Александра Рипли
Чарлстън (54)

54.

— Защо не можеш да бъдеш като другите майки на момичета? Ужасно се чувствам, съвсем изолирана. Майките на другите ходят по партита, на гости една на друга, играят вист и заедно пазаруват. Всичките са приятелки помежду си. Ти не си ничия приятелка, освен на старата ти и старомодна братовчедка Люси и на ужасната госпожа Симмънс. Какво не ти е наред?

Елизабет бе силно впечатлена от гневното избухване на дъщеря си.

— Кетрин, мила. Изобщо не предполагах, че се чувстваш така!

— Никога нямаш никаква представа за чувствата ми! Не те е грижа как се чувствам!

— Не е вярно. За теб ме е грижа повече от всичко друго на света.

— Не, не е така. Искам да умра! — Кетрин се хвърли на леглото си и се разрида върху възглавницата. Когато Елизабет докосна рамото й, тя рязко се отдръпна. — Остави ме сама — извика тя, — просто ме остави сама!

Елизабет излезе на верандата и се отпусна на седалката на окачената там люлка. Беше като замаяна. Без да усеща какво върши, тя се отблъсна от пода с върха на едната обувка и раздвижи люлката. Назад-напред, назад-напред. Веригите, на които люлката беше окачена, заскриптяха по-високо, когато тя отиваше назад, по-ниско — когато се отпускаше напред. Постоянният ритъм действаше успокояващо на възбудените й емоции.

Съзнанието й се изпълни с болката и яростта на самооправданието. „Направих всичко възможно за това дете, то трябва да ми бъде благодарно. За да бъде тя добре облечена, не съм имала прилична рокля от години. Дадох й стаята на Пини, а аз самата останах на третия етаж. Дадох й малките си перлени обици и тя изгуби едната при първото си излизане с тях. Работя като куче, за да може тя да живее в хубава къща и да ходи в добро училище. Достатъчно е голяма, за да разбира, че не ми е било лесно. Виждала ме е късно през нощта да работя над счетоводните книги и да се поболявам от тревоги как да платя данъците и сметките. Как смее да ми се тръшка, понеже не си прахосвам времето по чаени партита?“

Люлката заподскача по-бързо и заскриптя по-силно. В звуците, издавани от нея, имаше ярост. Елизабет се опи от яростта си на една Трад. „Би трябвало да се кача и да й насиня задника“, помисли си тя. Но в следващия момент в съзнанието й оживя звукът от удар върху плът. Звук, който някога й беше твърде добре познат. „Мили боже, прости ми за това, което си мислех.“ Гърлото й се сви. Тя си наложи да диша бавно и дълбоко, докато прогони спомена. Усети, че трепери. Бурното движение на люлката премина в по-спокойно.

Замисли се за собственото си детство. Гордееше ли се тя със своята майка? Мери Трад беше един почти нереален образ. Беше се омъжила и заминала, когато Елизабет имаше навършени едва девет години. Годината преди това Елизабет беше прекарала в имението Ашли. „Гордеех се с леля Джулия. Още когато бях малка, разбирах, че е забележителен човек. Можеше всичко. Страх ме беше от нея, но й се възхищавах. Не мисля, че Кетрин се плаши от мен; тя трябва да знае, че аз я обичам. От друга страна, тя очевидно не ми се възхищава. Всичко обърквам.“

Някакъв вътрешен глас започна да й се подиграва, да я измъчва. „Тя не те обича, казваше й той; никой не те обича, нито някога те е обичал. Нито майка ти, нито бавачката ти, съпругът ти, дъщеря ти. Защото не заслужаваш обич. Провал.“

— Трад — произнесе тя гласно, — Трад ме обича.

Но каква е любовта на едно осемгодишно момче? Той обича самата дума „майка“, защото това се очаква от него. Той не те познава. Когато Кетрин беше на осем години, тя също обичаше „мама“.

— Мамо — гласът на Трад я извика от горната площадка на стълбището, — мамо? Късно стана. Няма ли да ме сложиш да спя?

Елизабет изтри лице с полата си.

— Идвам, миличък — извика тя. — Веднага идвам.

 

 

Тази нощ не можа да заспи. Камбаните на „Св. Михаил“ неспирно отброяваха отминаването на часовете и викът на стража „… всичко е наред“ надигаше у нея желанието да изпищи. Най-сетне, когато в предутринната дрезгавина започнаха да се очертават неясно рамките на прозорците, сънливият глас на стража „Пет часът и всичко е наред“ й напомни за отдавна дадения й от Пинкни отговор.

— Но би могло да бъде и къде-къде по-добре — измърмори тя. И се усмихна. Мислите й прекъснаха движението си по отчаяната спирала на поражението и застанаха всяка на мястото си. Кетрин имаше известно право. Елизабет кимна. Призна си, че се беше отдръпнала от света повече, отколкото всъщност беше необходимо. Силата на Чарлстън беше в близостта на хората, а тя беше отхвърлила тази подкрепа, разчитайки само на собствените си сили. Нито пък децата бяха единствената причина да работи толкова много. Обичаше да работи, да планира, да командва. Но не беше необходимо да позволява всичко това да изпълва целия й живот. Това беше в известно отношение опит от нейна страна да избегне истината, която обществото щеше да й наложи да погледне в очите, а именно факта, че е сама. Също така беше се примирила да се задоволява с най-малкото. Приличният външен вид й беше достатъчен. Липсата на суетност беше друга форма на гордост, подобна на отказа й да приеме помощ срещу самотата или бедността си.

„Винаги ще се гордея с многото, което съм постигнала. Не съм се провалила. Но е погрешно да се гордея със слабостите си, а да се криеш от света е слабост, грешка под влияние на страха. И какво от това, че хората са ми причинили болка? Те също са ми дарявали радост и са ми помагали — когато съм им разрешавала да го правят. Размяната е честна — малко болка за всички хубави преживявания. Важното е човек да е отворен към живота, не да бяга от него.“

А любовта? Разреши си една-единствена въздишка на самосъжаление. Тя отключи обръча около сърцето й и във вените й се вля енергия. Светът е пълен с хора, които никога не научават що е любовта, но и така продължават да живеят с изгревите на луната, цветята, танца на слънчевата светлина и хиляди други наслади за душата. Всичко това е предостатъчно, за да е щастлив човек.

 

 

— Кетрин — каза тя на закуска, — мислих върху нашия разговор вчера вечерта.

— Съжалявам, мамо. Бях груба. — Резкият тон на Кетрин не хармонираше с извинителните й думи.

„Не се ядосвай“, каза си Елизабет.

— Да, беше — каза тя спокойно, — но повече няма да го обсъждаме. Факт е, че отдавах прекалено голяма част от вниманието си на Карлингтън и ти имаше право да ми го кажеш. Възнамерявам да се променя.

— Ти и Кетрин карахте ли се, мамо? — Трад беше прелюбопитен да научи нещо повече.

Елизабет го ощипа по носа.

— Ето какво се случва на малки момчета, които се бъркат в чужди работи. А сега яж качамака си, преди да е изстинал!

След като децата излязоха за училище, тя направи преглед на гардероба си и откри големи празнини във всяко негово отделение. Отиде на бюрото си и написа кратко послание до Джо Симмънс с молба да се отбие към нея.

— Преставам да си придавам важност — каза му тя на следващия ден. — Ти си по-богат от цар Мидас, Джо. Бих желала да те помоля за увеличението на средствата ми, за което постоянно говориш. Знаеш, че то трябва да дойде от твоя дял от печалбата.

Лицето му засия от щастие. Елизабет се засмя.

— Много странно е — каза тя, — че когато постъпя егоистично, се оказва, че съм се отнесла по най-добрия начин с някой от най-близките си приятели.

— Както винаги съм казвал на Пинкни — откликна Джо, — вие, Традови, сте банда дебелоглавци.

До започването на сезона на коледните празненства Елизабет беше отново в кръга от забавления, считани за допустими за една вдовица. Беше силно и приятно изненадана от приема, който й беше оказан. Забавляваше се също и с вниманието, демонстрирано й от няколко господа, включващи един много жизнен осемдесет и тригодишен и друг, който трябваше да бъде нашибан с камшик, задето пренебрегваше съпругата си. Тя даде на Делия инструкции да обявява, че не е вкъщи, на всички посетители от мъжки пол, с изключение на Нед Раг и Джо Симмънс, благославяйки условностите, защитаващи по такъв начин неомъжените дами. Тя се радваше на завръщането си в обществото, но нямаше намерение да се явява повторно в ролята на светска дебютантка.

На първи януари, както винаги, тя отиде в Карлингтън на „обсъждания“ с работниците. Маса с три стола бяха поставени на платформата за товарене — за церемонията по подписване на договорите. Джо й помогна да се изкачи по стъпалата; Нед стоеше зад стола й, готов да го побутне напред при сядането й. Работниците — група от сто човека, образуваха полукръг в подножието на платформата, а жените и децата им бяха застанали по-назад. В атмосферата се усещаше напрежение. От миналогодишното събрание насам икономическата депресия беше променила положението и всички го знаеха. Много производства бяха затворени, оставяйки хора без работа. Носеха се приказки за още закривания и предположения, че късметлиите, които ще успеят да се задържат на работа, ще получават наполовина по-малки заплати. Нед Раг умоляваше Елизабет да вземе решение за размера на намалението на заплатите, и то по-скоро, за да може той по-отрано да започне да убеждава работниците, че с тях са се отнесли почтено. Опасяваше се от прояви на насилие. Но тя беше отказала той да говори от нейно име.

— Решението е мое, Нед, а също и отговорността. Ако някой си изпусне нервите, нека гневът му се насочи към мен, а не да се излее върху теб. Трябва да можеш да се разхождаш спокойно из Карлингтън, без да е необходимо непрекъснато да се озърташ; зад бюрото си в града аз съм в безопасност.

Тя също не се съгласи Джо да наеме охрана, която да обгради тълпата. Това просто щяло да драсне клечката на барута, каза тя. Въпреки това той беше оставил в готовност две лодки с въоръжени мъже, прикрити зад високите блатни треви в една от извивките на реката. Във фабриките в Симмънсвил бяха правени опити за разбунтуване и палеж и Джо не искаше да рискува в каквато и да е степен безопасността на Елизабет.

Заводът беше спрял работата за празниците в деня преди Коледа и миризмата на химикали, обичайна за Карлингтън, сега не се усещаше така остро в синкавия въздух. Времето беше топло. Елизабет свали късата си кафява вълнена наметка и отиде към предната част на платформата, вместо да седне на приготвения стол. Беше облечена в дълга до земята кафява пола и колосана бяла блуза с широки бухнали ръкави. Джо погледна високия й, изправен гръб, оценявайки колко стройна е фигурата й и колко хубаво е, че жените вече не носеха турнюри. Сега приличаха повече на хора, отколкото на рокли с прикачени към тях глави. Дълбоките червени, златни и зелени цветове на фазановите пера, украсяващи широката шапка на Елизабет, се откроиха на ярката слънчева светлина. Той съжаляваше, че лъчите не можеха да падат върху косата й. Повей на вятъра раздвижи перата и прошумоля през ръкавите й, така че тя доби вид, сякаш ще литне. „Престани да мечтаеш с отворени очи“, каза си той. Ръката му се пъхна в джоба и стисна малкия пистолет там. В случай на необходимост щеше да даде изстрел във въздуха като сигнал към скритите мъже. Елизабет започна да говори.

— Честита Нова година на всички. — Отвърна й нестройно измърморен поздрав. — Няма да ви губя времето със заобикалки и да ви държа речи за неща, които са ви известни. Работихме седем години, за да изградим този завод, а сега той не ни дава това, което очаквахме от него. Вярвам, че нещата ще се променят към по-добро, но само добрият Господ знае кога ще стане това. Дотогава ще трябва да издържим. Което не означава, че не трябва да ядем. Заплатите за тази година ще останат без промяна за всеки, пожелал да продължи договора си.

Избухна буря от възторжени викове и тълпата се придвижи по-близо. Тя протегна ръце и ги размаха, за да въдвори тишина.

— По какъв начин очаква да се справим? — промърмори Нед на Джо. — Цените падат всеки месец от август насам.

Смеейки се, Джо го потупа по гърба.

— Предполагам, че добрият Господ знае и това. Тя ще се справи. Лизи Трад може да направи всичко, на което умът й се спре, стига да го е премислила.

— Замълчете! — Елизабет беше извисила глас. Тя също се смееше, както и лицата пред нея. Някакво подобие на заповед усмири духовете.

— Преди да подпишете, добре е да знаете, че ще има повече работа за вършене — каза тя високо. — Печалбите ни само от фосфата няма да са достатъчни, затова ще се наложи да припечелваме и от други неща. Досега разкопавахме открити площи. Сега ще се преместим в горите. Дърветата ще трябва да се изсекат, за да се разчисти терен за копане. Дървесината ще продаваме. Това означава, че ще е необходимо сглобяването на салове, които ще превозват материала до фабриките за преработката му в Чарлстън. От вас очаквам, докато го прекарвате по реката, да хвърляте и по някоя въдица, вместо да се наслаждавате на пътуването. Можем да продаваме и рибата. — Отговориха й ръкопляскания и викове. — Нови машини няма да има. Ако нещо се повреди, от вас очаквам да го поправите. Ако някой загуби лопатата си, ще трябва да си купи нова с парите от заплатата. Мнозина от вас са твърде млади, за да могат да си спомнят времето, когато войници контролираха всичко в Южна Каролина. Аз си спомням. Никой не хвърляше нищо на вятъра, дори едно старо кокалче. След като месото по кокала се изядеше, той се използваше за супа, след което от него се правеха копчета. Ние, по-възрастните, които сме го преживели, няма да допуснем нещо толкова незначително като една кратка депресия да ни обезсърчи. Права ли съм?

Отговориха й одобрителни възгласи, подсвирквания и викове. И залп от приветствени изстрели към слънцето.

— Исусе Христе! — възкликна Джо. Той скочи от платформата и се затича към реката. Достигна брега й точно навреме, за да спре идващите лодки. — Отивайте си! — изкрещя той. — Фалшива тревога. Всичко е наред. Няма нужда от вас. — Размахваше ръце, за да върне назад по-упоритите. Кракът му се заплете в оголен корен и той се търкулна по изронения речен бряг в тинята, открила се след отдръпването на водата с отлива. Цветистата му ругатня изпрати лодките по пътя им надолу по течението.

Когато се върна при Елизабет, беше покрит с дебел слой миризлива синкава тиня.

— Бедният Джо — каза тя, — а толкова хубаво беше облечен. — Начинът, по който контролираше лицевите си мускули, представляваше забележително постижение на добрите маниери.

На Нед това по-малко се удаваше. Устните му потрепваха.

— Имаме работни дрехи в магазина на компанията — успя да каже той.

— Срещу заплащане — добави любезно Елизабет.

Смехът на Джо накара всички да се отпуснат. Бели, черни, възрастни и деца добре се посмяха за сметка на магната от „Уолстрийт“.

 

 

Това щеше да бъде последното истинско веселие за Елизабет за дълго време. Дори и при допълнителните усилия на работниците в Карлингтън печалбите продължиха да намаляват. На следващата година тя упорито подписа договорите за същите заплати, въпреки че вече й се беше наложило да ореже собственото си възнаграждение наполовина. До юни стана очевидно, че ще е необходимо ново орязване.

— Знаеш ли, Люси, понякога ми се иска просто да дойда да живея тук с теб — каза тя един следобед. — Толкова е спокойно!

Люси Енсън хвърли поглед по покритата с лози веранда — оазис на прохладата, дълъг четиридесет и пет метра, с разположени по нея на групички боядисани бамбукови столове и маси, където дамите пиеха чай, донесен им върху табли от безмълвни прислужнички, облечени в сиви униформи. Тя се беше преместила в Дома на Конфедерацията след смъртта на Джосая Енсън.

— Хубаво е — каза тя, — но понякога цялото това спокойствие ме докарва до лудост. И с теб ще е така, Елизабет. Ти имаш нужда да вършиш нещо.

— Да върша какво? Аз просто се хлъзгам назад. — Чашата й за чай изтрака, когато я остави.

Тихото бръмчене от разговорите на останалите групички се прекъсна стреснато, после се възобнови.

— Прости ми, Люси. Ще съсипя репутацията ти — каза тя с горчивина. — Да правя скандали: толкова непривично за дами! И да се оплаквам! Чувам думите на леля Джулия. „Дамите не се оплакват.“ До гуша ми идва понякога да бъда дама. Люси отново напълни чашата й и я подаде.

— Оплаквай се, колкото си искаш — насърчи я тя. — Дори Джулия Ашли щеше да насърчи доверяването между приятелки. Тя и госпожа Ема често си споделяха тайни.

Очите на Елизабет се разшириха от учудване.

— Не мога да си представя тези двете да се отпуснат дори за секунда.

— Но го правеха. Госпожица Ашли винаги се отбиваше следобед, когато се случваше в града по коледните празници. Аз седях на стълбите и подслушвах.

— Люси! Това не е твой стил.

— Съвсем мой си е. По-голяма част от живота си преживях чрез други хора, изслушвайки ги, наблюдавайки ги от някой ъгъл. Никога не съм изявявала достатъчно собствената си личност. Това пък е моето оплакване. Винаги за другите и никога за себе си. В никакъв случай не го допускай! Взимай и за себе си от живота.

— Люси — Елизабет протегна ръка.

— Всичко е наред, скъпа. Пий си чая и ми разкажи неприятностите си. Моите са вече зад гърба ми.

Но Елизабет беше прекалено разтревожена, за да мисли за себе си. Тя всъщност не се беше питала дали Люси е нещастна, защото тя изглеждаше всякога ведра. Като се изключи само периодът след земетресението. — Все още ли ти липсва Пинкни?

— Никога няма да му простя, че умря… Шокирана си, нали? Любовта се предполага да изключва яда. Но всъщност, разбира се, не е така. Любовта прави всяко твое чувство по-силно и съдържа в себе си всички чувства. Пинкни ме дари с най-голямото, най-силното щастие, което една жена може да познае. Липсваше само физическата част от него, но и тя щеше да бъде допълнена. Тогава щях да имам всичко, което изобщо мога да желая. Без него ми остана това — спокойствие. Съвсем недостатъчен заместител.

— Съжалявам, Люси.

— Благодаря ти… Виждаш ли, всички се оплакваме. По-добре ми е така… Твой ред е.

— Моите тревоги сега изглеждат незначителни. Аз нямам сериозни проблеми, само няколко, които кръжат като мушици около главата ми. Кетрин излиза в обществото следващата година и вече ми досажда за организирането на нейно парти. Повечето момичета сега правят така. Представят се в обществото на частна забава, освен на бала. Това се прави, за да имат възможност да се срещнат с момчета, чиито бащи не са членове на „Света Сесилия“. Изглежда, числото на момчетата намалява с всяка изминала година. Трите на Стюарт ще бъдат абсолютни знаменитости след някоя и друга година, независимо че маниерите им са отвратителни. Хенриета изобщо не може да ги контролира.

— Поне ти нямаш никакви проблеми с Трад.

Елизабет се усмихна.

— Не, слава богу. Той е радостта на душата ми. Все пак искаше ми се да не е необходимо да ходи в училището на д-р Портър. Всички малки момчета носят сега военни униформи, което за мен е непоносимо. Никога няма да разбера защо мъжете обичат толкова много да си играят на войници. Момчетата на Стюарт са дадени на пансион и той е горд до немай-къде с тях. Стюарт младши е вече „капитан“, а е само на петнадесет години. Ако слушаш как говори баща му за него, ще си помислиш, че става дума за Робърт Лий.

— Това е така, защото Стюарт беше прекалено млад, за да разбере нещо от истинската война. Освен това кариерата в армията винаги е била приемлива за джентълмен. Вече не могат всичките да бъдат плантатори на ориз.

— Не и разчитайки за това на имението. Стюарт няма вече да се занимава с ориза. Почти очаквам още едно земетресение, когато леля Джулия се преобръща в гроба си.

— С какво ще се занимава?

— Един господ знае. Приказва за отглеждане на коне или на ягоди, които да транспортира до Бостън през зимата, или някаква подобна глупост. Междувременно всяка година той продава все повече и повече земя. Думата „икономисвам“ му е непозната.

— Всъщност ти това имаш предвид нали, Елизабет? Парите.

— Люси, ти днес сервираш изненадите една след друга. Никой не произнася тази дума на висок глас.

Люси се изкикоти.

— Кога отиваш на Острова? — попита тя.

— Това е една от мушиците, кръжащи около главата ми. Няма да ходим тази година. Дала съм къщата под наем на семейство, с което се запознах у Джо.

— Изненадана съм, че не е протестирал. Не се ли опитва все още да ти дава пари?

— По най-приятния възможен начин, но все някъде трябва да сложа чертата. Той не одобрява даването на ненамалени възнаграждения в Карлингтън и аз не виждам причина да стоваря върху неговия гръб тежестите на моите решения. За щастие той никога не изявява желание да прегледа книгите. Двамата с Емили вече заминаха за Нюпорт, така че не му е известно за къщата на крайбрежието. Разказах ли ти за партито, което организираха преди заминаването си?

— Не. Разкажи. Обожавам да слушам за богатите и известните.

— Известни е точната дума. Там имаше и една актриса! — Те щастливо се отдадоха на клюки.