Александра Рипли
Чарлстън (42)

42.

Елизабет влезе в ролята на домакиня на цялата фамилия за коледния обяд тази година. Тя се подготвяше за него в продължение на седмици и се получи великолепно празненство. Джулия беше извадила от килера дългата маса в стил чипъндейл от къщата на „Шарлот стрийт“; Делия беше излъскала повърхността й, докато заприлича на огледало; Елизабет беше украсила средата на масата с клончета с яркочервените касиеви^[1] зърна, които растяха в градината на къщата Ръсел. Стоеше идеално в центъра на голямата овална трапезария. Кадифените драперии на прозорците, които първоначално са били в цвят бордо, с годините бяха избледнели нееднакво до някакво по-омекотено червено, което Елизабет считаше за по-красиво. Тя беше поставила големи вази, пълни с клони от касиа, върху ниските первази на прозорците и беше запалила огън в огромната камина, въпреки че денят беше толкова топъл, че от това нямаше нужда. „Обичам всички оттенъци на червеното“ — обясни тя.

— Ти си толкова умна — каза съпругата на Стюарт. — Бих искала да мога да мисля за всички неща като теб. — Хенриета беше свита, та чак незабележима, но пред Елизабет се разтвори. Беше при първата им възможност да се сприятелят. Хенриета беше също бременна, което Елизабет моментално използва за създаването на връзка между тях. Тя остави Кетрин в ръцете на леля си почти веднага след като Стюарт и Хенриета пристигнаха. Така, докато Лукас поднасяше топло питие от вино с разбити яйца и мляко на г-н Кугър, Пинкни, Стюарт, Джулия и баща си, Елизабет пълнеше главата на Хенриета с авторитетно поднесени знания на майката, сдобила се наскоро с бебе. Майката на Лукас слушаше завистливо, като ръцете й очевидно я „сърбяха за бебето“, по думите на Елизабет, прошепнати на Хенриета.

Обядът беше превъзходен, обслужването — безупречно. Пинкни беше разрешил на Клара да помага за деня. Хати и Делия се надпреварваха да покажат, че тяхната къща и техните бели хора са много по-елегантни от нейните.

След като обядът приключи, всички излязоха в градината. По небето нямаше нито един облак; слънчевите лъчи се настаняваха в ярките цветове на камелиите и запалваха с допира си гроздовете пойнсетия^[2].

— Не зная как би било възможно човек да бъде щастлив колкото мен, без да се пръсне от щастие — каза Елизабет.

Джулия я поправи за жаргонната дума, която използва. Стюарт смигна зад гърба й. Пинкни се усмихна. От години Трад не бяха се чувствали толкова като семейство.

След това мъжете отидоха да хвърлят поглед как напредва строежът на новия мост над река Ашли. Хенриета беше разочарована, че не може да ги придружи. Стюарт й беше разказвал многократно за изгарянето на стария при наближаването на янките. Щеше да й бъде приятно да види заедно с него мястото на геройската му постъпка.

— Много обичаш брат ми, нали, Хенриета? — попита Елизабет.

Снаха й се изчерви.

— Разбира се — отговори тя с едва доловим глас. — Освен това той е много добър с мен и търпелив към дядо. Идея на Стюарт беше да го вземем да живее при нас. Аз никога не бих посмяла да го предложа.

— Ти му влияеш добре, Хенриета. Изглежда толкова спокоен и щастлив сега. Преди беше непрекъснато ядосан от нещо.

— Наистина ли мислиш така? Опитвам се да го направя щастлив. Той много се радва за бебето, въпреки че не го показва като Лукас.

Джулия се изкашля.

— Доста глупаво е това. Един джентълмен трябва да се държи като че ли не забелязва как изглежда тялото на жена му, а не да се хвали с него.

Кетрин Купър настръхна при тази обида за сина. Елизабет бързо се намеси като умиротворител.

— Лельо Джулия — каза тя с лукаво хихикане, — една дама изобщо не би трябвало да говори за това, особено ако е неомъжена. Предполага се, тя да мисли, че бебетата се появяват от чантата на доктора.

Джулия излая нещо подобно на смях и би отбой и всичко беше наред.

 

 

Два дни по-късно, късайки камелии за масата в трапезарията, Елизабет усети страхотно пробождане, което запълзя нагоре по дясната половина на утробата й. Усещането, че нещо в нея се разкъсва, беше толкова остро, че тя дори си въобрази, че го чува — като звука от откъсване на ивица лен. Инстинктивно ръцете й се притиснаха към източника на болката. Преди да докосне корема си, той се стегна и се повдигна, което можеше да бъде само спазъм преди раждане.

— Боже мой! — извика тя. Широка струя кръв се стичаше по краката й.

Поне болката отмина. Тя се отправи, залитайки, към къщата, викайки Делия, а след нея се проточи блестяща червена пътечка.

 

 

— Миличка, бебето щеше да умре, дори и да го беше износила докрай. „Плацента превиа“, както ние го наричаме. Нямаше никаква възможност той да оживее. Опитай се да мислиш, че си си спестила два месеца от мъките на бременността.

Елизабет не можеше да си наложи да мисли по такъв начин.

— Загубих бебето си — проплака тя. — Бебето е мъртво. Мъртво. Мъртво. Не мога да го понеса.

Д-р Перигрю й даде малко лауданум и я потупваше по рамото, докато тя заспа. Той беше стар човек; беше виждал сто или повече жени да губят бебетата си. Елизабет щеше да го преживее. Тя беше млада и силна; имаше дете, което се нуждаеше от нея; щеше да има още деца. Но и в случая с Елизабет, както и при всички останали, той чувстваше дълбока тъга. Животът, особено току-що започващият, беше толкова ценен и толкова често се изплъзваше между пръстите му. Никога не се беше научил да приема ограниченията на своите знания и умения; все още ги чувстваше като провал — личен провал, за който трябва да носи отговорност. „Трябва да се откажеш, старче — каза си той. — Твърде си стар, твърде си уморен, твърде си невеж.“ Елизабет беше дълбоко заспала. Той прибра нещата в чантата си и си тръгна. Очакваше го случай на ларингит.

Д-р Перигрю беше прав, както обикновено. Елизабет се възстанови от загубата. Хати й донесе Кетрин и сълзите й така стреснаха малкото момиче, че Елизабет престана да плаче. После Лукас дойде в стаята и мъката му беше толкова смазваща, че тя трябваше да забрави за своята и да го утешава.

Той беше като обезумял.

— Моят син — хлипаше той с подути от плач очи. — Моят син си отиде, още преди да съм го видял! Не е честно, животът е нечестен към мен. Никога не съм имал това, което съм заслужавал, никога! Трябваше да командвам ескадрон, а не просто да бъда кавалерийски лейтенант; трябваше да ме молят да отида в Хемптънската почетна гвардия; трябваше аз да ръководя компанията, а не Пинкни. Той не знае и половината от това, което аз знам. Не съм се оплаквал. Никога не се оплаквам. Имам достатъчно сили, за да не го правя. Но това е прекалено. Не мога да го понеса. Едничкото нещо, за което някога съм молил Бога, е син. Мъжът трябва да има син, иначе как ще разберат хората, че е мъж? Няма да оставя така положението. — Той разтърси юмрук към тавана, повдигна брадичката си и извика: — Не можеш да постъпваш така с мен! — После от гърдите му се отрони вопъл, първичен израз на отчаяние и гняв. Той продължи да вие, докато Елизабет започна да усеща страх, че е загубил разсъдъка си.

Тя се измъкна от леглото и отиде при него.

— Лукас — каза тя — Лукас, нека ти помогна, нека те прегърна, да те успокоя. — Дръпна го надолу за ръката. Издавайки все още животински звуци, Лукас се сгромоляса и тя падна заедно с него. После притисна главата му към гърдите си и започна да му напява думички, които, без да имат конкретен смисъл, винаги бяха успокоявали Кетрин, докато и той утихна.

Знае се, че трагедия в едно семейство или го споява, или го разбива. Загубата на сина им свърза Елизабет и Лукас Купър чрез разделеното помежду им страдание. Бяха си по-близки откогато и да било.

До пролетта.

 

 

„Чарлстън. 14 април 1880 г. Пиша, намирайки се отново… — редяха се думите с чистия, нечетлив почерк на полковник Уилиям Елис, — на острова, намиращ се срещу пристанището и града, които някога се опитах да унищожа. Имам силното чувство, че усещам историческия ход на времето, в течение на който човек, участвал в написването на една от главите му, може да бъде насочен от всемогъщия Бог да продължи да претворява в действителност предначертаното от него. Сега командвам батальон, а не рота. Заповедта е да се възстановят водните пътища, които някога са превърнали това пристанище в център на търговията и просперитета на надменните търговци на роби, предизвикали началото на клането, известно сега като Гражданска война. Отвъд скромните ми възможности е да разбера защо федералното правителство реши да стори това или защо избра точно мен като свой инструмент за постигане на тази цел.“

Полковник Елис беше офицер от кариерата, не политик. Той беше видял смисъл в блокадата от флотата на северните щати по време на войната. Беше приветствал пристигането на двадесетте овехтели китоловни кораба, натоварени с камъни, и потапянето им, за да бъдат затворени каналите от Чарлстън към открития океан. Сега негова беше задачата да измъкне от дъното „каменната флота“ и да отпуши същите канали, така че новите капиталисти на Юга да могат да транспортират памук, дървен материал, фабрични изделия и фосфат по море на по-ниски цени. Полковник Елис беше защитавал заселници на Запад в годините след войната. Той никога не беше чувал за северняците авантюристи, които отиваха на юг, за капитал от Севера, не беше купувал и политици. Конгресът беше отделил 200 000 долара за извършване на работата и беше изпратил за целта инженерния корпус на американската армия. Той изпълняваше заповеди.

Полковникът се загледа през бинокъла си към водолазите, които обозначаваха местонахождението на корабите на дъното на канала. Погледът му се отмести към ниския хълм, представлявал някога форт Съмтър. Украсен едномачтов платноход приставаше до паянтовия кей. Известно му беше, че е пълен с туристи. Екскурзиите за разглеждане на забележителности се провеждаха от десет години насам от един атинянин^[3], занимаващ се с организирането на развлечения. „Днес би трябвало да е много доходоносен бизнес“, помисли си полковникът. Беше деветнадесетата годишнина от първото атакуване на форта, ознаменувало началото на войната.

Премести бинокъла наляво, после бавно го придвижи до другата страна, разучавайки града. Не можеше да си обясни с какво го привлича толкова много. Може би защото изглеждаше по абсолютно същия начин, както в деня на първия му оглед. Разстоянието замъгляваше детайлите, но къщите в пастелни тонове и балконите все още бяха там; небесната линия беше насечена безразборно от ниски покриви — покрити с керемиди или плочници, а високото острие на „Св. Михаил“ се врязваше в синевата точно както в момента, когато се беше прицелил в него. Той отново се захвана с дневника си.

„Когато насоча погледа си към гледката, разкриваща се пред мен, понякога се чувствам като че ли никога не ме е имало, сякаш спомените ми са мираж. Друг път почти започвам да вярвам, че този разцъфнал град е фантазия, невеществен и невъзможен за описание като повтарящ се сън. Ефектът, който оказва върху мен, не отслабва с времето. Ще се радвам, когато работата бъде приключена.“

Отново и отново полковникът беше неустоимо привлечен от гледката на къщите със скрити зад щори прозорци и оградени от стени градини. Загадъчността им ставаше все по-интригуваща с всеки изминал ден. Те можеха да крият всичко или нищо — красота или жестокост, очарование или ужас, невъобразими наслади или неописуема мизерия.

 

 

— Лукас! Лукас, моля те! Моля те, Лукас, недей! — Елизабет се беше свила на кълбо на пода пищяща, с ръце, обвили стомаха й. Съпругът й се беше изправил до нея; кракът му беше изтеглен назад, готов да я ритне в корема й за втори път.

— Върви по дяволите тогава — измърмори той, — креслива, ялова краво. — Той захвърли на пода жълтото листче, което стискаше в юмрука си, и изхвърча бясно от къщи.

Елизабет хлипа, докато главата я заболя не по-малко от корема. След това постепенно възвърна контрола над тялото си. „Трябва да се изправиш, заповяда си тя, Хати скоро ще доведе Кетрин от парка.“ През отворените прозорци пролетта се присмиваше на нещастието й с фантастичната си красота. Тя допълзя, борейки се с болката, до намачканата топка хартия и после се намести в едно от креслата. Оглади хартията така, че да може да се чете. Беше телеграма от Съмървил, адресирана до г-н и г-жа Лукас Купър. В нея се съобщаваше за раждането на сина на съдията Стюарт Трад и на г-жа Трад.

— О, боже! — простена Лизи. Тя знаеше какво изпитва Лукас към Стюарт. Той твърде често се беше шегувал с ниския ръст на брат й и с незначителната му работа като шеф, за да се съмнява тя в чувството му на превъзходство. До този момент. Но сега Стюарт се беше сдобил с това, което Лукас желаеше. Син. За което Лукас обвиняваше нея.

Беше повярвала, че трудните времена са отминали. Четири месеца бяха изтекли след помятането й — четири месеца на взаимна подкрепа, на близост, на надежда при първите белези на сутрешно прилошаване, на повтарящо се разочарование, когато трябваше да каже на Лукас, че не е бременна. Само четири месеца. И сега това. Лукас я чакаше в трапезарията, когато тя се върна от тържествен обяд. До лакътя му на масата стоеше празна гарафа от бренди, а главата му лежеше на нея, осветена от сноп слънчева светлина.

Когато Елизабет, разтревожена, докосна рамото му, той не отрони звук. Само стана, сграбчи я за раменете, разтърси главата й, докато погледа й се замъгли, хвърли я на пода и я изрита.

— Какво ще правя? — плачеше тя сега. Мислите й препускаха подплашено, търсейки изход. Пинкни. Ще каже на Пинкни… и той ще убие Лукас. Знаеше го, беше толкова сигурна в това, колкото, че слънцето ще залезе тази вечер и ще изгрее утре сутринта. За момент се въодушеви от идеята. После се сети, че на Пинкни щеше да му се наложи да разреши проблема си с Лукас в дуел. Така постъпваха джентълмените. От което изходът щеше да е един. Лукас щеше да убие Пинкни. Елизабет отчаяно изхленчи. Ако само можеше да поговори с някого… но нямаше с кого. Майка й щеше само да й каже отново, че съпругата трябва да се подчинява на съпруга си… Люси… Люси щеше да я изслуша, да я разбере. Но Люси беше вече достатъчно натоварена със свои собствени тревоги. А беше и толкова добра и тиха. Какво можеше да направи на Лукас?… Леля Джулия в такъв случай. Леля Джулия можеше да уплаши всеки, дори Лукас… Всъщност невъзможно е да кажа на леля Джулия, осъзна Елизабет. Тя е стара мома. Тя няма да разбере за какво говоря и ще побеснее, че й споменавам за нещата, които се случват между съпрузи и съпруги… Всички затвърдени условности на обществото, в което живееше, се сключиха около Елизабет, изолирайки я в отчаяната й самота… Може би просто трябваше да грабне Кетрин и да избяга далеч. Къде? Как? Никога не се беше отдалечавала от града през живота си, освен на няколко мили нагоре по реката до имението. Осъзнаването на собственото й незнание, поставящо я в пълна безпомощност, я изплаши повече, отколкото грубостта на Лукас.

Входната врата се отвори и затвори. Елизабет с най-голяма бързина изтри сълзите от лицето си и обърна лицето си нататък, насилвайки усмивка върху него, заради Хати и Кетрин.

Лукас стоеше, олюлявайки се в рамката на вратата. Елизабет почувства познатия ужас да спира дъха й.

— Елизабет — той стигна, залитайки, до нея и падна на колене. — Господи, ще можеш ли някога да ми простиш? — Лицето му беше изкривено от мъка. — Трябва да съм бил полудял. Моля те, о, моля те, мила моя, кажи, че ми прощаваш. — Той зарови глава в скута й и заплака.

Елизабет погали хубавата му гъста коса.

— Тихо — прошепна тя, — тихо. Всичко е наред. Разбирам. — Тялото й пулсираше от болка, а сърцето й от съчувствие към Лукас. Тя го беше виждала вече веднъж да страда така — когато загуби сина си. Това значеше толкова много за него. Неговата болка, помисли си тя, беше неизмеримо по-голяма в сравнение с всичко, което тя би могла да изпита.

Звънът на камбаните на „Св. Михаил“ й напомни, че Кетрин скоро щеше да се прибере от градината.

— Хайде, Лукас — каза тя, — нека ти помогна да се качиш горе. Можеш да си починеш в спалнята, докато стане време за вечеря. Аз ще стоя при теб. Хайде, мили, нали не искаш Кетрин да види баща си толкова съкрушен?

 

 

Камбаните на църквата „Света Троица“ забиха радостно, когато Джо и Емили Симмънс излязоха през вратата й. Гостите на сватбата хвърляха дъжд от розови цветчета, докато те изтичаха до чакащия файтон. Емили настъпи дългия шлейф на роклята си, но Джо я подхвана и я предпази от падане.

— Благодаря ти, Джоузеф — каза му тя признателно.

Той я подкрепи, за да се качи във файтона.

— Скачай вътре, мила — засмя се той, — един съпруг трябва все в нещо да бъде добър.

Периодът на годежа им беше много щастлив за него. Бащата на Емили беше отворил вратите за влизането му в света, към който се стремеше, и предизвикателството на безскрупулните манипулации, които не преставаха там, изостри ума му и накара кръвта да заиграе във вените му. За първи път се чувстваше господар на собствения си живот, защото всичките му най-големи цели бяха станали постижими.

В допълнение на това той дори се научи да харесва Емили. Щастието не я направи красива, но поне по-малко срамежлива и разговорите между тях тръгнаха по-леко. Джо никога не се уморяваше да слуша великолепния й глас, даже когато тя говореше за неща, които го отегчаваха.

Което тя много рядко правеше. Емили беше интелигентна млада жена и искаше да му бъде приятна. Тя внимателно наблюдаваше реакциите му и скоро разбра, че всепоглъщащият му интерес беше бизнесът. Тя не можеше да го сподели, но споделяше страстта му към музиката. Джо беше отишъл една вечер по задължение със семейство Елиът в Метрополитън опера и се влюби в това изкуство. Емили си постави за цел да научи всичко за постановките, които гледаха, както и за такива, които не фигурираха в репертоара на Метрополитън. Тя се превърна във водач за Джо. Когато бяха сами заедно, дори тихо му пееше; лекият й, нетрениран глас беше, както Джо заяви, красив колкото истински професионален. Емили се зарадва на комплимента и го прие, въпреки че знаеше, че е лъжа. Тя обичаше Джоузеф, както тя наричаше Джо, с цялото си сърце. Той беше принцът, освободил я от самотния й, свръхзащитен живот в охранявания замък на баща й.

Джо оцени какъв дар беше любовта на Емили и много държеше на нея. Никой не го беше обичал дотогава. Съжаляваше, че не може да отвърне на любовта, но се беше заклел, че Емили никога няма да разбере, че той не я обича. Стори му се лесно и удовлетворяващо да я прави щастлива. А нейното щастие се отразяваше и към него, носейки му щастие.

Замъкът на Елиът беше претъпкан с гости и приемът беше изтощителен. Младоженците заминаха следващата сутрин на сватбено пътешествие до Европа — подарък от лелята на Емили, г-жа Далтън. Когато пристигнаха в апартамента в хотела на Пето авеню, където щяха да прекарат първата брачна нощ, Джо внимателно предложи, че може би по-добре би било да спят в отделните си спални.

— Знам, че си уморена, Емили, а тъй или иначе ще бъдем женени цял живот.

Поразеното изражение на лицето на жена му показа, че е сгрешил. И така, те изобщо не мигнаха през нощта. С часове Джо държа прегърната Емили в ръцете си, преди тя да престане да се бои, след което бракът беше набързо консумиран. След това той пак я прегърна, успокоявайки я, вдъхвайки й увереност с обещанието, че никога повече няма да изпита физическа болка от любовта.

За шестте месеца, които прекараха в Европа, те и двамата свикнаха да бъдат женени един за друг и взаимно да си създават удобства от това. Бяха посетили всички големи европейски опери, Емили си беше накупила дрехи, достатъчни за цял живот, а Джо беше стигнал до заключението, че първоначалното му нежелание да пътува в чужбина е било грешка. То се оказа не толкова лошо, стига човек да има с кого да споделя факта, че е чужденец.