Александра Рипли
Чарлстън (38)

38.

Елизабет и Мъхчо си имаха компания през август.

— Със сигурност не бих отишла в къща с бебе в нея — каза Джулия Ашли, — затова реших да дойда тази година.

Въпреки че Джулия беше сприхава, както винаги, Елизабет всъщност се радваше да я види. Тя без съпротива скъса широките фланелени дрешки, които беше приготвила, и ги уши наново, както се харесваха на леля й. Даже се опита да говори на френски по време на чая, но Джулия я възпря, обявявайки речника й за беден, акцентът й — за обида към цивилизацията, която беше родила Монтен и Молиер. Джулия я накара да я придружава при ежедневните й разходки в разстояние на пет мили.

— Ще се превърнеш в пудинг, ако само се излежаваш, докато се появи младият Купър. Колко мислиш, че ще харесваш тогава на своя Аполон?

След като първоначалните болки и болежки в краката й престанаха, Елизабет откри, че очаква с нетърпение поредното си раздвижване. Лукас беше забранил плуването, но бе признал, че ходенето може да бъде полезно. През септември той си беше отново вкъщи и й правеше компания, след като Джулия си тръгна. Елизабет държеше ръката му, гледаше златистата му коса и ритъмът на прибоя й се струваше като музика.

Върнаха се в кукленската къщичка през октомври.

— Трябва да побързам, за да приготвя стаята на малкия Лукас — каза Елизабет щастливо. — Много скоро бременността ми ще започне да личи и няма да мога да излизам за покупки. — За последен път тя се появи публично на турнира на хиподрума. Джон Купър го нямаше там; той изобщо не си беше у дома от миналата година. Лукас спечели лесно. Той короняса съпругата си с венеца от цветя под всеобщите аплодисменти. Елизабет дочу възхитения шепот по отношение на съпруга й и почувства, че наистина е Кралица на Любовта и Красотата.

През ноември тя отпразнува деветнадесетия си рожден ден в компанията само на Лукас. Останалата част от фамилията и приятелите й бяха на погребението на Ема Енсън. Елизабет нямаше възможност да отиде. Беше вече в шестия месец.

 

 

— Кемпър, казах ти, че днес си тръгвам рано. Не мога да се занимавам с никакви случаи повече.

— Да, сър, г-н съдия Трад. Но случаят е специален.

Стюарт изгледа злобно младия нервен адвокат.

— Погребението на братовчедка ми е специален случай. Твоят може да почака.

Г-н Кемпър беше необичайно настоятелен.

— Г-н съдия Трад, сър, ако само ми разрешите да ви опиша с няколко думи какъв е въпросът…

— Давам ти точно две минути.

След първото изречение Стюарт откачи мантията си от закачалката и пъхна ръце в ръкавите й. Той пропусна погребението на Ема Енсън.

Ищец беше г-н Албърт Кугър от страна на внучката си Хенриета. Г-н Кугър беше малък, крехък човек, с хвърчаща бяла коса, вързана като перука. На възраст беше седемдесет и деветгодишен, а изглеждаше на деветдесет и девет. Внучката му беше малко, крехко момиче на деветнадесет години, която не изглеждаше на повече от дванадесет. Семейство Кугър съдеше властите на щата Южна Каролина за връщането на сто и единадесет акра земя, конфискувани за неплатени данъци.

— Клиентката ми не признава правомощията на самопровъзгласилото се правителство на този щат в годината на конфискацията — 1873. Тя поддържа становището, че то не е било законно избрано правителство и следователно не е имало право да налага данъци на гражданин на щата, който е владяло със силата на оръжието.

Стюарт погледна миниатюрния старец. Лицето на г-н Кугър беше зачервено и се тресеше от гняв. Реакция, която Стюарт познаваше добре и у себе си. Правителството на възстановителния период трябваше да бъде обявено за незаконно и всичките му действия — обезсилени. Мнението му съвпадаше с това на стария човек.

— Сър — каза той, — представяте пред този съд интересен и предизвикателен прецедент. За съжаление аз не мога да отсъдя по него, вслушвайки се в сърцето си. А умът ми подсказва, че вие в никакъв случай няма да можете да го спечелите. Във всеки случай ще бъда щастлив да повдигна и да защитавам вашата теза. — Той се поклони от пейката си. — И тази на вашата внучка. — Хенриета Кугър направи реверанс.

Стюарт взе влака за Кълъмбия същия следобед. Беше въпрос повече на политика, отколкото на правораздаване. Преди да замине, той откара г-н Кугър и внучката му до пансиона, където живееха. Г-н Кугър беше очевидно много слаб, за да върви пеша, въпреки енергичните му протести в подкрепа на обратното.

Стюарт би желал да се консултира с Джосая Енсън, преди да занимае губернатора със случая, но той знаеше, че г-н Енсън ще бъде зает с пренастройването на живота си след смъртта на съпругата му.

Това, което Стюарт не знаеше, беше, че по-възрастният му братовчед беше неспособен да се приспособи. Джосая Енсън беше отчаян. Продължителното боледуване на Ема Енсън беше пресушило запасите му от енергия, без всъщност да успее да го убеди, че тя наистина ще го напусне. Той не можеше да схване напълно, че тя си беше отишла от този свят.

— Той е като изгубило се дете — каза Люси на Пинкни две седмици след погребението. — Скита се из голямата къща от стая в стая, без да може да си намери място. Почти изглежда като да я търси. Да ти се пръсне сърцето.

— Има ли нещо, което бих могъл да направя? Братовчедът Джосая беше опора за мен, когато нещата бяха най-зле. Чувствам го като баща.

Люси докосна бузата му с пръст.

— Не ти, Пини. Аз трябва да помогна. Премествам цялото ми семейство на „Шарлот стрийт“.

Пинкни сграбчи ръката й.

— Не! — каза той, стискайки я, докато костите й изпращяха. При звука им той разтвори пръстите си и целуна нейните.

— Какво правя? Прости ми.

Люси го успокои. Той не искал, каза й, да прави нещата по-трудни за нея. Лицето му беше побледняло от напрежението, което го притискаше.

— За бога! — извика Люси. — Поне веднъж не бъди благороден и честен. Мрази ме за това, че трябва да се преместя; мрази Ендрю за това, че не умира и не ме освобождава със смъртта си; мрази Ема за това, че умря; мрази г-н Джосая за това, че се нуждае от мен повече, отколкото ти. Бъди жив човек, Пинкни! Тогава и аз ще мога да бъда жив човек.

Той я привлече към себе си и двамата отчаяно се притиснаха.

— Целуни ме, Пини — прошепна Люси.

— Не смея, моя най-скъпа. Нека само те прегръщам.

Люси се откъсна от обятията му.

— Това е мъчение — каза тя. В думите й имаше тъга. — Трябва да помислим какво можем да направим.

Те се виждаха всеки ден по време на вечеря с малкия Ендрю. Това беше по-малко, отколкото им се искаше, слаб заместител на близостта, споделена под лунната светлина миналото лято. Но беше поне един час, на който можеха да разчитат, че ще са заедно, отделили се от реалния свят, който заставаше между тях. Сега дори и това щеше да бъде загубено.

Пинкни почувства за хиляден път колко е несправедливо, че няма възможност да се грижи за Люси, да прави живота й по-лесен, да й доставя някои дребни удоволствия. Люси се тревожеше постоянно за самотата му сега, когато беше останал без Елизабет. Пини я убеждаваше да вземе малко пари от него, дори и тя да не можеше да приеме откритото му покровителство.

— Поне наеми някого да се грижи за Ендрю. Твърде много се товариш.

Тя поклати глава отрицателно.

Люси предлагаше на Пинкни да води по-отворен живот. Можеше да ходи на лов в края на седмицата като другите мъже; можеше да придружава Лукас на боевете с петли и боксовите схватки, които бяха не особено пазена тайна в стария град. Той отказа. Вече беше видял достатъчно борби и убийства, за да му стигнат за цял живот.

— Не мога да те моля да си намериш някое хубаво младо момиче и да се ожениш за него — каза Люси, — въпреки че точно това трябва да направиш. Би ме убило.

Изопнатото лице на Пинкни се отпусна бавно в познатата усмивка.

— Вече съм си намерил хубаво младо момиче. Просто трябва да я почакам, това е всичко.

Тези думи съкрушиха Люси.

— О, Пини, аз съм на тридесет и две години и се чувствам на осемдесет и две. Виждам ги в огледалото.

На следващата вечер, последната, в която щяха да са заедно, Пинкни й даде малка книжка с кадифени корици със стихотворения на Джон Дън. С панделка беше отбелязана страницата на „Начинанието“. Един от куплетите беше ограден с тънка линия от молив:

Намерилият красотата вътрешна

за външното не се терзае:

Обикналият кожа нежна или цвят

обича ги и в най-вехтите им дрехи.

Люси го държеше постоянно на масичката до леглото си в къщата на „Шарлот стрийт“.

 

 

Пинкни си намери занимание, което да го отвлича, в счетоводните книги на „Трад-Симмънс“. Твърде дълго беше пренебрегвал бизнеса. А и откри, че е бил много зависим от Шед Симмънс от самото начало. Шед беше водил преговорите за сключване на сделки, Шед се беше запознал с хората от компаниите за производство на тор, които купуваха фосфата. Не е чудно, че след като развалиха съдружието, за Шед не беше трудно да убеди компаниите да прехвърлят капитала си към кръга от снабдители от Севера, на които правителството на щата беше предоставило монопол в тази дейност. Когато той напусна „Трад-Симмънс“, направи го убеден, че с нея е свършено.

— Но с компанията не е свършено — каза Пинкни на своя зет. — Разполагаме с хиляди все още неизкопани тонове. Всичко, от което се нуждаем, е купувач.

Лукас предложи да отиде на север и да намери купувачи, но Пинкни не разреши.

— Ти скоро ще ставаш баща; Лизи никога няма да ми го прости. Аз ще отида.

Той замина през февруари с намерението да си бъде вкъщи преди средата на март. Стюарт се женеше за Хенриета Кугър на втори април и той щеше да е кум.

Получи се така, че Лукас трябваше да заеме неговото място. Пинкни беше в много по-сериозно положение, отколкото беше очаквал. А и Елизабет не можеше да издържа само в компанията на новата сестра, грижеща се за нея. Малкият Лукас закъсняваше вече три седмици с появата си на бял свят и не даваше никакви признаци, че ще го направи скоро. Елизабет се чувстваше като хипопотам. Хати, която идваше всеки ден да я нагледа, само я караше да се изнервя още повече. Пинкни беше обещал на старата чернокожа жена, че ще може да остави къщата в ръцете на Клара и да отиде у Купърови да бави детето. Хати нямаше търпение.

Джулия Ашли влезе в ролята си на „най-старата шаферка в историята на света“, както се изрази. Тя беше силно в подкрепа на сватбата. Кугър бяха семейство, което тя познаваше добре; те бяха свързани в далечно роднинство с Ашли посредством женитба през осемнадесетия век. Тя даде обяд в имението след церемонията в старата плантаторска църква „Св. Андрей“ на Ашли. Църквата беше затворена от времето на войната, но епископът я отключи специално заради Ейдам Едуардс. Гласът му беше твърде силен за малкото пространство, но по прозорците нямаше оцелели стъкла и звукът можеше да излиза навън. Мери Трад Едуардс, както се и очакваше, плака през цялото време.

 

 

— Не е постъпка на дама, драга моя — каза д-р Перигрю, — ти изкара бебето от себе си толкова бързо, колкото раждат уличните котки. А сега престани да плачеш. Бъди добро, смело момиче.

— Лукас не беше тук! Аз исках той да бъде тук!

— Скъпо дете, благодари на небесните си покровители, че го нямаше. Няма нищо по-лошо от това да ти се мотае нервен баща из краката. Вниманието ми щеше да е твърде заето с него, за да мога да хвана бебето навреме, когато то изскочеше.

Делия чакаше на тротоара, когато Лукас се върна следващата сутрин от имението.

— Госʼин Купър, бебето вече дошло!

Лукас изтича нагоре по стъпалата, като ги взимаше по три наведнъж.

— Елизабет! Скъпата ми съпруга. Как можах да не бъда тук? По дяволите всички сватби, освен нашата. Къде е той? Къде е синът ми?

Елизабет разтвори одеялото, за да му покаже мъничкото, спящо на ръката й бебе. Лукас се придвижи на пръсти, за да го види.

— Толкова е малко — прошепна той. Започна да се възхищава на правилните ушенца и миниатюрните пръстчета. — Идеален е — каза той. Беше изпълнен с благоговение. Елизабет изпита смесица от гордост и любов, която изпълни тялото й с топлина.

— Има и десет пръстчета на краката — каза тя. — Искаш ли да ги видиш? — Тя разтвори чаршафа, обвиващ бебето. Изкикоти се, докато Лукас отъркваше брадичката си в кукленски малките краченца. — И отново се подмокря. Изглежда ще трябва да съшием всички салфетки, та да могат да се използват като пелени. Скъпи, би ли извикал Хати? Тя може да я преобува.

Лукас прекъсна разглеждането на ноктите на пръстчетата на крачетата на бебето.

— Какво?

Елизабет повтори през смях.

— Не знаеше ли, че бебетата не се раждат като готови човеци? — добави тя. — Мъхчо те изцапа.

Лукас дръпна пелените на бебето.

— Недей, глупчо — каза Елизабет. — Нека Хати свърши тази работа.

— То е момиче! — каза той.

Елизабет кимна.

— Вече съм й избрала име. Както помниш, така се бяхме разбрали. Аз трябва… да давам име… на… момичетата.

Думите й заглъхнаха.

— Лукас! Лукас, къде отиваш?

Краката му препускаха надолу по стълбите.

 

 

Той не се прибра до късно през нощта. Дотогава Елизабет беше заспала от плач. Бебето спеше в кушетката си в кухнята, където Хати переше пелените му.

— Вие ли сте това, г-н Лукас? — извика Хати. Никой не й отговори.

Той влезе със залитане в спалнята, затръшвайки вратата зад себе си. Звукът събуди Елизабет. Тя не можеше да го види в тъмнината, но можеше да го чуе и да го подуши.

— Син — каза той. — Искам син. Един мъж трябва да има син. — Смърдеше на уиски.

— Лукас? — гласът на Елизабет потрепери. — Съжалявам, че си толкова разочарован. Следващия път ще бъде момче.

— Искам син — измърмори той. — Трябва да ми родиш син.

В следващия момент той беше до леглото, разкъсвайки ленените завивки, бърникайки с ръце из нощницата й.

— По дяволите, ти ще ми родиш момче! — Тялото му беше тежко, потно, вонящо и чуждо. Пръстите му мушкаха плътта, разкъсана от раждането, и Елизабет започна да пищи. Той покри устата й с ръка. След като я изнасили, тя усети поредица от остри изгарящи пробождания. Удави я черен водовъртеж от страх. Не й достигаше въздух. Юмруците й удряха по главата и раменете на съпруга й, докато накрая се отпуснаха до главата й. Беше изгубила съзнание.

След два часа се събуди, разтърсвана от Хати.

— Малката госпожица си иска закуската — каза тя. В едната си ръка държеше ревящото бебе. Фенерът в другата й ръка освети кръвта, процедила се през завивките, които Лукас беше хвърлил върху тялото и главата на Елизабет.

— Господи! — възкликна уплашено Хати — ще отида за доктор.

Елизабет опипа местата, които я боляха.

— Не, Хати, вече не кървя. Помогни ми да седна в креслото. Ще нахраня Мери Кетрин, докато смениш постелите.

„Трябва да е било лош сън, помисли си тя. Това никога не би могло да се случи.“

Но когато бебето беше нахранено и доволно спеше в чистото легло, Хати й помогна да смени нощницата си. Издърпвайки я през глава, тя усети миризмата на вкиснато уиски, примесена с тази на кръв.

Тя притисна детето си към разкъсваното си от болка тяло.

— Моля те, мили боже — прошепна тя молитвено, — моля те, помогни ми!