Александра Рипли
Чарлстън (34)

34.

Тази вечер се оказа начало на период, в който се редуваха екстаз и мъчение. Лукас Купър остана при Традови в продължение на три дни и не отделяше цялото време само на Лизи. Но когато се приближаваше към нея, останалата част от света потъваше като в мъгла. След това, насочеше ли вниманието си другаде, настъпваха часове на ослепително последействие. Цветовете бяха по-ярки, по-остри уханията и чувствата й бяха приповдигнати. Струваше й се дори, че долавя вибрациите във въздуха, когато той диша, и мисълта, че са под един покрив с него, я лишаваше от сън.

— Не защото е много красив, братовчедке Люси — обясни тя. — Просто не мога да разбера. Когато Лукас ми говори или ме гледа, струва ми се, че ме изпълва някаква енергия. По-жива съм и съм си аз повече от всякога. Целият свят е по-реален от всякога. Ясно ли се изразявам?

Люси я хвана за ръцете.

— Мое ангелско дете — само изрече тя. — Джулия Ашли се оказа права. Лукас Купър беше опасен. Оказваше съвсем същото въздействие, Люси бе сигурна в това, върху почти всички, с които влизаше в контакт. В него имаше някаква необяснима жизненост, която привличаше хората наоколо като наелектризирана буря в открито море. Знаеше добре, че пръстите на Лизи не бяха единствените, които потрепваха при докосване с неговите. Дори нейните го правеха, макар че обичаше Пинкни с цялото си същество. Привличането на Лукас бе първично, а не сексуално.

„Иска ми се да си отиде и да не се връща повече“, помисли си Люси, докато притискаше тръпнещото тяло на Лизи.

За кратко време изглеждаше, че желанието й ще бъде изпълнено. Когато Стюарт замина за Съмървил, Лукас се премести у дома. В средата на май Лизи отново заприлича на себе си. Двамата с Пинкни отидоха да разгледат малката къща, която бе наел да живее Стюарт, и Лизи се върна кипяща от ентусиазъм от Съмървил, от къщата на Стюарт, от неговия впечатляващ офис в областния съд на Дорчестър и от самия Стюарт.

— Все едно че е някой друг, наистина е чудесен. Пини каза, че десет години Стюарт е изгарял от омраза по онзи човек, но сега, след като е мъртъв, може да започне живота си отново. Купил си е най-различни красиви неща. Леля Джулия е обзавела къщата му с мебели, които е запазила от „Шарлот стрийт“. И много често ходи до имението. Не е чак толкова зает в Съмървил. Градчето е малко. И много красиво. Милион борови дръвчета навсякъде. Законът там забранява да се секат. Целият град мирише на коледна украса.

Люси реши, че кризата е преминала. Но после, само след седмица, Лукас се появи в един ден „на прием“ и всичко започна отново. Каза, че бил извън града в търсене на работа.

— Баща ми все още не може да ми прости, че напуснах службата. Той не разбира, че в армията няма бъдеще. Трябва да намеря занимание, което ще му се стори подходящо за един джентълмен. Този път той се настани да живее при братовчедите си — родителите на Джон Купър, и Лизи го видя само веднъж, но и това бе достатъчно, за да запали отново огъня в нея. Когато научи, че се е запознал с Кити и е посетил три вечерни забави у тях, тя беше смазана.

— Идва тук само от вежливост — хлипаше тя пред Керълайн. — А при Кити ходи, защото я харесва. Една от забавите беше организирана от семейство Хъмфрис. Бас държа, че Мери отново е навлякла онази разголваща рокля или нещо още по-отвратително. Керълайн прояви съчувствие. Лукас въобще не й обръщаше внимание и тя не хранеше никакви надежди за себе си. Предпочиташе да застане на страната на Лизи, защото Кити — всеобщо признатата красавица на сезона, разполагаше с прекалено много поклонници.

Двете с Лизи се заеха да кроят планове за това как да се облича, какво да говори и как да се държи следващия път, когато се срещне с Лукас. Седмици наред двете играеха патетични малки игри — Керълайн казваше онова, което би могъл да произнесе Лукас, а Лизи отвръщаше с безразличие или флиртуваше дръзко. Но всичко бе напразно. Лукас не се появи повече.

В началото на юни Лизи се отказа от тези игри.

— Тази година ще заминем по-рано за острова — плачеше тя. — Пини каза, че там въздухът е подходящ за братовчеда Ендрю, така че Люси ще вземе малкия Ендрю две седмици преди края на учебния сезон. Скоро няма да виждам никого, не само Лукас. Нищо няма да ми пречи да си хващам лунички.

— Ще виждаш Джон Купър. Все още ли ти пише?

— Непрестанно. Ужасно е. Въобще не ме интересува с какво се занимава в университета и какво възнамерява да прави в семинарията.

— Може би Лукас ще го посети на острова?

— Едва ли. Все още си търси работа, а на острова никой не работи. Лятото ще е отвратително!

Но Лизи грешеше. Това бе най-хубавото лято, което бе имала досега. Пинкни се прибираше за вечеря и в неделя бе по цял ден вкъщи. Настроението му беше чудесно и той непрестанно се шегуваше, измисляше разни игри, даряваше й свободното си време, внимание и любов. Лизи никога преди не го бе виждала толкова щастлив. Ако не бе толкова заета със себе си, щеше да забележи нещо подобно и в Люси. Прекараните заедно часове бяха богатство за Пинкни и Люси и ги караха да обичат всичко и всички наоколо. Сенчестата веранда, шумът на прибоя и сплетените им ръце, когато бяха сами — повече от това не им беше необходимо. Много повече беше от онова, което са имали досега.

През юли Джон Купър се прибра у дома. Той поиска от Пинкни официално разрешение да ухажва Лизи. Пини го даде с благосклонна усмивка. На Джон му оставаха четири години до завършване на семинарията. Ако Лизи пожелаеше да се омъжи за него след това, Джон щеше да има благородна професия и Пинкни с радост щеше да даде съгласието си.

— Но трябва да те предупредя, Джон, че според мен Лизи все още не мисли да се омъжва. Харесва й да кокетничи. Не й позволявай да ти разбие сърцето.

Джон не обърна внимание на това предупреждение. Той продължи да плува с Ендрю, но освен това посещаваше Лизи в онези дни, в които тя му позволяваше. А това бе доста често. С Джон времето минаваше незабелязано, защото тя не изпитваше към него никакъв интерес. След като отряза първото му признание, че я обича, с думите: „Не се прави на смахнат“, Джон сметна, че ще е по-благоразумно да не говори за това.

През първата седмица на август Пинкни нареди да доведат коня му на острова. Отначало го остави в конюшнята при товарните коне, които дърпаха каруците с лед и вода. След седмица управителят на конюшните построи няколко допълнителни бокса. Още поне дузина мъже искаха да оставят при него конете си.

— Чарлстънският клуб ще спонсорира участието в турнирите през октомври — рече Пинкни — и аз възнамерявам да се възползвам. Цветовете на семейство Трад отново ще се появят в състезанието, дори ако трябва да загубим първия рунд.

Лизи, Джон и малкият Ендрю слушаха захласнати разказите на Пинкни за предишните турнири.

— Преди войната ги провеждахме всяка година. Всички семейства имаха поне по един участник. Сигурно сте чели за крал Артур и двубоите на неговите рицари. Не е опасно, но изисква известни умения. Вместо да се сражаваме по единично, организирахме два противникови отбора. След това те се хвърляха едни срещу други. Целта е да събориш противника отсреща, като го блъснеш в гърдите. Всеки носеше подсилена на гърдите защитна жилетка и копие с мек наконечник. Обикновено половината от ездачите се озоваваха на земята. Отборът, който е с по-малко съборени състезатели, се обявява за победител през този ден, а участниците от другия отбор са длъжни да сервират по време на обедното празненство. А следобед идва ред на индивидуалните схватки. Но право на участие имат само онези мъже, които не са били събаряни. Ездачите този път носят заострени копия, с които трябва да свалят по три халки, окачени на три „дървета“. Тези, които успеят да го сторят в първия рунд, продължават във втория, където халките са по-малки. Ако повече от един човек приключи успешно втория рунд, което се случва рядко, има и трети. А когато никой не успее да свали три халки, състезават се онези мъже, които са свалили по два. И така броят им намалява, докато накрая бъде излъчен победител.

— И какво получава победителят? — запита малкият Ендрю.

Пинкни се усмихна.

— Попитай мама — рече той.

— Баща ти спечели в годината, когато се оженихме — рече Люси. — Тъкмо се бяхме върнали от сватбеното пътешествие. Всичко беше ужасно вълнуващо, виковете на тълпата и задъхващото напрежение на надпреварата, когато препуснаха в галоп конете. Носеха се с невероятна скорост. Баща ти и Пинкни бяха единствените, които стигнаха до третия рунд. Всички бяха пощурели. Дойде ред на Пинкни. Той се понесе като вятър, свали първата халка, после втората, но третата отскочи от върха на копието. Когато баща ти препусна, беше се възцарила такава тишина, че в полето се чуваше само тропотът на копитата на коня му. Той свали първата халка, след това втората. И третата. Приближи се към масата на съдиите и вдигна копието пред тях. Те поставиха върху него венец от цветя и баща ти ми го поднесе. Постави го на главата ми и аз станах кралица на любовта и красотата. Двамата с него поведохме Големия парад на бала същата вечер. О, беше чудесно! — Люси избърса очите си с ъгълчето на кърпичката.

— Как ми се иска да имам кон — обади се Джон.

— Аз също — откликна синът на Люси.

— Още си много малък Ендрю — рече Пини, — но ти, Джон, можеш да използваш моя. За тренировки. Но за състезанието ще си намериш твой собствен. Мога да се упражнявам с него само в неделя. Ще ми направиш услуга, ако го яздиш през седмицата. В събота копието ще пристигне. В неделя ще ти покажа как се държи. А след това трябва да измисля нещо по-специално за един рицар левак.

— Мога ли да гледам? — запита с блеснали очи Лизи.

Пини погледна към Джон.

— Не мисля, че трябва да позволяваме на дамите да ни гледат как работим, нали Джон? По-добре да тръпнат в очакване на турнира. Какво ще кажеш да се срещнем у вас?

Джон се съгласи с благодарност.

— Ами аз? Аз не съм дама! — проплака Ендрю.

— Ти ще дойдеш с мен, Ендрю. А през седмицата ще трябва да се уговориш с Джон.

 

 

— Сигурно е станал още призори — рече Лизи на Керълайн. — Бедният Джон. Все още води Ендрю на плуване, но когато идва да го повика, едвам пристъпва. Един ден имаше голяма цицина на главата си. Надявам се, че няма да убие коня на Пини.

— Струва ми се спомена, че Ендрю също щял да язди.

— Упражняват се следобед, вместо да плуват. След това Джон изпраща Ендрю дотук, закарва коня в конюшнята, преоблича се и идва на посещение. Не знам как е още жив.

— А брат ти как се справя?

— С Пини всичко е наред. Изглежда по-весел от всякога, но много го бива да крие това, което е намислил. Нищо не казваше до онзи ден, когато се наложи да взема лекарство против блатна треска. А аз си мислех, че е за храносмилането.

— Той е романтик, Лизи. Как мислиш, дали някога ще се ожени?

— Пини? За бога, не. Вече е на тридесет и четири. Предполагам, че Лавиния Енсън е съкрушила сърцето му и сега е твърде късно. Той ще е един от категорията сладки и чаровни стари ергени. Поне няма да е досаден като стария Чарли Гаурдин. Иначе бих умряла от срам.

Момичетата се полюшваха в хамака. Люси беше в кухнята и разговорът стигаше до ушите й. Би се засмяла пред безпардонното отношение на девойките, но беше прекалено разтревожена за Пинкни. Получил бе остър пристъп на маларийна треска и се мъчеше да се пребори с болестта сам в града. А и направо го съсипваше фактът, че е забравил да борави с копието. Дървеното копие бе почти осем фута дълго, а дръжката — само два. Тежестта бе прекалено голяма дори за две ръце. Пинкни нямаше никаква контратежест. Можеше да направлява коня си с крака, в това никой не би могъл да го превъзхожда. Но копието го бе победило. Един ден тренировка на седмица беше крайно недостатъчно. Може би щеше да е по-добре да го убеди да ходи на работа само в дните, когато пристигаха товари от Карлингтън. Това би значело четири пълни дни в седмицата на острова. Сърцето й заби по-бързо. Слава богу, че през това лято Джулия Ашли бе решила да посети Стюарт, вместо да дойде на острова. Очите й бяха доста по-проницателни от тези на Лизи. Люси приготви лекарството на Ендрю и го постави на таблата заедно с вечерята. Той вече рядко сядаше в креслото си, предпочиташе унеса, който му осигуряваше приспивателното. Подсъзнателно Люси бе доволна от това.

 

 

Но Пинкни отказа да се вслуша в съвета на Люси и да промени своята програма. Тя правеше отчаяни опити да го убеди, когато изведнъж забеляза мъждукащата в ъгълчето на устата му усмивка.

Той вдигна дланите й към устните си.

— Този път не можа да прочетеш мислите ми — прошепна Пинкни в шепите й. — През септември смятам да преустановя всякаква работа. Рудата може да се натрупва в Карлингтън.

— Това ще е най-щастливият месец в моя живот. — Но Люси не знаеше, че жестоко се лъже. Още в първия ден на ваканцията си Пинкни се върна придружен от Лукас Купър — и двамата яхнали дорести коне. Само две седмици по-късно Лизи вече имаше хлътнали очи и бледо лице.

Програмата на Джон оставаше непроменена. Но в някои от дните той не беше сам. Лукас ги очароваше със своето вълшебство, Джон губеше самоувереното спокойствие, което бе натрупал през лятото, а Лизи сякаш се озаряваше отвътре. А после настъпваха дни, в които Лукас не се вясваше никакъв. Или се появяваше в компанията на Пинкни. Или пък просто подвикваше за поздрав, докато минаваше с коня си покрай къщата на брега. Лизи се опитваше да си отвлече вниманието с някоя книга или нова рецепта за обяд, но не можеше. Неизменно се появяваше с търсещ поглед на верандата и започваше да оглежда брега с надежда да зърне Лукас.

— Ще се разболееш — рече й Керълайн.

— Нищо не мога да сторя. Опитвам се. По-лошо е дори от времето, когато той прекара няколко дни в нашата къща. Сега вече дори не мога да спя.

— И какво смяташ да правиш?

— Какво мога да направя? Люси смята, че трябва да замина за Съмървил, но самата мисъл за това ми е непоносима.

— А какво казва Пинкни?

— Да не си луда? Никога няма да кажа на Пинкни. Току-виж тръгнал да дири Лукас с пушка в ръка. Люси му каза, че си имам женски проблеми и той толкова се засрами, че едва ме поглежда.

— Може би той ще успее да убеди Лукас да се ожени за теб.

— Не може. Никога не съм оставала насаме с Лукас. Никой не може да каже, че съм компрометирана. Ако само знаех как да го сторя, с удоволствие бих му позволила да развали репутацията ми, само за да се ожени за мен.

— И си готова на всичко?

— На всичко.

— Дори ако е нещо страшно?

Лизи кимна ядно.

Керълайн снижи гласа си до шепот.

— Знаеш ли какво е жена магьосница?

— Вещица — прошепна Лизи.

— В нашата плантация живее една такава. Татко замина там за един месец, ще прави сондажи за фосфат. Мога да кажа на мама, че искаме да се разходим с корабчето нагоре по реката и да му отидем на гости. А после ще се измъкнем за един ден и ще я открием. Тя продава любовни заклинания. Имаш ли пари?

— Мама ми даде малко, докато беше тук. Трябваше да ги пазя за чеиз.

— Е?

— Ще го направя.

Керълайн се изкиска.

— Винаги съм мечтала да я видя, но все ме беше страх. Ще бъде ужасно вълнуващо.

 

 

Люси се съгласи с радост на поканата на Керълайн. И без това самотните бдения на Лизи й късаха сърцето, а това, което истински измъчваше Лизи, беше непредсказуемостта в действията на Лукас. Като заминеше на гости у Рагови, поне няма да се налага непрестанно да дебне присъствието му.

Но трябваше да убедят Пинкни. Той се опасяваше от блатната треска. Лизи обеща да не пристъпва прага на къщата след залез-слънце. Все пак на Пинкни не му хареса, че отиват без майката на Керълайн. Наложи се Люси да му напомни, че собствената майка на Люси отсъства вече осем години, но той не се безпокои за нейната безопасност.

Най-сетне той склони да даде съгласие.

— Кой ще качи момичетата на корабчето? — запита. — Не могат да отидат сами. Аз ще ги придружа и ще видя как се справя надзирателят в Карлингтън. Ще поканя и Лукас Купър да дойде с мен. Често ме е разпитвал за фосфатния добив. Не знам дали знаеш, че той е инженер. Някои от идеите му са доста интересни.

Лизи се усмихна лъчезарно.

— Не! — възкликна Люси, повишавайки неочаквано глас. Пинкни и Лизи се облещиха в нея. — Няма да успееш да му покажеш всичко в Карлингтън само за един ден, а вечерта ще ми е нужна помощта ти за Ендрю.

Пинкни разбра, че това не е нищо друго, освен предлог, но се съгласи с молбата й, независимо от причината. Лизи не можа да му повлияе.

* * *

Раздялата с Лукас се отрази добре на мирогледа на Лизи. Корабчето бе оборудвано с удобни меки седалки, а запасите им от храна, според уверенията на Пинкни можеха да нахранят цял полк. Лизи не откъсваше хипнотизиран поглед от блъскащите се в блатистите брегове вълни, вдигани от преминаващия кораб. Това бе първото й пътуване по река от пребиваването й в имението преди почти десет години. Корабчето специално се отби до Коузуей хил, където бащата на Керълайн вече ги чакаше.

Керълайн гореше от нетърпение незабавно да потърсят вещицата, но през първите два дни валя дъжд. Мистър Раг навличаше мушамата и се заемаше с безплодното търсене на фосфат, а момичетата оставаха сами в потъналата в прах къща. Старата слугиня, която едновременно с това бе готвачка и икономка, почистваше единствено спалнята и кабинета. От време на време забърсваше и столовата и стаята на Керълайн, но това ставаше рядко.

На тавана момичетата откриха три гардероба, целите покрити в паяжини и натъпкани със стари бални рокли. Занесоха ги долу в приемната и започнаха да се кипрят с тях пред дългото плесенясало огледало. Собствените им отражения отсреща ги караха да се превиват от смях. Забравиха за напрежението да се държат непрестанно като жени сред обществото и се върнаха към безгрижните дни, когато баловете и танците не бяха нищо друго за тях, освен една измислена игра.

Когато на третия ден от посещението им дъждът спря, Лизи изведнъж почувства, че увлечението й по Лукас е отминало, нереално, като замъглените им отражения в старото огледало.

— Трябва съвсем да съм била изкукала — рече тя на Керълайн. — Та той е прекалено стар за мен, а и никога не би обърнал внимание на едно слабичко момиченце като мен, така че по-добре е да спра да мисля за това.

Керълайн беше разгневена.

— Не можеш да се откажеш просто така. Той е прекрасен. И непрестанно идва да те види.

Лизи вдигна рамене.

— Идва да види Люси и Пини или пък прави компания на Джон. Аз просто живея там, това е.

— О, Лизи, не разваляй всичко. Нали каза, че искаш да отидеш на вещица, нека сега да отидем. Хайде, ще се позабавляваме! — Керълайн я задърпа за ръката.

— Е, добре. Но ти също ще си поискаш нещо. — Керълайн обеща.

* * *

— Мисля, че най-добре ще е да се връщаме, Керълайн. Скоро отново ще завали.

— И какво? Дърветата ще ни пазят. — Лизи погледна към надвисналите над главата й масивни клони. Скриваха напълно небето и въздухът под тях беше неподвижен и топъл. Кракът й се заплете в един корен и тя се свлече шумно на земята. Докато се изправяше, в роклята й се закачиха тръни.

— Керълайн! Почакай. Закачих се! — Тя направи опит да се освободи, като внимаваше да не скъса роклята си. Една птица присмехулник пропя закачливо над главата й. Опита се да си представи думите на птичата песен: „Върни се, върни се“. Ако кажеше на Керълайн, тя щеше да й се присмее. Но имаше смразяващото чувство, че гората и нейните обитатели я предупреждават. Приключението хич не беше забавно. Наблизо изпука клон и тя подскочи. След това до ушите й стигна смехът на Керълайн.

— Уплаших ли те?

— Разбира се, че не. Помогни ми да се измъкна от този ужасен трънак.

След няколко минути излязоха на открито. Лизи се почувства засрамена от глупавото си държане в гората. Небето над тях си беше все така синьо, макар че далеч вляво се струпваха сивкави облаци. Внезапно задухалият вятър блъсна широките им шапки; тази на Керълайн подскочи във въздуха и се затъркаля по земята. Лизи успя да задържи своята, докато Керълайн я гонеше със звънлив смях.

„Керълайн е права, помисли си тя, всичко това е много забавно.“

Когато най-сетне стигнаха шапката, двете момичета се отпуснаха на земята, задъхани и засмени. С това настроение поеха по горския път. Оставаше още съвсем малко.

Колибата беше скована от неодялани трупи. Едвам се забелязваше сред високите борове, които сякаш я обгръщаха с най-долните си клони. Щяха да я подминат, ако не бяха забелязали дима, който излизаше от глинения комин. От него се носеше някаква странна, възкисела миризма, която ги накара да сбърчат носове. Момичетата спряха. Керълайн хвана Лизи за ръката.

Лизи усети неувереността на своята приятелка и това я накара да се почувства по-смела.

— Ха — рече тя, — дори не е направена от меден сладкиш. — Двете побързаха с длани да запушат бликналия смях.

— Ще влезеш ли, Лизи?

— Ама разбира се. А ти?

— Определено. Но ти върви първа.

— Хайде да влезем заедно.

Гласовете им се бяха снишили до шепот.

— Какво ще кажем? — Керълайн я стисна за ръката.

Лизи прехапа устни.

— Колко е тихо. Може би тя не си е вкъщи. — Вече не се чувстваше толкова въодушевена.

— Страхливо коте — подигравателно изкриви устни Керълайн.

— Не съм. Пусни ме, ще почукам на вратата. — Лизи пристъпи наперено напред.

Вратата се отвори, още преди да я докосне. В колибата цареше зеленикав мрак, през закритите от борови клони прозорци се прецеждаше слаба светлина. Огнището също грееше в бледорозово сияние, но Лизи го зърна едва след като жената на вратата се пресегна и я дръпна вътре.

— Керълайн! — извика Лизи.

— Тя ще почака — отвърна жената и затвори вратата.

Лизи почувства близостта на стените, надвисналия таван и мрака около нея. Почувства, че се задъхва. Жената извади нещо от джоба си и го хвърли в огъня.

— Сядай, дете — рече тя, — докато още можеш да дишаш.

Гъст облак дим се надигна от огнището. Лизи вдигна ръка към гърлото си, внезапно завладяна от паника. Димът проникваше в очите, устата и носа й. Въздухът не й достигаше и тя започна да се задушава.

Постепенно започна да осъзнава, че става нещо странно. Гърлото й се отпусна и пое свободно дима. Той беше приятно прохладен, успокояващ, отпускащ и свеж. Лизи приседна на едно ниско столче, което й посочи жената, и пое дълбоко от вълшебния дим.

— Чудесно — рече тя. — Какво е това?

В отговор се разнесе само сочен, дълбок кикот. Тя надзърна през дима към жената. Беше невероятно дебела, с огромни месища по ръцете и цяла пирамида от тресящи се брадички. Кожата й бе в цвета на черно кафе. Облечена бе в рокля с крещящи жълтеникавочервени шарки, която се усукваше около огромното й тяло, сякаш беше жива. Жената се усмихна и разкри пет блестящи златни зъба.

— Защо дошла до Маумʼ Роза, миличка?

Лизи не можеше да отговори. Чувстваше, че жената е настроена приятелски към нея. Но сърцето й блъскаше лудо от страх.

Смехът на Маумʼ Роза прокънтя в тясното пространство на стаята.

— Да не ти е котка отхапала език, а? Чакай да позная… Ти искаш малко магия, може би. — Тя започна тихичко да си тананика.

— Да маʼам — отвърна Лизи.

Маумʼ Роза вдигна ръце нагоре. Бледите й длани сякаш блестяха в слабата светлина.

— Хайде, Исусе — изписка тя, — чуй малката бяла лейди. Нарича старата Маумʼ „маʼам“. Това прекалено почтително. Много приятно. Маумʼ бъде щастлива да направи малка магия за нея. Какво те притеснява, миличка? Ти иска Маумʼ прогони някоя брадавица? Мазило за твои лунички?

— Не — прошепна Лизи, — не точно това.

Златните зъби на жената блеснаха, огромното й тяло се разтресе.

— Може би — закиска се тя, — може би искаш да прокълнеш някого. Маумʼ няма да прокълне без добра причина. Кой ти сторил зло, миличка?

Лизи премигна. Любопитството надви страха й.

— Какви проклятия можеш да правиш?

— Искаш да купиш някое?

— Не, само се чудех.

— Маумʼ не харесва да я питат, миси. Имаш работа, говори тогава. — Приятелският тон в гласа й беше изчезнал.

— Съжалявам — поколеба се Лизи. Тя повдигна полата си и се приготви да си върви. Но не можеше да си тръгне, без да изпълни онова, заради което бе дошла. Керълайн никога нямаше да я остави на мира. Ако не друго, поне трябваше да я попита.

— Моля ви, маʼам — поде тя, — чух за едно момиче, което било влюбено и вие сте му помогнала. — Лизи зачака неспокойно, но се чувстваше глупаво. Готова бе да побегне, ако жената й се изсмее.

— О, миличка — усмихна се Маумʼ Роза, — аз помогнала на повече млади момичета — и момчета — отколкото са твоите години. Повече искат любов, отколкото проклятие. О, да, лейди, аз знае всичко за любов.

— В такъв случай ще ми помогнеш ли? — запита нетърпеливо Лизи. Изведнъж се бе изпълнила с абсолютна вяра в тази жена. Димът се виеше в тъмните ъгли на стаята. Лизи видя бързо менящи се форми, неясни очертания, които можеха да са на фантастични животни или на хора. Вътре в мислите й покритите с белези устни и подигравателни очи на Лукас Купър сякаш я дразнеха. Изведнъж почувства болезнено желание да чуе гласа му и да види отблясъка на слънцето в русите му коси.

— О, моля — рече тя.

— Миси, всяка магия си има цена. — Закръгленото лице на Маумʼ Роза плуваше сред дима.

— Имам пари — Лизи бръкна в джоба си. — В злато. — Тя протегна една монета.

— Има две цени — отвърна едрата фигура. — Една е в злато. Друга е в звездите. Магията винаги струва повече, отколкото мислиш. — Тя протегна ръка към тази на Лизи, тлъстата й длан бе обърната нагоре.

Пръстите на Лизи се впиха в златната монета.

— Какво искаш да кажеш? — Тя потрепери.

— Това, което казала. Плащаш повече, отколкото знаеш, когато купуваш магия. Трябва да си сигурна, че я искаш.

Лизи пусна монетата. Ръката на Маумʼ Роза се превърна в здраво стиснат юмрук.

— Върви тогава — каза тя.

Измамиха ме, помисли си Лизи.

— Ей? — извика гневно тя. — Можеше поне да попиташ за кого се отнася!

Маумʼ Роза държеше монетата на безопасно разстояние. Тя се изсмя.

— Такъв е цветът на главата — рече тя. Сетне се наклони към Лизи и прокара пръст по челото й нагоре към косата. — С белег от нож е тук. — Лизи потрепери от допира на вещицата, Маумʼ Роза отново се разсмя. — Върви у дома, на „Мийтинг стрийт“ — рече тя. — И позволи на тази стара жена да сготви своя обяд.

— Откъде знаеш? — настоя Лизи.

— Върви — повтори Маумʼ Роза. Тя бръкна с пръсти в една кратунка и хвърли нещо в огъня. Стаята се изпълни с отвратителна миризма на разложено. Лизи побягна.

Когато отвори вратата, заедно с нея навън полъхна димът и вонята. Керълайн притисна нос с пръсти. Лизи я сграбчи за ръка и побягна.

— Направи ли го? — попита задъхано Керълайн.

— Да — отвърна Лизи, — но всичко е измама. Тя ми взе парите и после ме прогони. И нищо не направи.

По-късно разказа на Керълайн подробно за случилото се.

— Как мислиш, наистина ли е вещица? Знаеше за белега на Лукас и къде живея.

— Надявам се, всичко е толкова вълнуващо — Керълайн подскочи на леглото. — Но — продължи тя ненадейно помръкнала, — знаеш какви са черните. Винаги знаят всичко за делата на белите. Татко казва, че клюкарствали помежду си с барабани от джунглата.