Александра Рипли
Чарлстън (18)

18.

Шед влезе в библиотеката и заговори с неприсъщо за него оживление.

— Хей, кеп, на какво казват хората „мергел“?

Пинкни вдигна поглед от счетоводните книги. Чувстваше се засрамен от това, че си беше изпуснал нервите.

— Рано се прибра. Какво ще кажеш за чаша вино?

— Не, благодаря. Защо не ми отговориш на въпроса?

Пини се засмя:

— Човек никога не може да те обвини, че говориш празни приказки. „Мергел“ се нарича варовиково полезно изкопаемо, което се намира в някои места в земята. Интересен материал. Пълен е с вкаменелости. Хората са попадали на кости на праисторически животни, на риба и може би дори на човешки същества. Защо искаш да знаеш? Само не ми казвай, че в хотел „Чарлстън“ е дошъл и археолог.

Шед подаде на Пинкни чашата с мадейра, която му беше налял:

— Говорят, че е добър тор — каза той. Беше толкова напрегнат, че се тресеше.

— Значи са луди. На почва, в която има мергел близо до повърхността, не расте нищо. В Карлингтън имаме голяма площ с мергел в земята. Там не е се е хванал даже отровен дъб. Но ако е надълбоко, тогава всичко е наред. Няма особена полза от него.

Шед се отпусна.

— Надявах се да е така. Когато беше в болницата, ти доста говори за някакъв малък кон.

— Така ли? Не си спомням. Трябва да съм бълнувал. Странно е какви неща изплуват в главата ти, когато си в треска! Да, когато бях малък, започнаха да копаят втора хладилна яма. Онази варовикова земя е подходяща за това, защото по някаква причина в нея винаги остава хладно. Та, когато изкопаха около три-четири фута, стигнаха до перфектно запазения скелет на еохипус. Черните се изплашиха до смърт и тичайки отидоха при баща ми. Той беше много възбуден. Негрите не искаха и да чуят да се приближат. Наложи се татко и аз да слезем в ямата и да разчистим останалия варовик, който го покриваше. Тогава той ме изпрати за енциклопедията и трябваше да му прочета на глас за него. „Еохипус“. Ще ти призная, че се измъчих докато го произнеса правилно. Това е предшественикът на днешните коне, но разбираш ли, той не съществува от…

— Това е много интересно, професоре — прокашля се Шед.

— Наистина е интересно. Но имам чувството, че не ме слушаш захласнат.

— Чакай сега аз малко да те захласна. Този там… мергел… бил пълен с нещо, което се нарича фосфати. А всяка земя, на която се сади пшеница, трябва да бъде подхранвана и с фосфати през цялото време. Едни приятелчета от Филаделфия току-що са пристигнали в града, за да създадат компания с някакъв от местните, който има същата земя като твоята. И са донесли един милион долара с тях. Никой не би инвестирал такива пари, ако не разчита да си върне поне по петдесет долара за всеки вложен.

— Фосфати ли? Не знам нищо за това.

— В такъв случай, кеп, най-добре е пак да погледнеш в своята енциклопедия. Това е дяволски по-интересно от разни мъртви коне. Може да установиш, че държиш ключа на всичките си проблеми в онази хладилна яма. Под формата на копане на пари от земята.

Издъненият скиф се клатеше и пропускаше вода.

— Извинете, мист Пинкни — каза ухилено Били, — сигурно ни е хванал някой рак.

Пинкни кимна и се усмихна механично. Цялото му внимание беше приковано върху познатите места по брега.

Извитият дъб, в който се бяха вплели стеблата на глициния, трябваше да се покаже на следващия завой на реката. Вече бяха подминали навеса за лодки, където се привързваха по-тежките баржи. От постройката бяха останали само изгнили дъски, но той беше сигурен, че именно това беше навесът. Блатната трева, изгоряла до златно кафяво под лятното слънце, се поклащаше в невидимото течение на прилива и оказваше почти хипнотизиращо въздействие с ритмичното полюшване първо в едната, после в другата посока. Тя си беше върнала част от територията. Бентовете, които отбелязваха присъствието на човека тук, построени от него, за да може да избира момента, когато да залее оризовите ниви, сигурно се бяха срутили, връщайки дивия изглед на полята по тези места. Това беше без значение. Истинското мочурище беше красива гледка за очите на Пинкни. Освен това, ако Шед беше прав, Карлингтън повече нямаше да види какво е това ориз. Но тревата щеше да остане вечно, част от реката, дом за птиците и храна за големите сезонни ята прелитащи патици.

Наближаваха. Мислите на Пинкни се въртяха около безсмислената сделка, която беше сключил със Съдбата. „Дано поне дървото да е още там, не възразявам къщата да я няма“, повтаряше си той наум отново и отново, в такт с повдигането на греблата от водата. Реката ги носеше все по-близо и Пинкни усещаше как сърцето му започва да тупти все по-силно.

Скоро. Всеки миг. Как беше възможно боровете да са се издигнали толкова много — не можеше да вижда през тях. Дали не бе сбъркал? Може би завоят бе на друго място… не. Ето го, там се виждаше неговото дърво. Той гледаше, без да може да откъсне поглед и сърцето му се изпълваше със спомени, с болка и благодарност. Огромната извита глициния все още сплиташе клони по местата, където се беше катерил по нея. Все още съществуваше онзи самотен клон, на който мяташе въже и се люлееше, въртейки се, сякаш яздеше кон. Когато беше много малък, беше чувствал, че буквално излита в безтегловен полет в небесата, готов да оседлае и обязди самите облаци. А след като поотрасна, бе открил за себе си изумителната жилавост на лианите, беше се катерил по тях, и презирайки тежкия сладък аромат на цветовете, ги беше късал на едно специално място, а после, обхванал с ръце и крака жилавото стебло, се оттласкваше и политаше заедно с него над реката, за да скочи във водата, запазила зимната си хладина, така че чак дъхът му замираше.

— Дом — каза той. А след това, ненаситно, забравил сделката, започна да се моли вътре в себе си. Моля те, Господи, нека е там! Къщата, домът, моя живот, Карлингтън. Нямаше нищо, което не би обещал, в замяна на черниците и обширната стара къща зад тях. Само още малко и… Греблата потъваха с плясване във водата, изтегляха се, изваждаха се, пак потъваха…

Кеят. Кеят все още си беше на мястото. Пинкни тупна Шед по рамото. Ето и високите дървета, вече започващи да пожълтяват. Черниците не бяха удачен избор за входна алея. Дъбът или магнолията оставаха зелени и през зимата. Но някой отдавна забравен Трад беше повярвал, че може да добави и копринени буби към всичко, което имаше в Карлингтън, и беше засадил черниците. Дърветата висяха под тежестта на провисналия испанския мъх. Пинкни нетърпеливо чакаше да подминат сивия, полюшващ се екран.

И тогава изкрещя пронизително бойния вик на бунтовниците.

— Там е! Били, Шед, къщата е там! Мили боже… това е Карлингтън. Приберете тези гребла. Да слизаме!

Построена за живот и през зимата, къщата беше по-ниска от високите сгради на Чарлстън, с които Шед бе успял да свикне. Бе само на два етажа. В центъра се виждаше огромна веранда с формата на полукръг, обхващаща и двата етажа, по периферията на която имаше колони от кипарис, боядисани с бяла, започваща да се лющи боя. Стените бяха иззидани със сиво червеникавите тухли, изработвани в Чарлстън, а прозорците бяха с рамки от варовик. По някои от тях все още имаше здрави зелени кепенци. Три от останалите висяха под наклон, увиснали само на по една панта. Повечето от прозорците бяха голи и стъклата по тях — изпочупени. По стените се виеше бръшлян, тук-таме проникнал през тях вътре.

Пинкни не обръщаше внимание на пораженията. За него това беше домът и той го виждаше със сърцето си. Изтича пред останалите, без да обръща внимание на буренясалата входна алея и поляните.

Предната врата беше залостена. Наложи се Шед да му помогне да я отворят. Вътре го посрещнаха голи стени, покрити с паяжини и купища навети изсъхнали листа в стаите с избити прозорци. Пинкни влизаше пръв във всяка стая на къщата. Шед го следваше както обикновено малко зад него, наблюдавайки го внимателно през полузатворените си клепачи. Когато се върнаха при входната врата, Пинкни въздъхна дълбоко и после сви рамене.

— Направо са ни обрали, копелетата — каза той. Но в гласа му нямаше определено чувство. — Хайде, Шед. Сега ще ти покажа ямата с изкопаемите. — И той излезе, без да се обръща.

Дупката беше квадратна със страна около десет фута и дълбока три фута. Двамата седнаха на ръба и заклатиха крака. Както беше обещал Пинкни, по стените на ямата стърчаха грапави буци с различни размери. Шед откърти една от тях и я разгледа. В нея имаше някаква кост с триъгълна форма.

— Зъб на акула — обясни Пинкни. — Като малък ги събирах. Те по някакъв начин излизат близо до повърхността, а след оран се показват и слугите изпращаха да ме повикат, за да разгледам браздите от плуга и да ги събера. Имах сигурно над двеста. Рекордьорът сред тях беше дълъг цели осем инча. Сред тях се намираха и кости, но нищо така чудесно запазено както малкия кон. — Дъното на дупката беше посипано в опадали листа, така че не можеха да го видят. Макар да не бяха говорили по този въпрос, те решиха да го оставят както си беше. — Е, Шед, какво мислиш?

— Изглежда ми наред, кеп. Ще отчупя още няколко парчета и ще дам да ги анализират. Защо не вземеш този зъб?

— Не, благодаря. Там вътре се сбогувах с младия Пинкни. Не искам да започвам колекционирането на сувенири.

— Мога ли аз да го задържа?

— Разбира се. Хайде да тръгваме. Приливът се обръща.

— Готово, кеп.

Вече се качваха в лодката, когато чуха глас, който ги викаше. Пинкни се взря нагоре по реката, откъдето се приближаваше кану от издълбан дънер на кипарис. Когато приближи, те видяха, че един невероятно стар негър гребе в него. Той се усмихна с беззъбата си уста, когато видя, че Пинкни го е познал.

— Това е Куджо — извика Пинкни. — Татко Куджо! — Той се изкатери обратно на кея и се протегна към побелелия, съсухрен старец.

— Господ да те поживи, мист Пинкни! Не мислех, че ще те видя отново! — Куджо с мъка се изкачи на кея и изчезна в прегръдката на Пинкни.

Нямаха много време за разговори. Приливът нямаше да ги чака. Пини научи, че Куджо все още живее в бунгалото, което му беше служило за дом в продължение на петдесет години, и че внуците му, неговите „момчета“ му носели достатъчно храна и дърва за огрев. Пини трябваше да тръгва.

— Ще се върна, Куджо — обеща той.

На път за града, Пини разказа за стареца на Шед и Били.

— Той беше главен коняр, откакто го има на този свят. Научи татко да язди. Мен също. Както и Стюарт. А да знаете как обича конете! Говори им на някакъв особен език и те разбират всяка дума. Всички казваха, че Куджо е расовият кон на Карлингтън. Той лично е отгледал всеки състезателен кон, който някога сме имали… Освен това, съумя да погребе четири жени и да стане баща на повече от трийсет деца. Какъв велик старец! Най-голямото щастие беше, че го видях. Шед, животът започва да изглежда все по-добър. Ще видиш, на края ние ще бъдем победителите.

На следващия ден Шед научи къде се изпращат пробите за анализ. Той избра подходящ момент и се вмъкна в пощата. След това повтори същия номер и в банката. Върна се у дома с чек на името на Пинкни.

— Намерих един приятел, който е готов да рискува — обясни той. — Ще разберем резултата от анализа след месец-два. А дотогава това ще ни е от помощ.

Той така и не каза името на приятеля, проявил готовност да рискува.