Александра Рипли
Чарлстън (5)

5.

Дуелът започна монотонно. Светлината на развиделяващата се зора нямаше цвят. Широката, бавно течаща река приличаше на метален поток, едва видим през носещите се кълбета сива сутрешна мъгла. Малки, източени облачета от мъглата изпълзяваха откъм реката и обвиваха краката и глезените на хората, застанали на брега, сливайки се със сивото на униформите им. Над главите им, в студения утринен въздух, като неподвижна сива брада, провиснала от дебелите клони на дъба, се спускаше натежал от влагата испански мъх. Двамата секунданти стояха близко един до друг и тихо разговаряха. Нищо не помръдваше. Сцената приличаше на гравюра.

Пинкни размишляваше за смъртта. Да паднеш в меката трева, пронизан в сърцето или главата, не му изглеждаше чак толкова лош начин да се умре. Той сравняваше тази смърт със смъртта, която бе видял по бойните полета — купищата сгърчени тела на мъже и коне, чиято кръв, пулсирайки, попиваше в плътната червеникава глина на Вирджиния, писъците, които им отнемаха последното достойнство, с което човек следваше да посрещне онова, което го очакваше отвъд. Бяха толкова много — баща му, приятели от юношеските му години, новите приятели, с които се беше запознал през пролетта, когато всички най-смели и достойни мъже на Юга бяха яхнали конете под знамената, уверени в победата.

Пинкни вече знаеше, че победа не може да има. Те щяха да продължат да се бият и да умират, докато не остане никой и едва тогава войната щеше да свърши. Светът, какъвто той го познаваше, си беше отишъл, независимо от оазиса в добре стопанисваното имение на Джулия.

Обхвана го отвращение, което го стисна за сърцето, дробовете и вътрешностите. Той усети, че по слепоочията му избива студена пот и започва да се стича в ямката на тила му. Беше се примирил с факта, че може би щеше да умре, но изведнъж отказа да се примири с идеята да свърши, усещайки как лепкавата кал на Вирджиния изпълва устата и носа му. Цялото му същество нададе безмълвен вопъл за богатия чернозем на родното му място. За тъмната почва, черна като гроба, може би, за сладкия мирис на изгнили растения, които можеха да донесат утеха и да поемат тялото му с готовност.

Някакво размърдване привлече погледа му. Бил Ашли се носеше през мъглата към него, предлагайки му разтвореното куфарче, в което бе останал само един пистолет. Някъде зад главата на Бил зората обявяваше раждането на един нов ден със светлина, която му заприлича на цвета на кайсия. И докато Пинкни наблюдаваше приближаването на Бил, мъглата над реката започна да се стопля в прасковено розов цвят. Магията на светлината докосна и тъмните храсти непосредствено до Пинкни, разкривайки малко изненадващо, че това е тъмнозелен храст на камелия, обсипан с не така плътни сенки, които само след малко щяха да засветят като скъпоценни камъни, когато слънцето се издигне и освети тъмночервените листца на цветовете.

Пинкни се отърси от мрачното си настроение, засрамен от слабостта, която го беше обхванала. Дявол да го вземе, та той беше само на двайсет години и Смъртта трябваше доста да потича, за да го догони! С око на експерт той провери добре ли е зареден пистолета. Това не беше първият му дуел. Той и приятелите му уреждаха спорове на „полето на честта“ още от седемнайсетгодишни, но приятелите му, също като него, бяха научени да спазват едно свещено правило: тържествената церемония винаги завършваше с джентълменско изстрелване на куршумите във въздуха. Не можеше да очаква същото поведение от този чужденец. Дуелът сега беше истински, беше среща на мъже, а не на момчета. В пристъп на възбуда сърцето му заби до пръсване. Когато зае мястото си, той се усмихваше в изблик на младежко въодушевление.

Очевидният му възторг притесни противника му, така че неговият изстрел бе далече от целта и свали шапката на неговия секундант. Пинкни пък одраска с куршума си рамото на младежа — точно там, където искаше да уцели. Той се засмя радостно и извади посребрена манерка с бренди от джоба си, поканвайки всички да се почерпят.

Те се захванаха да укрепват новото приятелство с такова усърдие, че Пинкни едва не пропусна влака. Остана му време колкото да се отбие в дома на Джулия, за да си вземе багажа и се сбогува, след това мина през дома на Енсънови, за да поиска официално от Ендрю ръката на сестра му. Лавиния все още се чудеше коя от роклите й най-много ще й отива, когато чу Пинкни да затръшва вратата зад себе си. Тя изтича до прозореца и го вдигна.

— Пини! — той се обърна и я дари с въздушна целувка. И изчезна. Лавиния остана зяпнала, докато студеният въздух не й припомни, че е само по нощница. Тя изтича обратно в леглото и се мушна под постелките. След това се разплака за своя заминал си герой.

Още преди обед цялата история с годежа и дуела се разнесе из града. Из всички домове, където имаше неомъжени дъщери, се разнесоха съчувствени подканвания да се яде повече от традиционното новогодишно блюдо от черен грах и ориз, наричано кой знае защо „Подскачащия Джон“. Говореше се, че количеството „Подскачащ Джон“, изядено по Нова година, определя късмета през започващата година. Някои хора вярваха на това и твърдяха, че лично са се уверили в правотата на поверието; всички бяха достатъчно суеверни, за да могат да го отрекат направо. В дома на Енсънови Люси се пошегува с Лавиния за броя на изядените от нея чинии през миналата Нова година.

Лавиния беше лъчезарна. Тя беше избутала стола си по-далече от масата, за да може да се наслаждава на гледката на лявата си ръка, която чинно лежеше върху салфетката на скута й. Кожата й беше бяла като чаршаф, в драматичен контраст с тъмносиния овален сапфир на пръстена, който Мери Трад беше донесла. Сгодена! И то за Пинкни Трад — най-мечтания избраник в Чарлстън, значи Южна Каролина, а защо не и в целия свят! Лавиния с нетърпение очакваше следобеда, когато щяха да започнат да се появяват и гостите. О, колко ревниви щяха да бъдат те!

В съседния дом атмосферата не беше чак толкова празнична. Мери щастливо бърбореше какво парти ще направи за Лавиния, но думите й падаха в тежка тишина. Лицето на Джулия бе замръзнало в неодобрителна маска; тя отказваше да бъде въвлечена във възторга на Мери по повод романтичната драма. На Стюарт и Лизи, разбира се, не се позволяваше да говорят, ако към тях не се обърне някой, но в този случай единственото, което те искаха, бе никой да не им обръща внимание. Когато Джулия обяви, че могат да си вървят, те се отправиха към вратата с достойнство. Озовал се отвън, Стюарт изхвръкна, за да се присъедини към приятелите си за обичайното новогодишно занимание по изстрелването на фойерверки. Лизи изкачи високото стълбище до детската стая, за да уведоми куклите си, че Пини се жени за принцеса и че се е бил с дракон, за да спечели ръката й.

 

 

„Обични ми бъдещ съпруже“ — четеше Лавиния писмото, което беше написала през изтеклата нощ, „сърцето ми е пълно с трудна за описване радост, родена от честта, която ми оказа да ме помолиш да стана твоя жена. То бие в гърдите ми като изплашена, но ликуваща малка птичка — изплашена от богатството на клетката си и ликуваща от емоцията, която я кара да пее. Когато отново се съберем, тя ще запее, опасявам се, примряла от щастие, което е прекалено голямо, за да се изживее, но аз съм сигурна, че твоите силни ръце ще обхванат слабото ми тяло и ще успокоят трескавите удари на сърцето, което иска единствено да запее заедно с теб райската мелодия на споделена любов, на споделен живот…“

Красивият й почерк бе покрил четири страници, преди да свърши. Тя беше копирала думите от любимия си роман — романтична история, изпълнена с опасности, станала по времето на Бони Принц Чарли. Полиците над малкото й писалище се огъваха под тежестта на други подобни книги и тя можеше да пише всяка нощ на Пинкни по едно пулсиращо с тръпката на любовта писмо. Той ги получаваше накуп, когато куриерът успееше да настигне измъчените бойци от кавалерията на Хемптън в техния преход по хълмистите земи на Вирджиния.

Винаги по време на война писмата от дома са скъпоценни за бойците на фронта. Екстравагантните писма на Лавиния бяха цяло богатство за Пинкни. Месеците минаваха и в мислите му все по-често заемаха място спомените за сладкия аромат на меката й коса. Той все по-често изпитваше тъга за дома и дългите, златни часове на живота, който бе живял. Тя се превърна в олицетворение на всичко, което му липсваше и той жадуваше за нея.

Когато дойде пролетта, той намери един кучешки дрян, който бе необяснимо как оцелял след артилерийската битка край Фредериксбърг и постави един от цветовете между скъпите му страници, които съхраняваше в чантите на седлото. На задния капак на часовника си бе залепил миниатюра с нейния образ, изпратена му от Мери — образ, който той често разглеждаше, опитвайки се да си спомни изобразеното момиче. Дори и пред себе си той не призна, че единственото писмо, което получи от Джулия Ашли, бе по-важно, макар да го препрочиташе често. Писмото стигна до него в края на юни.

11 май 1864. Чарлстън. Върнах се в града след поредното посещение в плантацията. Реколтата в Беръни и Карлингтън се очаква да бъде добра. Всички сгради са в отлично състояние. Сеното е в отлично състояние. Сред хората в Карл. има 14 раждания и 3 смъртни случая. Старата ти кафява кобила роди обещаващо жребче. Не е ясно от кой кон е заплодена. Всички добри коне са с Хемптън. Заклани са, осолени и изпратени на армията са 2/3 от едрия добитък, свинете и овцете. Останалият добитък е добре. Надзирателят в Карл. е глупак и крадец. Наех ранен ветеран от армията, който ще го замести. Очаквам следващата зима да се народят маса светлокафяви бебета. Горите са зле, защото сърните са се хранили с кората на дърветата. Окуражавам бракониерството сред слугите. Еленското месо е достатъчно за всички. Ще поспортуваш до насита, когато се върнеш. Край тресавището в Беръни са забелязани огромни диви прасета. Семейството е добре. Провизиите са достатъчно. Обсадата се засилва, но Шарлот стрийт остава недокосната. Бог да те пази. Джулия Ашли.

Пинкни ядеше оскъдната си вечеря и препрочиташе писмото на Джулия на светлината на лагерния огън. Жилавото като кожа осолено говеждо, което бе единственото в порциона му за днес, му се струваше вкусно, защото той си мислеше, че може да идва от Карлингтън. Макар зъбите да го боляха и венците му да кървяха от продължителното недояждане, той се усмихваше дъвчейки.

— Тютюнец ли криеш, кеп?

Пинкни трепна и се обърна гневно. Всички бойци знаеха, че не трябва да се прокрадват зад гърба на друг. Неписаното правило изискваше приближаването да става отпред или поне да се вдигне достатъчно шум.

Гневът му поутихна, когато видя кой му говори. Беше едно момче, жалко изглеждащо момче — едно от новия набор в армията, които чакаха войниците да се върнат в лагера.

— Как се казваш, войнико?

— Джо Симмънс, сър. — Момчето разпъна костеливите си рамене и отдаде чест. Пинкни го остави да стои мирно и изучаващо го огледа. Коса като кълчища, мъртвобледа кожа, изпъкнали ребра, лакти, ключици, тънки извити крака. Беше ниско и може би щеше да бъде пълно, ако можеше да се храни добре, но външният му вид, деформираните крака, бледата кожа говореха за пелагра и рахит, за класическата диета на бедните бели, състояща се от сланина и качамак. За провинциалния произход на момчето говореше убийственият, горд гняв, надигащ се в него, който бликаше през бледите, кехлибарени очи.

— Свободно, Джо Симмънс. Клекни до мен и нека те науча на нещо.

Момчето отпусна плещи, но остана право.

— Защо да клеча до огъня през лятото?

— Както желаеш. Но ако не искаш някой да ти пусне куршум в главата, по-добре ме чуй какво ще ти кажа. Никога не се прокрадвай като индианец зад човек с пистолет и никога не го питай какво дъвче. Едва се спрях да не те застрелям.

Джо се захили:

— Трябваше да се сетя — и той с лекота се отпусна на земята до Пинкни. — Аз и баща ми веднъж дебнехме един елен, а брат ми се приближи до нас наистина тихо. Татко стреля и с двете цеви. И Сам не беше убит само защото баща ми мисли позитивно. Той се целеше в голям елен, а Сам си е дребничък.

Пинкни разпозна акцента.

— От Форт Мил ли си, Джо?

— Ъхъ. Графство Калхаун.

— Добрият стар Джон Калхаун. Можем да му благодарим, че в момента сме тук. Не ми изглеждаш много стар.

Джо се изплю върху въгленчетата.

— Достатъчно стар съм, за да убия човек и да горя в Ада. Избягах, за да убия някой янки, защото иначе най-вероятно щях да убия баща си. Има божия заповед за това, но Библията не забранява да убиваш янките.

— Защо баща ти не е в армията?

— По дяволите, кеп, какво означава тази война за хора като нас? — засмя се Джо. — Ние никога не сме имали черньовци, само децата се оправяхме с нивата с памук, а ремъка на татко се грижеше работата да се свърши. Аз бях най-големият и отнасях най-много бой. Татко ще се бие като всички, ако някой се опита да се настани на земята му, и няма да му пука какъв е цветът на костюма на този някой, но той казва, че не вижда как ще се съгласи да го убият, за да могат благородниците в Чарлстън да си удържат робите. От много приказки устата ми пресъхна, кеп. Да си разделим онова, което имаш, а?

Пинкни предложи остатъка от говеждото. Джо постави крайчето в устата си и го издърпа обратно.

— Но това не е тютюн.

— Не съм ти казвал, че е.

— Тогава защо си се скрил тук от другите да си печеш кокалите? Реших, че криеш нещо специално.

— Трябваше ми светлината на огъня, за да прочета нещо.

Джо изгледа Пинкни, сякаш той можеше да ходи по вода. След това отпусна клепачи и сви очи с подозрение.

— Я да видя как четеш.

Пинкни услужливо прочете няколко изречения.

Джо се ококори.

— Кой си ти? — осведоми се той.

— Аз съм един от онези благородници на Чарлстън, за които баща ти отказва да се бие.

Джо се изправи и бавно направи кръг около Пинкни и огъня, разглеждайки раздърпаните му дрехи и спокойната усмивка на чисто избръснатото му лице.

— Баща ми пак е сбъркал — каза той накрая. — И не му е за първи път. Аз ще се бия за тебе, капитане.

И от този момент нататък момчето не се отдели от Пинкни. Стоеше винаги отдясно, малко назад. Другите първоначално го взеха на подбив, наричайки го Сянката, но Джо просто не им обръщаше внимание. След няколко месеца всички свикнаха със странната двойка. Прякорът на Джо беше съкратен до Шед^[1], а по-късно той остана единственият, който помнеше, че някога са го наричали другояче.

 

 

Коледата на 64-а година в Чарлстън привидно приличаше на коледите преди войната. Гостоприемните домове бяха претъпкани с гости и ястията трябваше да бъдат поднасяни на два или три пъти, защото масите в трапезарията, макар и разширени до максимум, не можеха да поемат повече от трийсет души наведнъж. Храната, докарвана по реката от плантациите, все още беше в изобилие и блюдата следваха едно след друго без видими признаци на оскъдица. Острият сладък аромат на вечнозелените гирлянди се носеше из въздуха, стените бяха украсени с ухаещи борови клонки, парапетите на стълбищата бяха все така обвити в смилакс, огромни сребърни купи пълни с цветовете на камелии, стояха по масите. Въпреки непреставащия дъжд, дамите и техните деца все така продължаваха да обикалят дом след дом, посещавайки и поздравявайки братовчеди и братовчеди на братовчедите, които не бяха виждали от години. В оживените разговори, обаче, се чувстваше повече страх, отколкото празнично настроение. Посетителите бяха бежанци пред неумолимия марш на войските на Шърман и пожарищата, които оставаха след тях. След като превзе Атланта, Шърман и мъжете с него се отправиха в средата на ноември на югоизток към Джорджия. В своя поход те грабеха и палеха, оставяйки след себе си изпепелена ивица, широка шейсет мили, както и все по-засилващ се ужас. Всички знаеха, че след като стигнеше до крайбрежието, Шърман щеше да се насочи на север и да мине с огън през двете Каролини, за да се съедини с армията на Грант във Вирджиния.

Гостите на Чарлстън се позадържаха няколко дни, наслаждавайки се на комфорта от привидната нормалност, след което тръгнаха към други райски кътчета, посявайки след себе си паника. Войските на Конфедерацията в Чарлстън се опитаха да ги успокоят, но не можеха да лъжат, знаейки, че скоро и те ще отстъпят пред напора на Юнионистите. Те съветваха жителите на града да се присъединят към своите роднини в тяхното бягство.

Джулия Ашли намери сестра си обляна в сълзи, сред пъстроцветен куп бални рокли на пода в стаята й.

— О, Джулия, просто не знам какво да правя — хлипаше Мери. — Ако не взема тези рокли, няма да имам какво да облека, когато изляза от траур, а те са толкова много, че не мога да ги опаковам. Купих си билет за влака, но не ми позволяват да взема повече от два сандъка.

Джулия изстена:

— Ти си пълна идиотка, Мери. Къде си мислиш, че можеш да отидеш?

— В Кълъмбия, разбира се. Всички заминават за Кълъмбия. Вече са подготвили ковчега на мистър Калхаун и го изпращат за Кълъмбия. Както и камбаните на „Сейнт Майкъл“.

— Да не мислиш, че Шърман ще се изплаши от призрака на Джон Калхаун?

— Ами, мисля. Той ще пътува със същия влак. — Мери погледна страхливо сестра си. — Надявам се, че не възразяваш, Джулия. Оставих място за твоите вещи в един ъгъл на сандъка на децата. Наистина този ще ми потрябва целия. А и ти никога не си се вълнувала много от дрехите.

— Това няма значение — поклати глава Джулия. — Не съм глупачка, та да тръгна за Кълъмбия. Шърман ще се насочи точно натам в пътя си на север. Аз отивам в имението. Няма да позволя на тези бандити да подпалят дома ми или да тероризират хората ми.

— Джулия! Ти си луда. Не можеш да направиш това.

— Не ми казвай, че не мога, Мери Ашли. Заминавам. И ще постъпиш умно да дойдеш с мен, ако не искаш да останеш тук. Всички мухльовци в Чарлстън ще се струпат в Кълъмбия и ще чакат там примирено.

— Мислиш си, че знаеш всичко. Но аз вече изпратих телеграма на братовчедката Юлайли Пинкни, за да й съобщя, че пристигаме. При нея има много място и изобщо няма никъде да се струпваме.

Джулия въздъхна.

— Никой никога не е успял да ти набие малко ум в главата, Мери. И е безполезно да се опитвам да го направя сега. Щом така наречената ти „глава“ вече е решила, поне вземи малко храна с вас. Едва ли ще можете да ядете корсети. — Вътре в себе си тя изпитваше облекчение, че Мери напуска. Не беше сигурна какво я очаква в плантацията, а истерията на Мери беше последното нещо, с което би желала да се оправя там.

Мери Трад, Стюарт, Лизи, дойката на Лизи — Джорджина, личната прислужница на Мери — Софи и три сандъка бяха натоварени на раздрънкания влак, който потегли на следващия ден. Веднага щом заминаха, Джулия се захвана да събере малкото ценни неща, които щеше да вземе със себе си на лодката, с която смяташе да стигне в имението. Тя знаеше, че къщата на „Шарлот стрийт“ вероятно щеше да бъде опустошена. За разлика от Мери, тя бе чула за телеграмата на Шърман до Линкълн, с която той му предаваше Савана като коледен подарък и обещанието да поръси улиците на Чарлстън със сол като един съвременен Картаген. Тя, разбира се, разполагаше с пълен комплект слуги, които живееха постоянно в плантацията, но обеща да изпрати лодката обратно за всички градски прислужници — както нейните, така и онези на Мери, които искаха да се изнесат. И когато лодката се върна повторно в плантацията, тя не се изненада да види, че бяха дошли толкова малко. Духът на свободата в Чарлстън беше особено заразителен и много чернокожи очакваха хората на Шърман, сякаш те бяха ангели небесни. Така, Джулия се установи в края на януари в провинцията, готова да чака и да прави планове. Никой, който погледнеше гордото й безстрастно лице, можеше да се досети, че тя вече не е сигурна, че да си Ашли е достатъчно, за да бъде сразен всеки противник.