, дори при по-високите вноски по лихвите.

Тогава пристигна писмо от Джо. Той се връщаше в Чарлстън.

— По дяволите! — каза Елизабет. — Ще трябва да ипотекирам.

Тя върна огърлицата в кутията й, която понесе към тавана. След като изкачи стъпалата към него, тя се спря. После се засмя.

Облечена в дълга кадифена вечерна пелерина, с лукава усмивка на уста, същата нощ тя потропа на вратата на Хари.

— Ти винаги се интересуваш от стари фамилни традиции — каза му, когато влезе. — Наследих това от майка си. — Тя смъкна пелерината от раменете си и застана пред него, смеейки се, единствено с диамантената огърлица като облекло.

— Великолепно! — каза Хари, взимайки я в ръцете си.

— Замисълът ти е отредил ролята на неподатливия клиент джентълмен, а аз съм изкушаващата те професионална проститутка. Не играеш добре своята част от играта. Спри да ме прегръщаш.

Хари я притисна по-силно.

— Ще играем по-късно. В момента не бих могъл да симулирам нежелание.

Не изиграха играта, измислена от Елизабет. Вместо това Хари овърза огърлицата с тънки жици и я превърна във висока, зашеметяваща с красотата си корона.

— Ваше Величество — каза той, поставяйки я върху пуснатата, разбъркана коса на Елизабет. — Струва ми се, че виждам локва. — Той разстла пелерината на пода. — Играта ни ще се нарича: „Сър Уолтър Рейли си позволява волности с кралската особа“. — Вдигна я и я положи върху пелерината.

— Короната ми падна — каза Елизабет.

— Кой го е грижа? — прошепна Хари в ухото й.

— Не и кралската особа — каза тя.

 

 

— Изглеждаш много добре, Елизабет — каза Джо Симмънс. Той беше напълнял и пооплешивял. На Елизабет й се струваше много стар. И много тъжен. Самата тя преливаше от щастие и не можеше да понесе да гледа стария си приятел толкова отчаян. Замисли се какво би могло да го развесели.

„А иначе той си има много причини, за да бъде тъжен“, каза си тя. Беше й писал за смъртта на Емили, наричайки я благословено освобождение. Последните месеци на Емили са били непрекъсната агония, а Джо беше останал през цялото време до нея. Страданията му посвоему трябва да са били не по-малки от нейните, а към тях се е прибавяла неспособността му да й помогне по какъвто и да е начин. Джо беше завел Виктория в Баден-Баден заради лековитите води и в Париж, за да запълни гардероба си, опитвайки да я излекува от уединението й. Тя се беше чувствала зле в пансиона, а и смъртта на майка й я беше засегнала дълбоко. Джо се опасяваше, че състоянието на меланхолия може да се превърне в постоянно. Изглеждаше сякаш нищо не е в състояние да пробие черупката, в която се беше обвила.

— Ти беше същата, Лизи, когато беше едно съвсем малко същество. Но винаги можех да те накарам да се засмееш. За Виктория не съм способен да направя нищо. Доведох я у дома в Чарлстън. Тук тя беше щастлива, има приятели в училище. Надявам се, че завръщането ще я излекува.

— Но училището започна миналия месец, Джо. Ще склонят ли госпожиците Смит да я вземат толкова късно?

— Тя ще започне от следващия срок след Коледа. Засега съм й взел гувернантка. Няма да изостане от учебния материал.

Елизабет поклати глава нетърпеливо.

— За бога, Джо, нищо чудно, че детето е умърлушено. Тя не се е виждала с някой на нейната възраст от месеци. Ти си внимателен мъж, но не можеш да замениш кавалерите за едно петнадесетгодишно момиче. Слушай ме сега. Следващата събота е Денят на благодарността. Стюарт и Хенриета организират в имението голямо празненство на открито, което ще се предшества от лов сутринта. Ще ви очаквам с Виктория да минете да ме вземете в девет сутринта, за да отидем там. И не й разрешавай да облече някоя официална рокля от Париж. Тя е по-схватлива от теб що се отнася до тези неща. Кажи й да се поразкраси и накарай шивача й да й приготви чарлстънски тип облекло. Ако се съпротивлява, напомни й, че Стюарт младши е на седемнадесет и е красив като ангел.

 

 

— Стюарт не ми разрешава да приготвя пуйки, въпреки че имаме окачени около три дузини — каза Хенриета с нервен смях. — Знаеш го какъв е. Ейб Линкълн обявил Денят на благодарността за празник и затова Стюарт отказва по какъвто и да е начин да го признае за такъв. Трябваше да заколя пет от най-хубавите ни прасета за барбекюто.

Стюарт младши каза, че било много подобаващо, понеже самият Линкълн бил свиня.

 

 

— Това е наистина много глупаво — каза Елизабет. — Аз не бих го оставила без отговор. За бога, войната беше преди тридесет години!

— Не и за Стюарт. А той е възпитал и момчетата по същия начин. Аз не го обвинявам. Янките ни взеха всичко, Елизабет. Изненадана съм, че можеш да го забравиш.

Елизабет съумя да замълчи. Това беше тема на един стар, стар спор между нея и брат й, по който не можеше да се стигне до съгласие, дори ако му говореше до пръсване. Най-силното чувство у Стюарт беше горчивината и той направил всичко възможно, за да зарази с нея и семейството си. Въпреки това той се подчиняваше на правилата, задължителни за един джентълмен. Нямаше причина да се притеснява, че може да обиди Виктория, дори при положение че майка й е била от Ню Йорк.

Момичето изглеждаше много хубаво и в твърде добро настроение. Беше вързала лъскавата си руса коса с плетена панделка, което не беше съвсем съответстващо на възрастта й, но пък тъмносинята й кашмирена рокля беше подходящо семпла и широките бели яка и маншети бяха ленени, а не дантелени. Бузите й бяха придобили някакъв цвят. Когато Елизабет я видя същата сутрин, тя беше страшно бледа. Също и това, че вършеше нещо. Всички млади момичета сновяха напред-назад между кухненската постройка и дългите дървени маси на моравата, носейки чинии, салфетки, сребърни прибори. Елизабет се настани по-удобно в стола си, благодарна на възрастта си, която й разрешаваше само да седи и наблюдава. Тя се обърна към Джо и се усмихна.

— Трябва да се чувстваш като ориенталец в харем — каза тя. Мъжете още не се бяха върнали от лова. Джо и четирима по-възрастни джентълмени изпъкваха сред повече от четиридесет жени на различна възраст.

— Чувствам се много добре — каза той. — Ти направи чудеса с Виктория.

— Не бъди глупав. Не съм направила нищо. Освен това си поспах до по-късно, защото ти ме докара. Трад и Хари тръгнаха преди пет, за да пристигнат навреме. Нямаше да го понеса, ако се налагаше да тръгна с тях. Ти направи чудеса за мен.

Джо отвърна поглед. Не можеше да рискува тя да забележи какво е изписано в тях. За негов срам той не беше престанал да мисли за Елизабет, дори когато се беше отдал напълно на усилието да облекчи колкото може последните месеци на Емили. Истина е, че считаше завръщането в Чарлстън като най-доброто за Виктория, но той щеше да се върне, дори и да не беше убеден в това. Обичаше дъщеря си, но повече от нея обичаше Елизабет. В течение на месеците, прекарани в чужбина, сърцето го болеше за Чарлстън и за Елизабет. Периодът на траур щеше да свърши след шест месеца. Тогава възнамеряваше да я помоли да се омъжи за него. Този път щеше да получи отговор от нея, а не от брата опекун. И ако тя кажеше „не“, щеше да продължи да я пита, докато се съгласи. Можеше да бъде търпелив. Беше чакал в продължение на двадесет години.

— Идват! — извика тя. Джо погледна към нея. Когато зърна лицето й, нещо стисна сърцето му. Някакво чувство я озаряваше отвътре. Сигурно имаше мъж в живота й.

Ловците минаха на конете си през буренясалата морава, изразявайки шумно радостта от успеха си. Зад тях двойки чернокожи момчета носеха труповете на осем елени, вързани за копитата си на дълги пръти. Един от ловците скочи от коня си и се отдалечи от групата по посока на Елизабет. Лицето му беше побеляло от гняв.

Джо не знаеше името му, но разбра кой е. Усещаше тревогата на Елизабет, без да е нужно да поглежда към нея. Очите му се присвиха, отправяйки се към приближаващата се фигура. „Това приятелче изглежда комично и е почти момче, помисли си той. Може и да греша.“

— Бес, близо съм до убийство — каза Хари, стигайки до нея. — Ела да се поразходиш с мен, преди да съм демонстрирал порядъчно силно ирландско избухване.

Елизабет се изправи и хвана ръката му.

— Разбира се — каза тя бързо, — ще се запознаеш ли само с моя приятел Джо Симмънс преди това? Джо, това е Хари Фицпатрик.

Джо стана, за да си стиснат ръцете. И двамата учтиво се попитаха един другиго „Как сте?“, после Хари отведе Елизабет към реката.

Налагаше й се почти да тича, за да го догонва. Когато стигнаха до мостика, те се спряха. Тя дишаше толкова учестено, че едва можеше да говори.

— Какво има, Хари? Никога не съм те виждала такъв!

— Това хубаво старо южняшко плантаторско гостоприемство, ето какво. Исусе и ти, Дево Марийо! Защо ми каза, че ще ми хареса? Пристигнахме тук в зори, за да се срещнем с г-н земевладелеца, брат на съдията, на няколко глътки уиски с приятелите му и неговите хрътки. Никога през живота си не бях виждал по-мизерно представление. Първо малко алкохол, за да кипне кръвта достатъчно, после изсипване в гората, за да бъдат застреляни прекрасните животни. Да ги вземат мътните, по-добре да се бяха избили взаимно и да бяха оставили на мира елените. Еленът поне определено притежава достойнство. Същото не може да се каже за ловците.

Елизабет постави ръка на бузата му.

— Не ми се вярва това да е причината. Ти знаеш на какво са способни събрани на едно място мъже. Самият ти си ми разказвал за Калифорния и мъже, които се бият и стрелят помежду си по време на пиянски свади в барове. Това е много по-лошо от едно леко пийване и убиването на елени.

Хари взе ръката й и я задържа, обръщайки главата си към дланта й. Той затвори очи. Елизабет усещаше как устните му треперят.

— Кажи ми, Хари. Каквото и да е, кажи ми го. Моля те.

Той преглътна мъчително, дръпна ръката й надолу и я погледна.

— Имаш право, любов моя. Аз съм истеричен. Прости ми. Хайде да седнем. Изглежда, не мога да стоя стабилно на краката си.

Той продължи да държи ръката й, докато говореше. Вбесило го мъчението, на което бил подложен Трад. Момчето убило тази сутрин първия си елен. В чест на което бил окъпан с кръв.

— Известна ли ти е тази церемония, Бес?

— Да. Звучи страшно. Но всички момчета минават през нея, Хари. Тя е традиционна.

— Тя е варварска. „Малкият“ Стюарт, който на височина е колкото мен, държеше главата назад за рогата. Трад трябваше да пререже гърлото. Скъпите му чичо и братовчеди пълнеха шепите си с изтичащата кръв и я лискаха в лицето му. След това изтриха ръцете си в косата и ризата му, от което на мен ми прилоша. Все още ми се гади.

— Как се чувстваше Трад?

— Държа се превъзходно. Преструваше се, че е във възторг. Сдържа се да не повърне, докато не намери възможност да се отдели зад едно дърво. Аз поддържах главата му.

— Е, всичко свърши. Не можеш ли да го забравиш?

— Не мога да забравя, че стоях там като восъчна кукла, вместо да възразя. Щях да ги ритна в слабините, ако се бяха опитали да нацапат мен с кръв, но не можех да се намеся за Трад. Трябваше да оставя той да премине през това сега, иначе щеше да му се наложи пак да го изпита. Дотолкова можех да схвана. Дяволска история. Не мога да разбера как търпиш да бъдеш майка, чиито деца са подложени на такива обреди?

— Това същият Хари Фицпатрик ли го казва, който ме упрекваше, че се грижа прекалено много за Трад?

Хари отвори уста да отговори. После рязко я затвори. Елизабет зачака. След няколко минути рамената му се затресоха. Той отхвърли глава назад и се засмя шумно.

— Браво! Довърши ме! — изръмжа той. — Ти, величествена червенокоса вещице, бухна ме право в дебелия търбух! — Той плъзна ръка около кръста й и прошепна в ухото й — обожавам те. Нека се мушнем в гората и да си поиграем на нимфа и Пан. Ще си подсвирквам някаква антична мелодия, докато те преследвам.

— Хари. Дръж се прилично. Хората ни виждат.

— Но не ни чуват. Разреши ми да говоря похотливи думи в ухото ти, приличащо на черупка от мида.

— В никакъв случай. Не и преди да се приберем вкъщи. Тогава аз ще си подсвирквам, докато те преследвам.

— Бес, обичам те. Ти си необикновено, царствено, съвършено същество. Да вървим тогава. Ще бъда приятна компания за отвратителния ти брат.

— Много добре. И на малкото русо момиче на име Виктория. Тя е дъщерята на Джо, споменах ти за нея.

— Бедното невинно агънце. Да, ще й разправям за духове, джуджета и гоблени. Да говоря ли нарочно с груб ирландски акцент?

— Ако желаеш. — „Всичко, което би те направило щастлив, любов моя“, помисли си тя. Разтревожи я бурната реакция на преживяното от Трад. Тревогата й беше за Хари, не за сина й.

Интуицията на Елизабет не й подсказваше точната причина за притесненията й, но беше правилно насочена. Хари ставаше все по-неспокоен. Беше се уморил от Чарлстън.

— Бес — каза й той, докато бавно и спокойно се връщаха към партито, — би ли желала да отидем в Лондон като подарък за рождения ти ден? Не съм ти избрал подарък, а рожденият ти ден е следващата седмица.

Тя се засмя.

— Какъв екстравагантен ирландец! Мисля, че бих предпочела луната, ако такова е настроението ти. Никога не съм опитвала зелено сирене^[1].

Преди Хари да успее да каже още нещо, те се смесиха с останалите гости.

Двама чернокожи мъже започнаха да хвърлят лопати, пълни със стриди, на железния лист, поставен върху разгорени въглища, и публиката изръкопляска. Барбекюто беше започнало. За няколко минути стридите бяха готови: черупките им се разтвориха от напора на парата, събрала се под тях. Те бяха свалени върху подноси и лопатите метнаха нови. Дузина корита със стриди чакаха да бъдат изпечени преди края на деня.

Хенриета и момичетата донесоха големи купи със зеленчуци, кошници, пълни с топъл царевичен хляб, и плата с нарязано и подправено месо, печено на жарава, а прислужниците бяха вече наредили на масите първите подноси със стриди.

— Ела седни до мен, Джо — извика Елизабет. Тя вече беше настанила Виктория на масата на фамилия Трад. До нея седеше Хари и й разказваше някаква измислена история, която я караше да се залива от смях. Тя постави Стюарт младши на мястото от другата си страна. Трад, с още мокра коса след измиването й, беше в другия край на масата с двамата си братовчеди Енсън и Кугър.

Стюарт седеше до сестра си. Едва бяха напълнили чиниите си и той започна да говори през нея с Джо.

— Кажи ми, моля те, Симмънс, нещо повече за това, което пише във вестниците на янките. Миналия път ни прекъсна глупавата чернилка, защото не можеше да намери греблото, което бях оставил под носа му.

Джо остави вилицата си.

— Новините се отнасят и за теб, Лизи. Свършват тежките времена за бизнеса. Вестникарските приятелчета напипаха каквото им се искаше. Не след дълго ще имаме война. Това винаги е било добре за бизнеса.

— Какво говориш, Джо? Четох вестника. В него не се споменава нищо за война. — Очите й се спряха на Трад. Устата му беше препълнена с печено месо. Младостта му вдъхваше спокойствие и увереност.

— Чарлстънският вестник не казва много за много неща, Лизи. Вестниците на Хърст и Пулицър опищяват света от година или повече. Изглежда, испанците държат много изкъсо местните в техните колонии. Хърст и Пулицър раздвижват духовете и изданията им изобилстват с истории за бруталност и потисничество. Президентът Маккинли веднага натисна испанците. Сега те са дали т.нар. „ограничено самоуправление“ на жителите на Куба.

— Какво е Куба?

— Мълчи, Елизабет — каза Стюарт. — Това е мъжки разговор. Не я глези, Джо. Мислиш ли, че наистина ще има война? Колко скоро?

— Не виждам начин да се избегне. Никому няма да харесат отстъпките на Испания. Испанските земевладелци и бизнесмени изобщо не са склонни да допуснат каквото и да е самоуправление, а кубинците няма да се задоволят с ограничената му форма. Цените на борсата се покачват от седмици насам. Война ще има. Мястото е барутен погреб. Може да се възпламени всеки момент.

— Къде е мястото на Америка в нея?

— Твърде близо сме до Куба, за да не бъдем въвлечени. Ще застанем срещу испанците и накрая ние ще я притежаваме. Фабриките на север вече започнаха да произвеждат униформи и ботуши. Проклетите глупаци ги правят от вълна. Момчетата ни вероятно ще загинат от жега.

— Добре тогава, ето какво ще ти кажа. Аз няма да пропусна тази война. — Мустаците на Стюарт настръхнаха. — Останах измамен от предишната, но този път ще съм на кон, когато прозвучи бойната тръба. Момчетата ми и аз ще нададем боен вик, който ще се чуе чак в Мадрид.

На Елизабет й прилоша от думите му. Тя наведе поглед към чинията си и започна да разбърква храната, така че да изглежда, че е яла повече. Забеляза, че Джо не откъсва поглед от Виктория, въпреки че разговаряше със Стюарт. От какво е разтревожен? Той има момиче. Войната можеше да продължи и десет години, но на нея нищо нямаше да й се случи. Следващия месец Трад навършваше четиринадесет. Ако войната се проточеше три години, щеше да се наложи и той да воюва. Историята с Пини щеше да се повтори. Ако не и по-лошо. Можеше и да не се върне жив.

Тя не разбра, че очите на Джо бяха заковани върху Хари, не върху Виктория. „Ще разбера що за стока си, млади човече, обещаваше мислено Джо. Не ми харесва начинът, по който така дръпна Лизи, че тя щеше да падне на земята. Изобщо не ми харесва.“