Александра Рипли
Чарлстън (22)

22.

На следващия ден Пинкни се почувства значително по-добре. Целият ден прекара в складовете и привечер изглеждаше съвсем добре след активната работа. Когато се прибра, завари къщата изпълнена с врява. Майка му припкаше наоколо като истинска квачка. Беше сряда; вечерта Стюарт трябваше да отиде на училище по танци, банята му вече беше готова, но не и той.

— Мамо, часът е едва шест, ще си дойде на време — успокои я Пинкни. Мери не му обърна никакво внимание.

— Къде е това момче? Никога не е бил тук, когато ми трябва. Стюарт? Слизай веднага! — извика тя нагоре по стълбите.

Но Стюарт бе далеч извън обсега на нейния глас. Ранното здрачаване на зимното небе бе довело до още по-широки дръзки набези на клуба. Прикрити в руините на изгорелите сгради или в недовършените постройки на тези, които тепърва щяха да бъдат издигнати те придвижваха района на своите операции все по-близо до центъра, където се намираха юнионистките военни части и Цитаделата. Както винаги, предвождаше ги Алекс, но този път автор на плана бе Стюарт. Докато надничаше иззад надписа, който обещаваше, че в магазина се продават „Най-добрите стоки в цяла Каролина“, той потрепери от гордост. Тази нощ предстоеше да проучат тайните проходи, през които да се доберат незабелязано до площада. От там по часовника на Алекс щяха да наблюдават караула и часовете, по които се сменя. С това приключваше ужасно дългия период на подготовка.

Утре щеше да е неговият — на Стюарт — момент да поеме водачеството. Както обикновено щеше да се завърти около Арсенала. Не можеше да си спомни кой ще е на пост, но знаеше, че няма да е Пини. Стюарт щеше да се държи като малко момче, за да измами поста. После, докато останалите членове на клуба предприемат отвличащи действия, той щеше да се промъкне и щеше да открадне отвътре барут.

И в клуба щяха да чакат него, а не Алекс. Щяха да имат достатъчно време, за да направят бомбата, преди да стане време да се прибират за вечеря. И после щеше да настъпи моментът. Щяха да тръгнат по вече изучения маршрут, да изчакат, докато часовоят стигне най-далечния край, да изтичат до прозореца на оръжейната и да хвърлят бомбата. На площада няма прикритие, но ако действаха достатъчно бързо, янките нямаше да имат време да реагират.

— Стюарт! Побързай. Насам идват хора. — Алекс го дръпна за крака. Стюарт се откъсна от своите героични мечти за утрешния ден и погледна надолу. Алекс вече бе слязъл. — Хайде! — извика той, извъртя се и побягна.

Звукът от нечие пеене накара Стюарт да обърне глава. Точно под него група чернокожи маршируваха под ритъма на собствените си напевни гласове. „И положиха тялото на Джон Браун в гроба черен…“ Пламъкът на факлата, която носеше един от тях хвърляше зловещи сенки. Стюарт замръзна.

— Ей! Какво е това? — Факлоносецът спря. — Прилича на птица с червена глава! — Той вдигна ръка. Светлината достигна до Стюарт. Той отстъпи назад.

С пронизителни вопли черните мъже се понесоха през скелето на конструкцията право към него. Краката му едва бяха докоснали земята, когато една ръка го сграбчи за шията и го изтегли на светло. Вдигнаха факлата над главата му.

— Я виж какво си имаме тук! — рече онзи, който го бе хванал. — Една малка птичка. Какво правеше там горе, бяло момче? Не знаеш ли, че нощта е за негрите? Мама не ти ли каза да стоиш у дома по тъмно?

— Той не слуша какво му казва мама — каза другият и се наведе към дърпащото се момче. — Не уважава. Негов баща трябва нашиба хубав за това.

— Може негов баща умрял на войната — предположи факлоносецът. — Може армия хванала негов баща и изпекла го жив. — Той пъхна пламъка в лицето на Стюарт. Стюарт почувства пареща болка в бузата и ухото. Мъжът, който го държеше, отблъсна факлата встрани.

— Не изгаряй това момче, Тоби. Мисля, че тази птичка нуждае от хубав камшик, това всичко. И ние помогнем той научи се. Точно както белите учат нас. — Стюарт се залюля сред насъбралите се мъже, един удар отзад го завъртя.

От всички страни върху му се сипеха юмруци, блъскаха вдигнатите му ръце, лицето, ушите, бъбреците, очите, устата. Чуваше се само звукът от ударите на юмруци в плътта, нещо закапа. Тъмни кръгове от кръв се появиха в краката му. После през звъна в ушите си долови нещо ново. Шум от тичащи крака и викове. Ударите спряха. Пуснаха го и той падна на земята. Спасен! Беше спасен! Той с мъка отвори подпухналите си, окървавени клепачи. Трепкащата светлина на факлата за миг падна върху лице, което му се стори познато. Беше замъглено и странно, но от него се излъчваше спокойствие.

— Алекс — опита се да каже той. После една тухла се стовари на главата му и светлината угасна.

 

 

Илайджа влезе забързан в Арчър хол. Стана му приятно, като забеляза, че е два пъти по-многолюден от обичайното. Тази нощ се готвеха да встъпят много нови членове. Той самият бе член на Обединената лига вече повече от година и се гордееше с трайно растящата мощ на неговия орден. Белите не ставаха по-силни. Илайджа се бе вслушвал внимателно в политическите разговори на вечеря у Трад, откакто се бяха върнали мистър Пинкни и мис Джулия. Очевидно се бяха отказали от надеждата, че техните хора ще успеят да направят нещо против конституцията на Южна Каролина, която щеше да бъде подписана в Кълъмбия през идния януари. Илайджа знаеше какво се казва в нея. Черните щяха да получат право на глас. А след това те щяха да създават законите. И никога вече черен няма да влезе в затвора. Всичко, което трябва да стори, е да гласува за републиканците, както го съветваше Обединената лига.

Той поздрави няколко приятели, с които се бе сближил на срещите, и те го осведомиха за причините, поради които събранието е толкова многолюдно. Тази вечер щеше да говори Деди Кейн. Илайджа плесна с ръце. Много пъти бе чувал това име, Деди Кейн обикаляше целия щат, за да произнася речи, но досега Илайджа не бе го виждал. Той си проби път към средата на стаята. Както обикновено, на сцената бе издигнат олтар, обвит със звездното знаме, на който бе поставена разтворена библия и копия от Конституцията и Декларацията за независимостта. Илайджа се приближи, доколкото можеше. Под този олтар щеше да произнесе своята реч Деди Кейн.

Сърцето му заби още по-бързо, когато чу шума от затварянето и залостването на вратите. Имаше нещо вълнуващо в тайнствения характер на сбирката, в секретните знаци, които си разменяха по улицата членовете, в прошепнатите късно през нощта, през отворения прозорец съобщения за следващия ден и час на среща. Но най-вълнуващо от всичко бе онова, което предстоеше. Чувстваше го не само в себе си, но и в хората наоколо. Най-сетне моментът настъпи. В един миг всички лампи бяха изгасени. И тогава зад олтара някой запали огъня на Свободата. Всички започнаха да пляскат с ръце, да тропат с крака в пода и да пеят. „Тялото на Джон Браун…“

Един висок и ясен глас, който идеше откъм огъня, надви шума на тълпата. А сетне иззад пламъците се появи едър мъж, облечен в червено расо. Това беше Деди Кейн. Той вдигна ръце нагоре и дългите му ръкави се развяха като пламъци.

— Исусе мили! — възкликна Илайджа. Той се облещи толкова силно, че чак очите го заболяха.

— Братя и сестри — извика силният глас. — Знаете ли кой съм аз? Казвам, познавате ли вашия брат?

— Да, да, да, братко — изкрещя в отговор тълпата.

— Наричат ме Деди Кейн. Вие познавате ли ме?

— Да! Деди Кейн!

— Но имам и други имена, много други, които никой не знае. Искате ли да ви ги кажа?

— Да! Да, братко!

— Името ми е мъст. Името ми е кръв. Името ми е смърт. И още много други имена имам. Искате ли да ги узнаете?

— Да! — този път ревът бе оглушителен.

— Името ми е черньо. Името ми е роб. Името ми е момче.

— Не! Никога! Не, не, не! — чу се сподавен плач.

— Името ми е кръв! — Разнесоха се ръкопляскания.

— Да!

Пляс… пляс… пляс…

— Името ми е смърт!

Пляс… пляс… дум…

— Името ми е мъст.

Дум… дум…

— Да!

Дум… дум… дум…

— Името ми е Деди Кейн! Кажете го!

— Да! Да, Господарю мой! Деди Кейн! И отново тропот на крака.

Деди Кейн дръпна една горяща лента от огъня и я приближи към лицето си. С другата ръка направи знак на тълпата да замълчи.

— Братя и сестри — поде той, — вижте белега на Каин. Аз нося белега на Каин. Също както Каин е убил Авел и бил белязан със справедливия гняв на Бога, така и аз съм белязан от Всевишния да бъда символ на гнева на моя народ. Погледнете ме! Вижте лицето ми. Моите братя и сестри ме гледат със съжаление. Това е лице на бял човек. Това е лицето на греха! — Под ярката светлина на пламъка лицето му изглеждаше призрачно бледо. Кървавочервени пламъци горяха в очите му. Тълпата изстена и се залюля.

— Съжалете ме! Заповядвам ви!

Стаята се изпълни със стонове и вопли. Една жена заплака.

Облечената в червено ръка отново даде знак за мълчание.

— Знаете ли как се сдобих с това лице, с този каинов белег? Знаете. Всички вие знаете. Нима го получих от баща си? Не! От майка си ли го получих? Не! Получих го от белия човек! Получих го от бащата на белия човек! И от бащата на неговия баща! Как ли? Вие знаете как! Аз знам как. Всички ние знаем как и това е нашият срам. Когато белият човек облада майка ми, той попита ли я дали го иска? Не! Когато неговият баща облада майката на майка ми, той попита ли я дали го иска? И какво казваха моят баща и бащата на неговия баща, когато виждаха как белите им взимат жените? Можеха ли да кажат „не“?

— Не! — изрева в отговор тълпата.

— Можеха ли да кажат: „Остави жена ми на мира“?

— Не!

— А когато се роди детето, когато се роди бебето мулат, младенецът, белязан с белега на срама, можеха ли да кажат: „Бели човече, вземи си бебето, то няма нищо общо с мен“? Можеше ли баща ми да каже това?

— Не!

— Можеше ли вашият баща да каже това?

— Не!

— Братя и сестри. Можем ли да го кажем сега? Можем ли да кажем: „Оставете жените ни на мира“?

— Да. Благодаря на Бога! Да!

— Да. Можем да го кажем. И ще го кажем. Ще кажем на белия човек — ето я твоята мъст. Ето го твоят срам. И той ще види своя срам в белега на Каин. Ще го зърне в пламъка на факлата. Така както го виждате вие. Той ще го види и ще знае. И никога вече няма да докосва жените ни. В пламъка на факлата ще види Каин. Във всепречистващия огън. Огънят, който е символ на Всевишния. Огънят, който са следвали чадата на Израил. Огънят! Огънят ще изгори нашия срам. Огънят! Ще го изгори! Ще изгори стените, които ограждат белия човек. Ще изгори неговите семена. Ще изгори и него. Аз ви го казвам. Обещавам ви го. Кълна се пред вас. Близо е съдбовният ден. Денят на огъня. Денят на смъртта. Денят на нашето отмъщение. Денят на Каин! Следвайте ме, братя. Следвайте ме към Огъня на Свободата. Следвайте ме!

И тълпата го последва, пеейки, викайки, крещейки тайните слова на Обединената лига.

— Свобода!

— Линкълн!

— Верни!

— На Лигата!

Крещяха до пресипване. А сетне Деди Кейн вдигна ръце за благословия. И те го последваха в клетвата и се заклеха да бъдат републиканци.

Илайджа бе изхвърлен навън заедно с развълнуваната тълпа. С мъка се придвижваше напред. Все още бе под въздействието на преживения шок. Лицето на Деди Кейн беше лице, което познаваше. Кожата бе потъмняла, човекът бе остарял. Но иначе това беше лицето на Алекс Уентуърт.

Той взе трамвая за вкъщи, прекалено изтощен, за да върви.

— Моля те, Боже — мърмореше по пътя. — Не позволявай на мис Пинкни да ме попита къде съм бил. Позволи ми да си легна изтощен.

Никой не го попита къде е бил, никой дори не го забеляза. Всички слуги бяха в кухнята, плачеха и се молеха. Лизи беше в кабинета, гушнала се в ръцете на Шед, който я люшкаше, нашепвайки някаква приспивна мелодия без думи. А Мери, Пинкни и Джулия бяха в болницата, където доктор Перигрю правеше отчаяни опити да спаси живота на Стюарт.

Вече три седмици Стюарт се движеше по тънката линия между живота и смъртта. По-голямата част от времето беше в безсъзнание, а когато, макар и рядко идваше на себе си, трябваше да го успокояват с лаудан, за да не си счупи нещо от силните конвулсии. Два дена преди Коледа го докараха вкъщи.

По това време Джулия вече бе взела решение и го обяви с типичния маниер на императрица:

— За нова година трябва да се върна в имението. Ще взема децата с мен. Момчето има нужда да се откъсне от компанията, с която ходи, Лизи се нуждае от подходящо възпитание, което никога не ще получи от майка си. — Мери заплака и направи слаб опит да възрази, но Пинкни не й позволи. Помнеше добре своята златна младост в плантацията на Трад. Щом той не можеше да осигури същото на брат си и сестра си в Карлингтън, може би Джулия би успяла в имението. Това беше тяхно право по рождение.